Резките промени плашат българина. Стреми се да постига малко, но да е сигурно
Заведенията са пълни и в кризата, заявките за море започнаха от началото на годината
До средата на миналия век мъжете, жените, а и децата от 7-8- годишни работят. “Празноскитащите” са били немислими
Ако с доходите си не можехме да купим основни продукти, улиците щяха да са пълни с протестиращи
- Изчислихте инфлацията в България от 1750 до 2020 г. и определихте периода 1997-1998 г. като най-тежката монетарна криза за последните 250 г. Сегашната криза сравнима ли е с нея и на кой период в историята ни прилича, доц. Иванов?
- Въпреки инфлацията, която сега всички изживяваме със свито сърце, кризата от 90-те години на миналия век безспорно си остава най-сериозната за последните два века и половина. Днес споменът за това време разбираемо е избледнял на фона на шока от галопиращите цени в магазина.
- В предишното интервю за “24 часа” казахте, че българинът живее най-добре в последните 20 години, а не през социализма. Казахте също, че за първи път от 13 века чак сега, като членове на ЕС, харчим 32-33% от семейния бюджет за храна, докато преди и по време на соца - над 47%. Но не отиват ли вече доста над една трета от семейните бюджети тъкмо за храна сега, когато инфлацията стигна 16%? И не се ли приближаваме до социалистическия си период?
- Възможно е да има частично връщане назад. Но не трябва да подминаваме факта, че наред с 16-те процента инфлация имаме и над 17% увеличение на средните доходи.
Важно е да подчертая също, че и числата от нашия проект и данните за инфлация, поскъпване и повишаване на заплатите на статистиката са усреднени. Средните стойности опростяват сложната действителност в лесносмилаеми числа. Но отсега е ясно, че групите с по-ниски доходи - пенсионерите, социално слабите и нискоквалифицираните работници, със сигурност усещат кризата доста сериозно.
Като цяло обаче, дори и да има някакво леко движение назад, едва ли ще се върнем до нивата от XVIII и XIX век.
- Проучване на “24 часа” онлайн сред 1200 читатели, вярно - непредставително, показа, че 80% от участниците са в режим на ограничения. Над 50% са намалили покупките на мляко, сирене, яйца, зеленчуци, скъпи деликатеси, 41% - на хляб, 69% - на цигари, 3/4 са отложили покупка на коли, домакинска техника и ремонти, 90% не стъпват в ресторант, но не пестят за лекарства и образование. Не се ли приближаваме непрестанно към оцеляващия и не особено богат българин през вековете?
- Сравнения със сигурност може да се направят как са се търгували изброените от вас стоки и услуги в годините преди и сега. Но ако минете по централните улици на големите български градове, ще видите, че заведенията са пълни. А заявките за море започнаха още от началото на годината.
Иначе традиционният патриархален модел, в който българинът е живял докъм ХХ век, е много гъвкав. Дава възможност при криза селянинът да се осланя повече на собственото си производство на храни, вместо да харчи оскъдните си доходи в магазина. Сигурно като мен си спомняте кризата от началото на 90-те години на миналия век след разпадането на социалистическата икономика. Тогава мнозина се върнаха на село и съживиха т.нар. бурканна икономика. Започнаха да произвеждат част от храната си, заменяйки по този начин пазаруването в магазина. Така се опитваха да оцеляват, а нямаха и друг избор, особено възрастните хора. Затова не бих се изненадал от връщането към тези практики.
- Кой най-много страда от поскъпването на живота сега - градският жител или този в малките селища? Младите или по-възрастните?
- Всяка криза разделя хората на такива, които могат да си позволят по-скъп живот, и на други, които не са в състояние. За хората с добре платени професии в столицата и другите големи градове в страната кризата не е толкова страшна. Други, в чийто домакински бюджет тежестта на основните храни, горивата, отоплението и осветлението, издръжката на дома, данъците е по-голяма, а доходите им са по-ниски, ще преживеят кризата по-трудно.
Питате за младите - те по-слабо ще усетят кризата, защото традиционно за тези ширини доста по-често разчитат на своите родители и роднини, отколкото връстниците им на Запад. Удара отново ще понесат онези, които дават повече пари за лекарства и медицински грижи и са принудени да ограничат харчовете си, включително и за храна.
