Проф. Георги Любенов Манолов е роден на 30.XI.1958 г. в София. Придобива висше образование в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 1984 г. завършва Факултета за обществени науки в Московския хуманитарен университет.Доктор е по политология в СУ „Климент Охридски“ от 1996 г., доктор на политическите науки в УНСС от 2008 г. и професор от 2009 г. Работи последователно като асистент в ПУ „Паисий Хилендарски“ и като доктор и доцент в Център за обучение – Пловдив, към ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград.Понастоящем е президент на Висшето училище по сигурност и икономика – Пловдив, и негов основател. Чете лекции по политология, политически маркетинг, съвременната държава, избори и избирателни системи и др. Щатен преподавател е в УНСС – София. Водил е лекционни курсове в няколко университета: ПУ „Паисий Хилендарски“, ЮЗУ „Неофит Рилски“ и др. Почетен професор е на Академичния съвет на Оксфорд (Англия).
Главен редактор е на списание „Politics & Security“ и член на Редакторския борд на списание „Journal of Political Science and International Relations“ (САЩ). Заместник-председател е на Асоциацията на частните висши училища в България.Проф. Георги Манолов е автор на над 170 научни труда и публикации в страната и в чужбина (САЩ, Канада, Англия, Франция, Германия, Русия, Испания, Австрия, Гърция, Словакия, Турция, Сърбия, Литва и др.), от които тринадесет монографии, дванадесет учебника, осемнадесет студии и др.Работи в областта на теорията на политиката, властта и елитарните политически теории, олигархичните режими, политическите системи, политическия мениджмънт, политическия маркетинг, съвременната държава, изборите и избирателните системи, предизборните кампании, финансирането на политическите партии и др.
- Що се отнася до политологическата им същност, привилегиите биха могли да се определят като изключителни права и предимства на малка група хора по отношение на други групи, лишени от такива права и предимства, казва президентът на Висшето училище по сигурност и икономика в Пловдив
- При империите, монархиите, султанатите и „социалистическите“ републики облагите за първите хора са били най-драстични
- Подобно на болшевишкия тоталитарен режим почти по нищо в областта на привилегиите не му отстъпва и неговият „десен“ събрат – хитлеристка Германия
- У нас при новосформиращата се номенклатура консумацията на властови привилегии не остава по-назад - веднага след завръщането на Георги Димитров от СССР през 1945 г. в тежките условия на следвоенен дефицит той препоръчва да се въведе т.нар. „спецснабдяване“ за висшите партийни и правителствени кадри
- Проф. Манолов, откакто свят светува има привилегии за първенците. Колко време ви отне да подготвите и издадете този ваш труд – тритомника „Власт и привилегии“?
- Идеята за написване на монография за привилегиите се зароди още в началото на 90-те години на миналия век, когато след рухването на тоталитарния социализъм излязоха данните за колосалните привилегии на номенклатурата в бившите соцстрани.
След това в продължение на повече от две десетилетия извърших огромна събирателска и проучвателска работа и търпеливо къртовско набиране (и намиране) на различни изследвания у нас и в чужбина във връзка с привилегиите, които за моя изненада не са оказаха много като количество. А иначе самото написване на труда продължи около 3 години въз основа на проучвания, подготвен и анализиран огромен теоретичен и емпиричен материал по тази проблематика.
- От кога датира „любовта“ на политиците към „благините“ на властта?
- Изследването е фундаментално-историческо и включва твърде продължителен период от XXX в. пр.н.е. до XXI в., включително и до наши дни. В този смисъл „любовта“ на политиците към „благинките“ на властта се среща още в родовите общества (и родовете власт), в тогавашните архаични общества, когато още не е имало държавни институции.
Тези привилегии са резултат от драстичните неравенства, които съществуват между родовете и техните водачи, от една страна, и огромната маса обикновени хора, от друга, понеже формираните по онова време привилегии произтичат преди всичко от установените „неравни права в зависимост от това дали се отнасят до първородния, или до най-малкия син“ (Ж. Баландие).
В този аспект можем да откроим и класифицираме следните видове привилегии в родовите общества на богатия аристократичен и управленски елит: правото и привилегията за наследяване от първородния син (властови привилегии); осигуряване на най-добрата храна при ловуването на животни („хранителни“ привилегии); предимства на младите мъже при сключването на брак („брачни“ привилегии) (подобни на тези изгоди, които имат старите хора в това отношение); икономически изгоди чрез т.нар. „изключителна ритуална привилегия“, от които се ползват тесен кръг приближени до властта велможи (икономически привилегии); участие и предимства в организираните ловни излети за аристократичната върхушка (привилегии за лов и риболов); привилегии на старите мъже в сферата на художественото творчество, като водеща роля в тотемни култове, участие в специфични обреди и др. (културни привилегии); и правото на възрастните мъже приоритетно да създават оръжия и каменни оръдия на труда (привилегии по отношение на оръжията и средствата на труда).
Сиреч налице е сравнително разнообразна палитра от древни родови привилегии, от които се ползват изключително малък кръг хора в лицето на действащите управленско-аристократични слоеве в обществото.
