Някой постоянно ни разделя, за да ни владее - ваксъри и антиваксъри, чалгаджии и джазмени...
- Г-н Вълев, труден ли беше процесът по създаване на “Чалга”?
- Процесът винаги е труден и много дълъг. Но не и когато до себе си имам приятели, партньори, добър екип. Всеки от тях вярва безрезервно в този проект. Това направи процеса по създаването му много по-приятен. Филмът ще има премиери освен в България и в Германия, Австрия, Англия и др. В процес на разговори сме за разпространението на българска култура и кино. И аз не знам как се случи, но “Чалга” е много очаквано заглавие от българския киноафиш. Това в никакъв случай не прави нещата по-приятни, напротив, прави ги по-сложни, тежки и отговорни за мен.
- Какво искате да видят зрителите на голям екран?
- Смирено се надявам да гледат филма и тази нежна история за приятелство да стигне до сърцата им.
- Постигнахте ли това, което искахте като сценарист, режисьор и продуцент?
- Аз никога няма да бъда доволен от себе си. Филмът мина през няколко етапа и аз съм участник във всички тях - сценарий, режисура, постпродукция. Всеки различен етап е различен филм в главата ми. Аз едва ли мога да съм доволен като сценарист от работата на режисьора и надали мога да съм доволен като продуцент от работата на сценариста или като режисьор от постпродукционния процес. Съмнявам се да мога да гледам този филм по начина, по който един зрител може да го гледа. Това, което знам, е, че никога не съм влагал толкова енергия в живота си, както в “Чалга”.
- Във филма участват Виктор Калев, Любо Нейков, Кръстю Лафазанов и др. Как ви се довериха тези звезди?
- Нямаш ни най-малка идея колко щастлив режисьор съм. Нямаш идея какво е да имаш Виктор Калев, който играе написания от теб сценарий, който казва твоите думи. Виктор Калев не просто прави изкуство, той е самото изкуство! И след него идват един след друг: Любо Нейков, който е фантастичен, не човек, а машина; Кръстю Лафазанов, който е най-сетивният и едновременно смирен, тих, нежен човек, даващ всяко парченце от душата си; Рачков - в НАТФИЗ съм казвал, че е най-талантливият актьор, който съм виждал на сцена, от децата; Стефан Денолюбов - чудовищен актьор! До тях и още много страхотни актьори - видяхте ги в трейлъра. И вече в центъра са две прекрасни момичета - Елеонора Иванова и Цветелина Стоянова, които наистина са унищожително добри.
- Изненада във филма е участието на Цвети Стоянова. Как се справи тя с ролята?
- Цвети надмина себе си. Направи много трудни актьорски неща. Тя е изключително истинска, при нея няма игра. До такава степен се сля с ролята на Роза, че всички бяхме шашнати, като виждахме каква смелост има. Цвети притежава едно позабравено качество, от което аз съм възхитен - достойнството. Когато пишех тази роля, знаех, че независимо от всички грешки, които Роза прави в живота си във филма, тя притежава изключително достойнство. И тук някак нещата ми се вързаха между нея и Цвети, тъй като Цвети е невероятно достоен човек. Но Цвети не би могла да направи абсолютно нищо, ако не е Нори, която макар и на 23-24 години, вече е много добра актриса. Те живееха заедно, подготвяхме се дълго и ролята на Барби стана заради ролята на Роза. Както и ролята на Роза стана заради ролята на Барби. Като режисьор не мога да ги разделя двете вече.
- Това, че вкарахте елемент, в който Цвети скача от високо, както е в живота, когато падна от шестия етаж, предизвикателство ли беше? Чисто психологически имаше ли тя стрес?
- Да, това беше голямата ѝ провокация в ролята. В трейлъра се вижда, че тя скача от един покрив от десетия етаж. Но Цвети страшно много се забавляваше. Достойнството, което притежава, ѝ позволи по забавен начин да преодолее случката, да погледне на нея отгоре и да го направи много истински.
- А вие с Цвети заедно ли сте в живота?
- Не съм привърженик на това да афиширам личния си живот. Ако го правя, то е само през ролите, сценариите и филмите, които създавам.