- Интересно сравнение сте направили пред друга медия - ако по време на социализма с една заплата е могло да се купят продуктите в 14 кошници, през 2020 г. по същата логика може да се купят 22. А сега?
- Моята колежка Ралица Симеонова-Ганева беше направила една примерна кошница с най-основните продукти - хляб, захар, ориз, яйца, брашно, месо и т.н. Опитахме се да сравним какво количество от тези базисни храни е можело да се купи със средна заплата по време на социализма и какво - в днешни времена. Установихме, че със социалистическа заплата през 80-те години на миналия век е можело да бъдат купени 14 такива кошници, докато с такава от 2020 г. - 22.
Колкото до сега, дори да предположим, че основните продукти в кошницата, които можем да купим със сегашните си доходи, са намалели, те едва ли ще стигнат онези 14 кошници, купени със социалистическата заплата. Ако това беше станало, улиците ни щяха да бъдат залети от протестиращи хора.
- Според вашите сметки между 1989 и 2020 г. цените са се вдигнали 3800 пъти.
- Дължи се на хиперинфлацията от 1997-1998 г., която буквално изтри спестяванията не на едно, а на няколко поредни поколения.
- Не става ли същото и сега?
- От 16 процента инфлация и 25% поскъпване на храните до 3800 пъти скок в цените през 1997-1998 г. разликата е огромна. Не очаквам читателите на “24 часа” да споделят масово, че живеят прекрасно, но ако сравним сегашната ситуация с онова, което ние самите преживяхме преди повече от двайсет години, имаме основание да смятаме, че ние, българите, сме се справили със значително по-тежки кризи. Още повече че настоящата не е изцяло в резултат на политики в България. Опитваме се да се адаптираме в една световна конюнктура, от която трудно може да останем настрана.
- Интересно каква тежест е имало отоплението и осветлението като перо в семейния бюджет в периода, който изследвате? Защото днес то е проблемно, особено след промените на енергийния пазар.
- В интерес на истината, цената на парното и тока е проблемна през последните 30 години. Само като си спомня вълните от хора, които се отказваха от парно и минаваха на дърва, защото бяха уверени, че така ще им излезе по-евтино. Впрочем и нашите прадеди сами са си осигурявали средствата за отопление. Почти всеки е имал своя гора, а малцината, които са нямали, са “прибягвали” до държавните и общинските гори.
Колкото до осветлението, до по-масовата употреба на електрически крушки през 50-те и 60-те години на миналия век, се е използвала просто светлата част на деня. Трудовият ден е започвал към 5-6 сутринта и е завършвал към 18-19 ч през лятото, докато е светло. Семействата преди ерата на крушките са си лягали с кокошките веднага след вечеря.
Разходите за осветление в традиционното общество са били минимални. Даже Иван Вазов си спомня как майка му тайно му давала парченце свещ, за да може да продължи да чете на мъждукащата ѝ светлина, след като всички са си легнали. Криела от баща му, защото той, като “здраво мислещ” и спестовен търговец и занаятчия смятал горенето на свещи за “кощунствено разхищение”.
- Нали не ми казвате с този пример, че днес, в XXI век, някои българи са изпаднали в същата ситуация?
- Не, разбира се, но не всички имат еднакъв финансов ресурс, за да се справят с високите цени. И вашата анкета показа, че част от участвалите в нея освен от храна пестят и от отопление и ток.
- Пред друга медия казвате, че селяните след 9 септември 1944 г. губят около половината от реалните си доходи, като с толкова спадат и дневните калории, които могат да си позволят - от 4 хиляди на 2 хиляди. Имате ли поглед върху хората, които в момента произвеждат земеделска продукция? Те впрочем са силно намалели. Има и свиване на отраслите.
- Българското село в XXI век е коренно различно от онова отпреди 70 години. Затова и директните сравнения са трудни. Но като сравнявахме селото ни преди и след 9 септември 1944 г., в което според преброяването през 1946 г. живеят 75,6% от населението, а според това от 1956 г. - 60%, установихме драстичен спад в доходите, който пък тогава е довел до двойно намаляване на калорийния прием сред селското население – от около и над 4000 на 2700-2800 калории дневно. Съвременният българин спазва диети, ограничава въглехидратите, ходи по фитнеси, спортува, излиза сред природата, опитва се да се храни здравословно, за да падне под 2500 калории. В онова общество обаче се е полагал много тежък физически труд. И тогавашните проучвания показват, че за да се запази балансът селяните са се нуждаели от поне 3400 калории. Спадането под 3000 калории е било сериозен удар върху селото и е сред причините за масовата миграция към града след колективизацията на земята. Това е период, през който държавата очевидно се е стремяла да ускори индустриализацията на страната, финансирайки я обаче и чрез “изземване” на ресурси от селото.