- Известно е и до ден днешен, че „властта се взима, за да се консумира“. Как това е ставало през вековете и кои са най-фрапиращите привилегии, на които се натъкнахте?
- „Консумацията“ на властовите привилегии е била характерна за абсолютно всички общества и политически системи независимо от историческото време, в което те се проявяват.
Затова през вековете се намират стотици примери за тяхната перманентна еволюция в ширина и дълбочина, за което ще приведем няколко фрапантни примера от три исторически епохи.
Любопитно е да се изтъкне, че персийският цар Артаксеркс II (404 – 359 г. пр.н.е.) твърде пълноценно използва изключителното си право да има собствен харем, тъй като притежава 366 жени и наложници в него, от които са му родени само 150 синове!!!
Този родителски рекорд е възможен, защото цитираният цар живее и управлява твърде дълго и очевидно никак не си губи времето с оправянето на различни държавни дела.
Подобно на своите римски предшественици, и принцепсите във Византия притежават една изключителна привилегия, каквато е личната каса на императора (сакелиона). Тази каса има двойствено предназначение, защото, освен че е захранвана от държавните финанси, трябва и да задоволява постоянните финансови нужди на държавата.
Така, от една страна, василевсът редовно увеличава своите лични авоари, а от друга – непрекъснато раздава пари (от личната си каса) на закъсалите във финансово отношение префектури, разбира се, срещу високи лихви (това става преди, и особено през VII век, по времето на император Ираклий).
Сиреч налице е изключително „изгодна привилегирована схема, която е дислоцирана на „входа и изхода“ на държавната финансова система и която носи значителни доходи на императора и неговите приближени в двореца.
Във феодална Франция, както вече е известно, с най-големи привилегии се ползват две основни съсловия – дворянството и духовенството. Преди Френската революция (от 1789 – 1799 г.) тези две съсловия наброяват около 270 000 души, като най-висшите и най-добре възнаградени служби във френската феодална държава са предоставяни на дворянските съсловия.
Така например общият брой на службите, осигуряващи дворянско звание, е 4000, а само през периода 1693 – 1709 г. са създадени 40 000 подобни синекурни служби – нещо невиждано по онова време в Европа.
И още един любопитен факт за френските феодални привилегии: от продажбата на такива синекурни служби през периода 1701 – 1715 г. Людвик XIV присвоява за себе си 542 млн. ливри „доход“.
Плюс това дворянското съсловие на Франция използва една постоянна система за получаване на извънредни подаръци от страна на краля, както и обратно – кралят от страна на дворянството. Само за периода 1774 – 1789 г. например от държавното съкровище са раздадени за пенсии, подаръци и т.н. на висшето дворянство около 228 млн. ливри, което се равнява на около 60% от общите приходи на държавата за една година тогава.
А от това държавно съкровище (в размер на 228 млн. ливри) кралската фамилия си присвоява над 80 млн. ливри.
- Наричате „брак без право на развод“ привилегиите за управляващите. Защо е така?
- За разлика от правото, където привилегиите се формират и мотивират от установения правов и законов ред, с който се ангажират всички правни субекти, вкл. и държавата (чрез своите институции), при политическите привилегии това съвсем не е така въпреки установената правна регламентация в повечето демократични държави.
В случая най-дълбокият източник (генератор, двигател, мотиватор) на различните видове привилегии е самата политическа власт, упражнявана (легитимно или нелегитимно) от различни персонални или колективни субекти. Защото в политическата сфера привилегиите винаги се захранват от „резервоара на властта“ независимо от характера на политическия режим (демократичен, тоталитарен, авторитарен).
Дори според някои автори политическите привилегии твърде често се мотивират и от едноличната воля на диктаторите като някаква власт, без последната непременно да се съобразява с установените привилегировани права, които самата тя, или властта, им предоставя.
Тоест властта и властовите ресурси изобщо и едноличната власт (и прерогативи) в частност винаги са били основният двигател на политическите привилегии в държавата. Нещо повече, тя, властта, е истински „опиум“ за множество политици, стремящи се към разни изгоди и облаги, и същински „социален развъдник“ на тези привилегии в обществото.
В този контекст за привилегиите на управляващите, които произтичат от властта, действително са „забранени“ всякакви „разводи“, тъй като „взаимното съгласие“ между тях почти винаги е гарантирано (и регламентирано) от закона.
- Как са се променяли привилегиите в различните епохи, за да стигнат до днес?
- Що се отнася до политологическата им същност, привилегиите биха могли да се определят като изключителни права и предимства на малка група хора (олигархия, върхушка, слой) по отношение на други групи хора (социални групи, общности, класи), лишени от такива права и предимства, които се притежават от някаква малцинствена социална общност (отличавайки я от всички останали групи) благодарение на политическата й власт в държавата.
Въз основа на това разбиране привилегиите на властниците исторически са се променяли в зависимост от множество фактори – политически, икономически, културни, юридически и др.
