Има две тези на кремълската пропаганда за войната, които с поразителна лекота и охота се изповядват от мнозина политици, наблюдатели и "инфлуенсъри" на Запад. Първата от тях гласи - Украйна сама си е виновна за войната, защото тя първа започна. През 2014 г. в Киев направиха държавен преврат срещу законния президент Янукович и през годините след това тероризираха "руското население" в Донбас - в двете "народни републики" - Донецка и Луганска. Втората - Русия не воюва с Украйна - Москва воюва с НАТО и Запада на територията на Украйна. Всяка дума в двете тези е лъжа.
Най-новата история на Украйна е мъчителна и противоречива борба за утвърждаване на независимостта на тази голяма европейска страна, постигната през 1991 г. след разпада на Съветския съюз. След "Оранжевата революция" от 2004 г. Москва засили натиска върху украинския политически и стопански елит с цел запазване на максимален контрол върху развитието на страната, която самодържавна Русия счита "по право" принадлежаща на нейната империя во веки веков. Прекият политически натиск бе изкусно комбиниран с добре позната и у нас система на масирана корупция на цялата пирамида на държавната власт и на олигархичната стопанска инфраструктура. На власт в Киев се изреждаха различни лидери и партии, но повечето от тях по всяка вероятност проявяваха особена слабост към облагодетелстване през каналите на могъщата руска олигархия. Така политическата база на опитите за демократична реформа бързо ерозира, а усилията на Кремъл и неговите съюзници в Украйна бързо доведоха на власт проруската "Партия на регионите" начело с Виктор Янукович.
Управлението на "регионите", разбира се, бе не по-малко корумпирано от това на неговите предшественици в Киев. Кризата на това управление истински се разрази когато Янукович - под ултиматум от Москва - отказа да присъедини Украйна към програмата на Европейския съюз "Източно партньорство", която се считаше за първа сериозна крачка към европейска интеграция на постсъветското пространство. За Кремъл интеграцията на постсъветските държави в Европа е една от най-опасните заплахи срещу потенциала му за възстановяване на империята. Европа означава не само алтернатива на заможност срещу корупционния хаос и дългосрочна бедност на олигархична Русия. Европа означава и демократично устройство със свобода за отделния гражданин да реализира житейския си път чрез свой избор. Комбинацията от свобода и заможност, предлагана от Европа е истинската драматична опасност за диктаторската власт на Кремъл.
В Киев хиляди излязоха на централния площад - на Майдана - за да защитят европейския избор на Украйна като свободна и демократична страна. По покривите стояха снайперисти на специалните служби - Беркут - които стреляха по демонстрантите. Сред стрелците по всяка вероятност имаше и дошли от Москва "спецназ". За Янукович, окървавил по този начин собствения си народ нямаше повече място в управлението на страната. Той сам избяга в Русия. На майдана за първи път в европейската нова история бе пролята кръв под знамето на обединена Европа.
Отговорът на Путин бе бърз и очакван. Ако Кремъл не бе в състояние да контролира изцяло Украйна, то поне можеше да я осакати и подчини чрез методите на пряко насилие и фактическа отмяна на украинската независимост - не само де факто (чрез корупция и олигархичен контрол), но и де юре. Руски военни части без опознавателни знаци - "зелени човечета" - анексираха Крим, а криминално-олигархичната инфраструктура на организираната престъпност в Донбас бе привлечена в ролята на елит на две новосъздадени марионетни квазидържави - ДНР и ЛНР. Украинската армия бе принудена да защитава своята територия, но бе безсилна да спре окупирането - де факто от Москва - на значителна част от Донбас посредством паравоенните формирования на ДНР и ЛНР. Въпреки военния сблъсък, твърденията на Москва за престъпления на украинските военни части в Донбас се оказват чиста пропаганда. И до днес окупираните от кремълските марионетки градове на Донбас са в нормално състояние за разлика от унищожените градове и села на Украйна след агресията от 24 февруари 2022 г.
