Назад остана тенденцията, когато българинът даваше мило и драго децата му да заминат в чужбина - първо да учат, после да работят и да останат там завинаги. А после бабите и дядовците страдаха, че внуците им не знаят повече от сто думи на български.
Сега трендът се обръща - особено за групата на хората с дипломи. През годините гледахме като екзотика на новините, че някой е загърбил престижна позиция на борсата в Ню Йорк или Лондон, за да култивира трюфели нейде по родните земи или да се занимава с пчеларство. Днес наред е друга новост. Все повече висшисти са готови да се преместят от един български град в друг заради по-добре платена работа или висока позиция и кариера в международна компания.
Разбира се, при всеки мотивите са различни. Един е изпитал на гърба си поговорката, че у дома и стените помагат. Друг иска да е близо до цялата фамилия, а не да гледа близките си през екрана на телефона. Трети е разбрал, че и емигрантският живот има две страни и че често примамливият блясък на лукса остава само мечта, подир която се тича цял живот. Хора разни, съвсем разбираемо е. Хубавото е, че когато България е част от Европа, всеки може да тръгне, когато пожелае, за дълга или по-кратка емиграция в чужбина. Достатъчно обаче е да знае още нещо много важно - че обратният път към дома остава отворен.