Измежду тях обаче следва да се открои един основен фактор (критерий) – легитимността и нелегитимността на привилегиите, който пронизва цялата човешка история.
От него в значителна степен зависи как са се развивали привилегиите – законно или незаконно, в големи или в по-малки мащаби, в множество модификации или прикрити варианти и т.н.
Разбира се, свой отпечатък оставят и характерът и спецификата на съответните исторически епохи и политически системи (демократични, тоталитарни, авторитарни), установената политическа култура в държавите и т.н.
В този порядък напълно основателно можем да говорим за т.нар. „първични, или фундаментални привилегии“, т.е. за такива, които произтичат изцяло от властовите функции (и прерогативи): взимане на политически решения, приемане на закони, изготвяне на нормативи (правилници, наредби и пр.).
Такива в случая са високите заплати и всякакви привилегии, които съотнасяме към политическата власт, властовата йерархия, политическите субекти и др.
Независимо от факта на регламентиране или нерегламентиране на привилегиите тяхното проявление и съществуване в политическия живот на обществата винаги са водили до това да се разпределят неравномерно различни социални блага, да се дава незаслужено предимство на (и да се фаворизират) отделни граждани, да се преразпределят неоправдано икономически (материални и финансови) ресурси и т.н. Сиреч всички политически привилегии винаги са водили до абсолютно несправедливи и крещящи неравенства в обществото, потърпевши от които са били милиони и милиони човешки същества за сметка на шепа облагодетелствани олигархични елити.
Така е било в протежение на цялата човешка история, през която от век на век привилегиите на властниците непрекъснато са се увеличавали за сметка на огромната маса хора въпреки една или друга обществено-политическа система.
- При коя форма на държавно управление облагите за първите хора са били най-драстични?
- При империите, монархиите, султанатите и „социалистическите“ републики. Тоест при тези общества, при които има абсолютна власт на едноличния диктатор (цар, император, крал, султан, генерален секретар и др.) и при които абсолютно всичко зависи от волята на владетеля, без значение дали облагите на властта се налагат по легитимен или нелегитимен начин (в повечето случаи).
Затова привилегиите тук винаги са били в изключително големи размери, придобивали са драстични измерения и са били прекомерно разточителни.
Такъв е примерът с тоталния процес на покупко-продажба на почти всичко във феодална Франция, който се осъществява с личната подкрепа (и участие) на краля. Този процес има две основни форми: продажба на определени данъци на т.нар. „данъчни откупчици“ и продажба на определени служби на различни индивиди.
Така например през първата половина на XVII в. трите главни „откупки“ (габелата, „помощите“ и т.нар. „пет големи откупки“ – cinq grosses fermes, които контролират събирането на митата след 1584 г.) донасят повече от 80 % от обема на всички непреки данъци.
Заслужава да се подчертае и още нещо, което все още не се отчита по достойнство в научната литература, когато говорим за френските абсолютистки привилегии.
Става въпрос за това, че чрез „разгулното“ прилагане на кралските привилегии при Луи XIV почти всички привилегировани слоеве се превръщат в своеобразни „трапезни олигархии“, които юнашки „похапват“, изпомпвайки държавните ресурси (материалните, финансовите, икономическите) за свои лични изгоди и бързо забогатяване.
Това понятие далеч и далеч няма само метафорично значение, тъй като „трапезна олигархия“ (малцинство) по дефиниция означава включване на тесен кръг високопоставени хора от (и до) краля, които благодарение на неговата височайша повеля дружно са наредени около държавната софра („консумирайки“ едни или други привилегии).
- В Древен Египет например е имало длъжност на служител, който е носел сандалите на фараона и за това е получавал заплата. Доколко е бил привилегирован и имал ли е власт този служител?
- Освен че е получавал заплата, този служител се е хранел безплатно, спял е във фараонските дворци и е бил на пряко подчинение само на фараона.
Тези привилегии обаче са минимални в сравнение с онези, които фараонът редовно дарява на своите приближени, членовете на царското семейство, висшите сановници и военачалници със земи, в които те уреждат свои големи частни стопанства.
В много богати гробници от епохата на Старото царство са запазени релефи и стенописи, които пресъздават живота в тези имения. Аристократите и техните семейства живеят в големи домове, заобиколени от многобройни слуги и слугини, музиканти, певци и танцьорки, готвачи, телохранители и др.
Под ръководството на домоуправителя чиновници, писари и надзиратели организират стопанския живот в имението и стриктно контролират труда както на производителите на материални блага, така и на заетите с ежедневна дейност на полето или в господарския дом – земеделците, пастирите, градинарите, риболовците, хлебарите, пивоварите, медникарите, ювелирите, грънчарите, каменоделците, тъкачите, обущарите, дърводелците, лодкарите, художниците, скулпторите и мн. др.
- В Римската империя принцепсът е бил обожествяван. И разполагал с всичко. Това ли е най-висшата форма на привилегия?
- Тази привилегия, освен че е най-висшата, е и най-универсалната и широкообхватна. Защото привилегиите на принцепса в Римската империя бележат най-голям ръст (общо 31 на брой), обхващат всички социални сфери и носят изключителни материални облаги на цялата императорска фамилия.