Целта на Путин бе да легализира двете отцепнически марионетни "републики" и да наложи включването им в една променена по конституция украинска държава, в която ДНР и ЛНР биха имали широка автономия с право на вето върху всяко решение на централната власт в Киев. Така чрез марионетните режими в Донбас Путин можеше да постигне това, което Янукович и олигарсите не успяха да му осигурят - гаранции за неприсъединяване на Украйна към процеса на европейска интеграция и към НАТО. Безгръбначната позиция на канцлера Меркел и на президента Оланд осигури на Путин легитимната платформа за осуетяване на украинската независимост - Минските споразумения, които Киев бе принуден да подпише след силно извиване на ръце от страна на Берлин и на Париж. Но за Киев бе невъзможно да реализира ултиматума на Минските споразумения за включване на ДНР и ЛНР като автономни субекти в една нова федерализирана държава, в която правото на кремълските марионетки на вето щеше да означава край на Украйна като независима държава. Киев можеше само да протака и да бави - под натиска на Москва и на малодушните европейски политици, преследващи "мир на всяка цена". В един момент Путин реши, че няма смисъл повече да чака реализацията на споразуменията от Минск и започна откритата агресия срещу Украйна.
Макар и накратко разказана, тази история е очевидно несъвместима с аргументацията на кремълските клакьори в Европа и Америка, за които вината за войната е изцяло на Украйна и на нейните "западни ментори", които са искали да я "откъснат" от Русия и да я "вкарат" в ЕС и НАТО. Истината е, че не Западът иска да "вземе" Украйна, а че Украйна - подобно на всяка друга източноевропейска страна иска да се присъедини към институциите за сигурност и развитие на Запада. Източните европейци знаят, че основната заплаха за тяхната независимост идва от Изток. Източна Европа в продължение на столетия е поделяна между Руската империя и нейните партньори от Прусия и Хабсбургите. През 1939 г. Хитлер и Сталин отново "братски" си поделиха Полша и Украйна. През 21 век наследниците на европейските империи бяха вече интегрирани в една съвършено нова по дух и смисъл Европа. Това не може да се каже за Русия. Народите - съседи на Русия знаят отлично, че в момент, в който Москва се усети отново способна за агресия, опитите за възраждане на империята ще бъдат възобновени. Ето защо тези народи поискаха присъединяване към неохотния Запад, а не "козните на ЦРУ" и "финансовата олигархия" в Америка.
В този контекст съвсем различен смисъл придобиват твърденията на многобройни западни "пундити", които твърдят, че Западът е направил "голяма грешка" като е отворил вратите на НАТО за бившите съветски сателити в Европа, защото по този начин сериозно е застрашил "легитимните интереси и сигурността" на постсъветска Русия. За Хенри Кисинджър, за проф. Миършаймър и за Карлсън Тъкър източноевропейците трябваше да останат в ролята на народи - заложници на възродената имперска агресивност на Москва, за да не би самият Кремъл да се почувства "застрашен" от гаранциите за независимост на своите бивши сателити. Това е мъдростта на "реалполитиката", изповядвана от тези господа. Някои от тях са изолационисти, други - циници, убедени, че този свят е създаден за власт на най-силните - а останалите трябва да се подчиняват на съдбата си. Трети искат да ползват ретроградността на кремълското самодържавие за съюзник на собствения си консерватизъм, без да разбират, че съюзничеството с Москва е "много деликатна" материя, за да не кажем, че е принципно невъзможно. Четвърти са просто "полезни идиоти", гениално предусетени като най-верни съюзници от самия В. И. Ленин.
(Западно) Европейската мекушавост бе добър съюзник на пропутиновата част от американското политическо и обществено мнение. Европа бе стратегически изкушена да потребява огромни количества енергия от Русия, планирайки да я заплаща с технологичен трансфер на Изток. Но сметката на обединените европейци се оказа "без кръчмаря". Цената, която Европа трябваше да плати за изпобилния нефт и газ беше наложеното примирение с нарастващата бруталност на кремълския режим. Путин играеше с Европа безмилостен покер. Той разгърна мащабна пропагандна война срещу европейската сигурност и стабилност, култивира и финансира популистки движения, изискващи съгласие на собствените си държави с претенциите на Москва, изгради мащабна корупционна мрежа за подкопаване институционалната легитимност и ефективност на европейските демократични институции - особено в Източна Европа. Путин поиска подчинение и послушание. Западните европейци бяха изкушени да му ги дадат, опаковани като "стратегия за партньорство и интеграция" на Русия. Едва след агресията срещу Украйна Европа разбра какво е направила и се събуди. Слава Богу - Меркел § С-ие не бяха вече на власт...