- Какво бихте направили в България, за да създадете средата, в която искате да работите?
- Ще отговоря метафизично, защото въпросът е метафизичен – искам да помогна за обединяването на хората. Забелязвате ли какви са тенденциите в социалното развитие не само у нас, но и в целия свят? Ние сме непрекъснато разделени. Някой някъде нависоко ни разделя. Неслучайно се появяват такива революционни филми като “Жокера”, “Матрицата”, “Заразяване” на Содърбърг. Нас ни разделят непрекъснато - на сини и червени, на антиваксъри и ваксъри, на мъже, жени и всякакви други полове. Не знам как се формира този процес на разделение, къде е коренът, но знам, че вече съществува. И явно има хора, които все още работят по древноримския и гръцки принцип - разделяй и владей. Затова искам да помогна за обединяването на хората. Да не се разделяме на чалгаджии, рейвъри, метъли, джазмени и т.н. Това е музика, нека сме толерантни. Едни харесвали фестивални филми или мейнстрийм филми за хората - окей, съществуват и двете неща. Халтура или сериозен театър. Защо да се делим? Няма да станем по-добри, ако продължаваме да се разделяме.
Или вземете например политически коректните движения, Me Too или тези за третия пол. Ние започваме да взимаме мнения, страна. Ама това си съществува, защо е необходимо дори да го говорим? Ти избираш какъв искаш да бъдеш. Трябва да сме толерантни. Най-лесно се управляват разделени хора.
- “Чуден свят”?
- Ето това обаче са вече изродените форми на толерантността, кому е необходимо да натрапваш тази пропаганда на тези деца? Това не е бъдещето! Ние сме човешки същества. Това винаги го е имало и ще го има. Фокусираме ли се на това, обръщаме внимание и създаваме изкуствен проблем, което ни разделя. Всеки може да избира какъв да е, но да не го натрапва. Иначе се разфокусираме от истинските проблеми, а те са сериозни - глад, липса на вода, слаба икономика, природа. Войните също създават това разделение, както и в Украйна сега.
- Кога след 1989 г. сте се почувствали най-малко свободен?
- Аз съм щастлив човек. Дори по време на комунизма се чувствах свободен. Господ е бил добър към мен и ми се разминаха страшни неща, защото съм оцелял въпреки бунтарските неща, които съм правил по онова време. Аз си бях бунтар, говорех глупости против строя, за рокендрола, за свободното изкуство, за свободния театър. Но човек се ражда свободен, такъв съм се родил. Ампутиран съм от чувството на страх.
- Ако от вас зависеше да направите нещо за тези, които създават изкуство, но днес не живеят добре, какво бихте им казал?
- Естественият подбор е нещо много важно. Знаете ли кой е най-продаваният и богат художник? Винсент ван Гог! А е живял в глад и мизерия. В изкуството никой не ти дава гаранция, че ще си добре. Не го правиш, защото се препитаваш, а го правиш, защото е невъзможно да живееш по друг начин. Ако си с ясното съзнание като един млад човек, че искаш да правиш изкуство, трябва да си с ясното съзнание, че нещата могат да се провалят всеки момент във финансов план. Т.е. трябва да търсиш някакви алтернативи как да сложиш едно парче хляб на масата си и да продължиш живота си. Но това не е нормална работа. Ние работим с емоциите си. Те са нашата голяма сила и някак, ако ги притъпим и почнем да се оплакваме, не си правим добра услуга като креативни същества. Далеч съм от мисълта да давам себе си за пример, аз съм имал огромни периоди от по няколко години, когато не съм работил. Гладни години. Не съм имал възможност да правя театър, кино. Тогава съм се дърпал настрана, опитвал съм да си запазя достойнството, да не участвам в халтури, в разни риалити формати и предавания. Стискал съм зъби, работил съм какво ли не. Едно нещо ме запази и това е вярата, че рано или късно ще мога отново да съм част от процеса на правене на кино. Защото на терена се чувствам жив, щастлив.
- Считате ли за вярна тази трактовка - помогни първо на себе си, за да можеш да помогнеш и на другите?