Практически е създадена своеобразна привилегирована система „всичко за императора“, която започва от зачеването на принцепса, включва абсолютно целия му съзнателен живот, и дори продължава след неговата смърт в отвъдния свят.
А като апотеоз на едноличната императорска власт в римската държава тази привилегирована система почти няма аналог (по мащаби, обхват, разпространение) в последващата човешка история.
Иначе казано, императорите са истински шампиони по измисляне, внедряване и използване на всякакви възможни видове привилегии (за своя лична изгода).
Така например в личната хазна, чийто създател е Октавиан Август, постъпват доходите от такава богата страна, като Египет, превърнала се в лична негова собственост, и т.н.
- Как стоят нещата в Османската империя?
- Османската империя е класически пример за особено мащабното и масово разпространение на привилегиите в епохата на феодализма. Тук ярко доказателство за драстичното социално неравенство в имперското османско общество са изключителните султански привилегии, които по право принадлежат единствено на падишаха.
Тези привилегии почти са необятни по своя социален обхват (включват всички обществени сфери), разпростират се на всички възможни равнища (по вертикала и хоризонтала) и обслужват супертесен кръг високопоставени османски велможи (администратори, бюрократи, военни) начело с великия господар – вездесъщия султан.
Трябва например да се отбележи, че бюрокрацията и привилегиите вървят ръка за ръка в държавното управление, което и тук не прави никакво изключение.
Тази закономерност намира перманентен израз в растежа на султанската дворцова администрация (служители и обслужващ персонал) през годините, тъй като например нейният общ брой нараства почти 7 пъти от 1480 г. до 1670 г. (от 5584 към 43 455 души), докато за периода 1480 – 1609 г. този показател е още по-драстичен – почти 10 пъти (от 5584 на 51 464 души).
Любопитни са фактите, свързани с жените на султана, които са обслужвали харема на двореца, тъй като са получавали немалко привилегии. Така например всяка жена, която роди дете на султана, получава специални привилегии: тя е церемониално коронована и облечена в самур, целува ръката на султана и за нея определят частен апартамент за лично ползване.
А първата жена, която ражда син, получава първенство над всички останали с титлата „баш кадън“. Плюс това персоналът на харема също като пажовете получава ежедневно пари и отделно пари за облекло, като всяка група има собствена специална униформа, докато жените с положение над уста украсяват дрехите си с кожа и др.
Тоест той (харемът) действително представлява важна привилегия на властта, от която масово се възползват суверените, какъвто е примерът със султан Ибрахим I, който непрекъснато се отдава на развлечения, удоволствия и сластолюбие; има значителен брой фаворитки и фаворити, на които предоставя държавни доходи, имоти и високи административни постове; специално толерира лицата, свързани с харема, като султанките майки, хасеките, интенданта и др. – въобще всички люде, и особено тези от нежния пол, които са много близки тялом и духом до абсолютния властелин в империята – султанския самодържец.
Нещо повече – за лично сексуално улеснение през XVIII в. султан Осман III „патентова“ ново правило в харема, когато се отправя към женската половина: той винаги е с пантофи със сребърни гвоздеи, които, звънтейки по каменния под, дават ясен знак на жените (от харема) старателно да се подготвят за брачната нощ.
- В класическите тоталитарни режими – болшевишка Русия и нацистка Германия, какви благини са ползвали диктаторите?
- Формирането на системата от привилегии в политическата система на „социализма“ води началото си от най-ранното развитие на сталинския модел в бившия Съветски съюз.
Само месец и половина след избухването на Октомврийската революция (1917 г.) Ленин пише постановление на Съвета на народните комисари, с което се определя тяхната максимална заплата от 500 рубли месечно.
Но въпреки това (ограничението на заплатите) привилегиите бързо се разрастват и през септември 1920 г. се налага да се образува т.нар. „Кремълска контролна комисия“, която има задачата да проучи необоснования растеж на привилегиите и да ги вкара в някакви разумни граници (след това комисията е разтурена).
Тук е важно да се отбележи и противоречивото отношение на Ленин към привилегиите в новото общество. Защото наред с известното му отрицателно становище относно социални, класови и пр. привилегии, в едно свое писмо от 1920 г. той пише: „…допустима е демокрация с малки привилегии за комунистите“.
При това становището на Ленин е изказано във връзка с конституционните основи на новата Далекоизточна република. И още, по време на Гражданската война лично Ленин нарежда да се осигури привилегировано снабдяване на отговорните другари, като на 22.07.1922 г. дава указания на Народния комисариат на снабдяването да се организира специален магазин (склад) за продажба на продукти (и други неща) на по-ниски цени само на чужденци и на коминтерновци.
Малко по-късно съгласно решение на XI конгрес на РКП (б) от пролетта на 1922 г. под ръководството на Сталин се прокарват и първите постановления, в които си залагат основите на привилегиите на управляващия елит.