- Според НСИ у нас около 1 милион българи нито учат, нито работят, нито търсят трудова реализация. А 3 милиона работещи пълнят хазната. Колко са българите, на които се е крепяла икономиката ни преди?
- Част от този 1 милион неработещи, за които питате сега, освен пенсионери, социално слаби, инвалиди или студенти, може би са и работещи в сивата икономика или гастарбайтери в чужбина, които статистиката не може да улови.
Иначе в исторически план поне до средата на миналия век цялото общество работи - мъжете, жените, дори децата от 7-8-годишни, особено в селското стопанство и занаятите. Работата на полето и в работилницата дори се конкурира с училището.
И ако сега имаме отпадане от училище по различни социални, културни и други причини, тогава причините са били единствено икономически. Децата са били принудени да помагат на семействата си. Огромни контингенти от “празноскитащи”, както ги нарича комунистическата пропаганда след 9 септември, са били немислими. Дори учебната година в селските училища е била значително по-кратка от тази в градовете, за да могат децата да помагат на родителите си в стопанството.
- Разказахте ми за спор в наше научно списание 25 години след освобождението от османско владичество: “Не беше ли по-добре да си останем в рамките на Османската империя - там бяхме по-добре”. Според вас в кой период от българската история биха искали да живеят сега нашите сънародници?
- Според неотдавнашно проучване на “Галъп Интернешънъл” мнозинството българи искат да живеят през 70-те и 80-те години на миналия век. Истината обаче е, че хората предпочитат да се върнат към времената на своята младост. Аз, попрехвърляйки петдесетте, да си призная, започвам да ги разбирам. Защото това е времето, когато всичко е пред теб и изглежда постижимо. В по-напреднала възраст нещата стават по-трудни.
А конкретно за периода 25 г. след Освобождението и дискусията беше ли грешка да се освобождаваме – тогава тя се води в условията на продължителна и дълбока земеделска криза. Близо четвърт век икономиката ни тъпче на едно място. Следват войните, националните катастрофи. Така е чак до началото на 30-те години на ХХ в., когато постигнатото спрямо нивата преди Освобождението не е много. Затова и дедите ни си спомнят “златните времена” преди световната аграрна криза, започнала около Руско-турската война, когато “под сянката на падишаха” изглежда да е било по-добре.
- Сега не сме ли в идентичен период?
- Като че ли да. Сякаш ни липсва историческата перспектива. Бях пет години в чужбина и оттам България изглеждаше по коренно различен начин. Връщайки се тук в нашето си “блато”, примирението с действителността е много по-силно.
Погледнем ли това състояние на духа от гледна точка на народопсихологията ни, българинът трудно понася радикални промени. Да, между Аспарух и Софроний Врачански се случват много нови неща, но техният темп е почти невидим, ако се гледа година за година. Също както увеличението на населението до началото на века ежегодно не надхвърля 0,08%.
Живеейки в едно мудно променящо се общество почти 1300 години, българите трудно свикват с промяната и ускореното развитие в икономиката. Такъв свят ги плаши. Стремят се да осигурят малкото, но да е сигурно. Този мироглед е присъщ на десетки, дори стотици поколения българи в историята ни. Чак до днес.
CV
Доц. д-р Мартин Иванов е роден през 1970 г. във Велико Търново.
Завършил е английска гимназия в Русе, а след това история в СУ и право в ЮЗУ.
Между 1999 и 2015 г. е доцент в Института по история при БАН, а от 2015 г. е доцент в катедра “Социология" в СУ.
Председател на Държавна агенция “Архиви" (2011-2013)
Съветник по образование и култура на президента Росен Плевнелиев. Министър на културата в служебния кабинет “Близнашки" (2014)
Посланик на България във Финландия (2016-2020)