- Не, аз съм по-скоро на 180 градуса - помогни първо на другите, после ще помогнеш на себе си. Може би затова избрах да съм зад камера. Но иначе, да - нормално е актьорите да мислят така. Актьорите трябва да са егоцентрични. Егото на един актьор е изключително силен двигател за нещата, които прави.
- А как е с политиците, те имат ли голямо его?
- Там е проблемът - политиците не са актьори, при тях трябва да е точно обратното. Навремето бях по-краен, но 30 години нищо не се промени. Може би това его е един огромен проблем на манталитета ни като българи, което рефлектира на манталитета на политиците. Ако има работа на света, в която не трябва да имаш его, то това е да си политик. Там трябва да защитаваш хората, не себе си.
Научих много уроци от младостта си и мисля, че един артист трябва да е аполитичен и се опитвам да съм такъв. Защото ако той заеме политическа позиция в даден момент, отговаря на въпроси. А за мен артистът трябва да ги задава, не да им отговаря. Артистите сме нещо като лакмус на заобикалящата ни среда.
- Как ви повлия пандемията?
- Забави някакви процеси на осмисляне, на осъзнаване, разфокусира назряващи обществени процеси и се случи така, че доста хора загубиха живота си, а други спечелиха много пари. Аз самият загубих близки и приятели.
- Някога работили ли сте за някого? Какво може да накара някой като вас да бъде в режим на подчинение?
- Не, не съм работил за никого в режим на подчинение. Иначе цял живот работя за публиката, аз съм неин роб. Не съм от авторите, които нехаят за публиката и казват - те не разбират филмите ми, не ме заслужават, а същевременно взимам пари от същите тези хора. Нашата работа е екипна. Имаме еднаква тежест всички. Никога не бих накарал някой да работи в режим на подчинение. Всички правим своето “парченце”. В рационален план съм доста глупав човек, правя това, което смятам, че е добре за филма. Може би затова не се научих да правя две неща едновременно - да играя в театъра и да снимам филм. Винаги съм предпочитал киното, но не бих отказал роля, която ми хареса.
- Как бихте оценили днешния театър?
- Погледнато отгоре, най-хубавото нещо е, че театрите са пълни. Това означава, че публиката има необходимост от театъра. Това е прекрасното. А това, че някой е направил добро или не толкова или че се били карали, публиката не я интересува. Това са проблемите зад кулисите. Понеже все сме недоволни, все искаме още и още, не осъзнаваме, че в момента сме свидетели на един истински ренесанс в театъра. Ако можем да направим същото нещо в киното, както в театъра, ще бъде прекрасно. Това, което ни липсва в киното също, е обединение.
- Да си представим, че ставате премиер на България. Коя ще е първата ви реформа, какво ще направите в първите 100 дни?
- Слава богу, не съм премиер и никога няма да стана, не съм рационален човек. Да оставим политиката да политиците. Ако можем всички тук да правим това, от което разбираме, а да не се бъркаме в това, което не разбираме, може да ни се получат нещата. Ще го придобием това усещане за социум, ще се съберем. Непрекъснато някой ни кара да правим избори, които не са необходими. Но това, за което ме боли най-много, са възрастните хора в България. Просто не можем да говорим само за увеличението на пенсиите. Говоря за липсващата протекция към възрастните хора. Те са работили цял живот за това общество, за това да се чувстват защитени от престъпления. Да са сигурни, че ще си купят лекарствата. Че ще имат покрив над главата си, че няма да мръзнат на студено и няма да са недохранени. Аз, слава богу, все още мога да се грижа за себе си, но ако не сме ние по-младите, как да оцелеят нашите родители? Боли ме от това, че някак ги скриваме, да не се виждат, а от това те стават още по-безпомощни.
- Как виждате България през 2023 г., освен че ще има избори?
- Ами аз съм оптимистично настроен. Да има избори! Рано или късно някои процеси ще се катализират. Вярвам, че нашите управляващи ще успеят да преодолеят всичко, което им пречи, и ще тръгне да се развива тази страна. Е, може да не съм жив де, но все някога и това ще се случи. Животът върви напред, не назад, както се казва.
Един артист трябва да е аполитичен. Защото, ако той заеме политическа позиция в даден момент, отговаря на въпроси. А трябва да ги задава.