С едно такова постановление („За подобряване на бита на партийните работници“) започват да се прилагат на практика три вида привилегии за номенклатурните кадри в управляващия апарат: това са привилегии за получаване на допълнителни доходи от тези кадри, привилегии за осигуряване на увеличени допълнителни дажби и специални привилегии за същите кадри в областта на здравеопазването и почивното дело.
Тези видове привилегии обхващат по онова време около 18 000 души партийни и други ръководни кадри, които представляват първоначалния привилегирован елит на политическия режим.
Особено голям тласък за развитието на привилегиите в Русия дават решенията на XII Общоруска партийна конференция от м. август 1922 г., на която е сформирана специална секретна секция за регулиране на политическите привилегии.
По предложение на тази секция конференцията приема ново постановление, с което се разширява още повече кръгът на привилегиите на политическия елит. В това постановление се предвиждат специални мерки за жилищното устройване на членовете на висшия политически елит.
Малко по-рано е приет и трети документ, който задължава съответните министерства да осигуряват с предимство още няколко вида други привилегии.
Освен тези първоначални видове привилегии, за които вече стана дума, новата политическа класа в бившия СССР създава още много привилегии в сферата на търговията, бита, транспорта, пенсионното дело и културата.
А през 1932 г. пада и последната бариера пред разцвета на политическите привилегии, когато Сталин премахва въведения от Ленин партиен максимум на заплатите на партийните работници. В резултат на всичко това се формира и установява цялостна система от политически привилегии, които могат да се определят като нов исторически тип социалнокласови привилегии.
Този сталински тип привилегии е пренесен и внедрен по-късно в почти всички бивши „социалистически“ държави.
Веднага след като взема властта през 1933 г., Хитлер моментално прави нови попълнения към растящата автомобилна колекция. Още през 1935 г. 4 коли са отделени за охраната му; на следващата година те вече са 8.
Отделно Канцеларията на Хитлер поръчва общо 60 коли от „Мерцедес-Бенц“. Сред тях има и много любопитни екземпляри, като например „Мерцедес Г4“ с три оси и офроуд гуми или бронираните 540К, които се използват при официални случаи и пр., и пр.
Като ярък израз на привилегированото положение на върхушечния фашистки елит се забелязва както рязко откъсване от огромната маса на населението, така и увеличаване на корупцията в партията и държавата от страна на вездесъщия партиен апарат.
Именно с това може да се обясни безспорният факт, че след падането на нацистката държава нейните високопоставени лидери се оказват баснословно богати, с големи суми в чуждестранни банки.
Тоест хората, разпалвали най-бесни националистически чувства в народа и младежта, насаждали омраза към всичко чуждо (негерманско), бяха внесли своите пари в чуждестранни, главно швейцарски банки!
Например само от издаването на „Майн кампф“, която се разпространява по същество принудително, Хитлер получава 4 млн. долара; в началото на войната Гьобелс има задгранично имущество, оценено на 4,6 млн. долара; Химлер има в чуждестранните банки около 6 млн. долара.
Най-богат обаче измежду представителите на фашистката върхушка се оказва Гьоринг със своите приказни вили и дворци, с баня, чийто под е от плочки масивно злато.
Нека изтъкнем и съществуването на безпардонни финансови сделки с пари на мастити бизнесмени, чрез които се захранват прословутите „черни каси“ на тоталитарния фашисткия режим и които се използват за приказен привилегирован живот.
Още от 1930 г. под вещото ръководство на М. Борман е създадена т.нар. „Каса за подпомагане на ГНСРП“, в която са внасяни огромни парични дарения от едрия германски бизнес. В тази каса например само монополният концерн ИГ „Фарбен“ за някакви си 4 години внася минимум 83 млн. марки, което представлява колосална сума за онези времена.
Наред с това допълнително е създаден т.нар. „Кръжок на приятелите на райхсфюрера на СС“ (Химлер), който представлява изключително ярък пример за сътрудничеството между могъщите групи в икономиката и нацистката върхушка (в политиката). Така индустриалците превеждат на сметката на Химлер 5 345 060 марки, а от сметката са изплатени 6 146 381 марки и 21 пфенига.
Вероятно съществуват някакви други сметки и има някакви други постъпления, защото някои изследователи смятат, че от 1939 г. постъпленията ежегодно възлизат на 1 млн. марки и се задържат приблизително на това равнище чак до края на 1944 г.
Очевиден е фактът, че тези огромни парични средства далеч и далеч не са разходвани само за партийни нужди, доколкото значителна част от тях пълнят безотчетно джобовете на фашистките лидери, помагайки им да увеличават своето лично богатство.
На следващо място това е съществуващата тотална безнаказаност и грабителски характер на нацисткия елит спрямо националното богатство на Германия като рефлекс от привилегирования статут на ГНСРП.
Според някои изследователи почти е невъзможно да се изчисли стойността на заграбеното от фашистите през войната, тъй като то варира от няколко милиона до 20 млрд. британски лири (крадено е безогледно, а парите и златото са изнасяни в чували и сандъци).