Разширяването на НАТО и на ЕС на изток не само не бяха грешка на Запада - те бяха единствената правилна стратегия за включване на самата Русия в структурата на една панконтинентална система за сигурност, удържаща разпада на международната система на враждебни и противопоставени лагери в една възродена Студена война, погрешно определяна като "многополярност". Грешката на Запада бе в забавянето на това разширяване на западния съюз на Изток, в блокирането на членството на Украйна и Грузия в НАТО - след отказа да им бъде предоставен МАП (пътна карта за членство) на срещата на НАТО в Букурещ през 2008 г. Сега тази грешка на забавянето може само отчасти да бъде поправена, но на много висока цена. Украйна плаща голямата част от тази цена и то с кръвта на своите граждани във войната с режима в Кремъл.
Втората теза на кремълската пропаганда, която "реалполитиката" на Запад с готовност припознава е твърдението, че Русия воюва не с Украйна, а със Запада и НАТО на територията на Украйна. Неуморните "пундити" и стратези на примирението с Москва като "легитимна велика сила" твърдят и предупреждават, че всяка помощ от Европа и Америка за Украйна всъщност отваря вратата към една Трета световна война. Според някои от тях тази "Трета световна" вече се води... Опасността от употреба на ядрено оръжие и кремълският шантаж на тази тема с готовност се припознават като аргументи за "предпазливост" на "реалполитиката", които си отглеждат едно скептично обществено мнение, претендиращо американските и европейските пари и оръжия да си останат "у дома".
Който не познава историята е осъден да я преживее отново, но вие дори не подозирате колко малко хора - включително държавници и академици - в действителност познават важните уроци на историята. Да припомним ли, че през 30-те години Адолф Хитлер е "личност на годината" на списание "Тайм"? Да припомним ли, че по същото време на Таймс скуеър в Манхатън има немалобройни демонстрации с искане да се спре враждебността на Вашингтон спрямо нацистка Германия? Да припомним ли "умиротворяването" на Хитлер в Мюнхен, както и безкомпромисния изолационизъм в коридорите на властта във Вашингтон в навечерието на Втората световна война?
Колко "политически реализъм" има в претенцията Украйна да бъде оставена сама на себе си - да се справя с имперското нашествие на Кремъл дотогава, докогато "апетитът, дошъл с яденето" на кремълския режим посегне на следващите цели за имперско завоюване - Молдова, Балтика, Балканите...? Претенцията, че "Русия воюва с НАТО" заради факта на военната помощ, предоставена на Киев, е пропагандна война "ва банк" на Кремъл, която намира силен отзвук в средите на "реалполитическите" стратези на западния свят. Причината за това може да бъде обикновен страх, вътрешнополитическа изгода от бламиране на управляващите опоненти, както и продукт на интелектуален нарцисизъм - особено академичен - на хора, които нагласят действителността към собствените си възгледи, вместо да правят обратното - да коригират възгледите си вследствие на променената действителност.
Тезата за това, че Русия воюва с НАТО в Украйна - независимо дали идва от Москва, или от Вашингтон, от Париж или от София - е толкова абсурдна, че стана повод за един великолепен анекдот, създаден може би някъде по "Дерибасовская"... Одески евреин разговаря по телефона с братовчед си в Ню Йорк. Обяснява му, че Русия воюва с НАТО в Украйна и понася големи загуби и поражения. "А НАТО", пита нюйоркският братовчед, "НАТО търпи ли загуби и поражения?" "Моня - отговаря братовчедът от Одеса - трудно е дори да го повярваш - НАТО още не са пристигнали..."
(От фейсбук)