И все пак, въпреки че златният резерв на държавата е укрит в специална шахта с дълбочина 640 м, той е намерен след войната. Това колосално богатство включва хиляди чували с райхсмарки и чуждестранна валута, златни и сребърни монети, куфари и сандъци със скъпоценни камъни и всякакви други ценности, като най-важната находка са 8500 златни кюлчета – почти 90% от златния резерв на нацистка Германия.
Изобщо привилегиите на властта при двата класически тоталитарни режима получават мащабно разпространение като общ брой във всички обществени сфери: 39 вида в бившия СССР и 37 – във фашистка Германия.
И, разбира се, използвани и консумирани само от висшите политически олигархи на двете тоталитарни държави.
- У нас, в комунистическа България, активните борци си осиновяваха внуците, за да им ползват привилегиите. Какви други случаи открихте за този период?
- При новосформиращата се след революцията номенклатура консумацията на властовите привилегии въобще не остава по-назад от предходните авторитарни управници след установяването на комунистическия режим в страната (9.09.1944 г.).
Това става веднага след завръщането на Георги Димитров от СССР (1945 г.), който в тежките условия на следвоенен дефицит лично препоръчва да се въведе системата на т.нар. „спецснабдяване“ за висшите партийни и правителствени кадри (по сталински образец) на „социалистическата“ република.
Така една част от привилегиите на политическия (номенклатурния) елит още при началното господство на режима се легитимират, вследствие на което идват цяла поредица закони и нормативни актове, а именно: 1) Закон за подпомагане на жертвите в борбата против фашизма и капитализма (ДВ, бр. 224, 12.10.1944 г.) с 4 последващи допълнения: за разрешаване на незаконните съпруги на народните борци (с които те са живели без брак) да получават финансова помощ (от 1.07.1945 г.); за парично подпомагане на ятаците на партизаните, роднините на левите интелектуалци и преследваните етнически малцинства (евреите и циганите) в големите градове (от 12.08.1945 г.); за финансова подкрепа на кръвните роднини на героите антифашисти до трета степен на родство и за роднините по сватовство до първа степен на родство (от 13.05.1945 г.); и отпускане на специални суми на непълнолетните братя и сестри на народните герои;
2) Наредба-закон за признаване на правата на висшисти при заемане на държавна, общинска и обществена служба на писателите и членовете на Писателския съюз, които нямат висше образование (от 24.10.1944 г.) (с него се заобикаля Законът за длъжностите, цензовете и заплатите);
3) Наредба – изменение и допълнение на „Правилника за назначаване, преместване, съкращаване, уволняване (и за състезателен изпит) в гимназиите и гимназиалните класове“, с която се определя привилегирован ред за назначаване на 11 категории хора – партизани и съпрузи на партизани; съпрузи и деца на убити от фашистката диктатура; политзатворници и техните съпрузи; активно подпомагалите партизанската борба; останалите без работа поради обвинения в левичарство и антифашизъм, (…) както и съкратените от други селища учители с минимален успех „Много добър“ (от 28.10.1944 г.);
4) Постановление на Министерския съвет за създаване на истинска народна интелигенция, което позволява на народните герои и техните помагачи да бъдат приемани без изпити (и без образователен ценз) във висшите учебни заведения, като липсата на средно образование се компенсира с предварително обучение от 6 до 12 месеца в т.нар. „работнически факултети“ (рабфак).
През далечната 1944 г. съгласно тогавашната пропаганда в България започва изграждането на безкласово социалистическо общество. Значителна част от гражданите твърдо вярват, че вече няма да има „потиснати и унижени“.
А за да си осигури подкрепа за изграждането на новия живот, държавата пренасочва съществените си фондове от социално слабите групи към възмездяване на новите управници и техните поддръжници – т.нар. „активни борци против фашизма и капитализма“.
Първоначално това са партизани и ятаци, подпомогнати заради жертвите, които дават в антифашистката съпротива, като повечето от тях се присъединяват към борбата през 1944 г., когато изходът от войната вече е ясен.
Независимо от това веднага след 9.09.1944 г. партизанският елит от Българската комунистическа партия започва да преувеличава собственото си участие в съпротивата, като игнорира заслугите на представителите на другите леви партии – социалдемократите и земеделците, Българската православна църква, и саможертвата на войниците и офицерите в заключителния етап на войната срещу хитлеристка Германия от 1944 – 1945 г.
Освен това неимоверно се увеличават претенциите на бившите нелегални дейци и партизаните за нови привилегии, които да им отпусне държавата.
Така през юни 1945 г. е приета Наредба-закон за народните пенсии, чиято философия е близка до тази на Закона за поборниците и опълченците от 1880 г. – да се дадат народни пенсии на физически пострадалите в борбата, с които да се облекчи съществуването им.
В него за пръв път се въвежда категорията „борци против фашизма и капитализма“, а именно „всички български поданици, които в периода от 9.06.1923 г. до 9.09.1944 г. са пострадали в борбата против фашизма и в резултат на това са станали инвалиди с най-малко 30 % изгубена работоспособност“.
Изобщо от края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век в България (със специален Декрет № 31 от 25.08.1969 г.) допълнително се регламентира подобряването на материалното и социалното положение на революционните кадри чрез увеличаване на съществуващите привилегии (и права), както следва: право при кандидатстване за работа – предимство пред всички останали граждани; пенсионни права – ползване на всевъзможни видове пенсии, само за АБПФК; социални права – специални медицински грижи, достъп до жилищни фондове и др.; образователни права – приоритетно следване в средни и висши училища без конкурсни изпити и др.; и всякакви други права – достъп до ловни стопанства, вили, резиденции и пр.
Или, речено с една дума, „номенклатурен комунизъм“ в действие.
Между другото ще отбележим, че разходите на държавния бюджет за два вида пенсии през 1989 г. например се равняват на сумата 45 млн. лв. Това обаче е сума, „отпусната“ от държавния бюджет само за една година, а същите пенсии са получавани в продължение на близо 20 последователни години.
През тези именно 20 години на „действие“ на това специално предимство (1970 – 1989 г.) за двата вида „народна“ пенсия държавната хазна изразходва огромната сума 749 млн. лв. по тогавашни цени!
Както може да се предполага, различните видове привилегии в комунистическа България в най-голяма степен се разпростират и използват от челния отряд на партията – висшата номенклатура.
Тези тоталитарни привилегии, които частично са регламентирани преди всичко с различни партийни решения (на Политбюро и ЦК на БКП), нямат равни на себе си по своите мащаби, тъй като са предназначени за изключително ограничен кръг номенклатурни персони (партийна олигархия) от висшето партийно-държавно ръководство на страната.
Към казаното за тези привилегии дотук ще добавим само няколко фрапантни факта: първо, те, привилегиите, допълнително се „узаконяват“ през далечната 1956 г., когато партийната върхушка в България ги легитимира с Протокол „А“ на Политбюро, а две години след това се приема и Решение „Б-12“ на Секретариата на ЦК на БКП за създаване на безотчетен фонд за издръжка на властимащите в страната.
Второ, през 1963 г. Политбюро на ЦК на БКП взема нови решения (отразени в Протокол „Б-13“) за подобряване на работата по охраната, снабдяването и обслужването на висшата партийна и държавна номенклатура (както и на делегациите и гостите на партията и правителството); и трето, по силата на тези „нормативни“ документи, т.е. на протоколите, грижата за висшия партийно-държавен ешелон е възложена на Управлението за безопасност и охрана (УБО), което старателно изпълнява всички номенклатурни привилегии и прищевки (от безплатната храна на висшия елит до празните самолети, които ги дундуркат по света за народна сметка).
По този начин само по линия на безотчетния фонд допълнителната годишна издръжка на властимащите е следната: 20 000 лв. за първия секретар на ЦК на БКП; 5000 лв. за всеки един от останалите секретари (при близо 8000 лв. годишна заплата до паричната обмяна през 1962 г.); предоставяне на всички имущества на бившия царски двор за ползване от новата висша републиканска номенклатура (с Разпореждане на МС на НРБ от 5.02.1947 г.) и др.
Така от 1963 г. привилегията да бъдат старателно обгрижвани изцяло за сметка на държавата имат първият секретар на ЦК на БКП, председателят на Президиума на НС (по онова време – държавен глава), членовете и кандидат-членовете на Политбюро, секретарите на ЦК, заместник-председателите на Министерския съвет, министрите и главният секретар на МС. Тоест най-висшата партийно-държавна номенклатура в обществено-политическата йерархия.
Ето какво говорят някои други факти: първи факт – „…за времето 1979 – 1989 г. от касата на УБО са разпределени на ръководни кадри според поста им и изплатени на ръка лично (…) 2 860 039 лв.“ (за храна на висшата номенклатура – бел. авт.); втори факт – за периода 1985 – 1989 г. при облекчен режим висшият ръководен слой на БКП е закупил 51 леки западни автомобила, за които са платени 702 719 лв., докато пазарната стойност на колите е 3 624 256 лв., като само по това перо правоимащите са ощетили държавата с 2 921 537 лв.!“; трети факт – за годините 1968 – 1989 от тайните извънбюджетни сметки на служба „Финансиране на специалните ведомства“ на „първите“ властимащи са „изплатени представителни средства в размер на 17 804 850 лв.“
При това сумите неколкократно са завишавани през тези 21 години, без изобщо да са внасяни промени в прословутите протоколи на Политбюро!!!
Или, общо 23 586 426 лв. народна пара, изплатена на прословутата номенклатурна олигархия от държавния бюджет. Въз основа на тези огромни финансови средства, използвани за всички възможни привилегии на висшата ръководна номенклатура в България, нека представим малко по-подробно сферите на реализация на тези привилегии по време на „социалистическото“ строителство, както следва: Заплати – възнагражденията на висшата номенклатура по времето на „социализма“ са една от най-строгите „тайни“ на държавата тогава.
Така лимитът за кандидат-членовете на ПБ и секретарите на ЦК е по 400 лв. месечно. Но когато семейството е по-голямо от трима души, допълнителните са по 100 лв. (към семействата на правоимащите се причисляват и родителите им, и техните съпруги).
Рекапитулацията показва, че за 26 години през периода 1963 – 1989 г. Тодор Живков получава за храна от държавния бюджет 345 100 лв., Пенчо Кубадински – 286 950 лв., Станко Тодоров – 282 100 лв., Гриша Филипов – 221 800 лв., и т.н.
Тоест на почти пълна издръжка на „социалистическата“ държава са около 300 – 400 души висши номенклатурни персони (и други номенклатурни длъжности), които са тотално привилегировани при покупката на храна и други скъпи, но в повечето случаи дефицитни стоки за дълготрайна употреба (например битова техника, хладилници, телевизори, коли и т.н.).
Въпреки че получават редовно пари в брой за храна, когато правоимащите са на почивки в санаториуми, в почивни станции, в ловни хижи и стопанства, те не заплащат консумираните от тях храни и напитки.
Този разход за сметка на УБО само за 5 години за времето от 1985 до 1989 г. възлиза на 71 828 лв.; Жилища – специално за жилищно устройване УБО обезпечава апартаментите на членовете на Политбюро на ЦК на БКП, като ги обзавежда напълно и ги поддържа постоянно.
По време на назначената през 1990 г. ревизия Държавният финансов контрол (ДФК) установява, че за поддържане на апартаментите и вилите на правоимащите УБО им осигурява по една домашна прислужничка и по една приходяща работничка – до четири дни седмично.
Наред с това за сметка на бюджета на УБО са и всички разходи по отопление, осветление, вода и други жилищно-битови консумативи на правоимащите. А за ползването и обслужването на вилите властниците внасят в касата на УБО по… 12 лв. месечно!;
Образование – само месец след като идва на власт, правителството на ОФ излиза с решение, с което дава предимство при кандидатстване във висшите училища на „участници в народноосвободителната война, партизани, концлагеристи“, както и на всички засегнати от дискриминационните закони при предишния режим и т.н., и т.н.; Почивки – една от най-привлекателните номенклатурни привилегии за висшите велможи е да ходят на почивка без пари в китните ни курорти и специални резиденции.
Ето как почиват първите номенклатурни ръководители на държавата: в нарушения на устройствения правилник на УБО в бюджета на управлението ежегодно са залагани в партида „Други народни доволствия“ около 2 млн. лв., като с тях са се посрещали разходите на правоимащите в почивни домове и станции, като лимитът им за безплатна храна се е увеличавал с 30% специално за дните на почивка.
Плодовете и разхладителните напитки, сервирани на плажа или в стаите, не са се включвали в този лимит.
Основният обект, посещаван лятно време от правоимащите, е „Евксиноград“. Там, в царските покои, ръководителите на народната република и на компартията са се извисявали в своето величие до омразния им заради синята му кръв цар Борис III; Транспорт – тази привилегия е една от най-сладките за висшата номенклатура и техните семейства, защото те пътуват абсолютно безплатно със самолети и други транспортни средства до най-различни дестинации в цял свят.
Например още през 1971 г. с разпореждане на Държавния комитет на отбраната специализираната група правителствени самолети се реорганизира в самостоятелна авиоескадрила „Авиоотряд 28“ на подчинение на началника на УБО.
Регламентът за ползването на правителствените самолети (даден пак в тайния Протокол Б-13 на Политбюро на ЦК) е парафиран еднолично от Тодор Живков (и по-късно с Решение 252 на Политбюро на ЦК от 1987 г.), като за периода 1985 – 1989 г. за издръжка на „Авиоотряд 28“ са изразходвани 13 451 000 лв.; Резиденции, дворци, почивни домове и ловни стопанства –тази привилегия си остава ненадмината в НРБ, тъй като строителството на луксозни резиденции, домове и стопанства е като хоби за комунистическата върхушка.
Основната инициатива за тяхното изграждане, разбира се, е на Тодор Живков, като само за последните 25 години (1964 – 1989 г.) от управлението му са построени: 30 резиденции, между 50 и 60 почивни дома и специални хижи, както и 15 ловни стопанства – собственост на ЦК на БКП и Министерския съвет.
Или броят на тези номенклатурни домове за отдих и почивка е над 100, което представлява внушителна цифра спрямо такъв тип домове в другите соцдържави, вкл. и в бившия СССР; Номенклатурни командировки – за да могат да се покрият всички възможни разходи на висшата номенклатура при нейните постоянни воаяжи, международни посещения, ловни щения и т.н., за правоимащите е издадено секретно постановление, в което са одобрени много по-високи размери на дневни и квартирни пари по време на служебните им командировки и специализации в чужбина.
Според него завишението на тези разходи е: 7 пъти по-големи командировъчни за първия секретар на ЦК на БКП и председателя на Държавния съвет; 6 пъти – за членовете на Политбюро; 5 пъти – за председателя на Министерския съвет; 4 пъти – за отделните министри.
Тези начисления са в пъти по-големи от законоустановените командировъчни за простосмъртните граждани, поради което са и засекретени от партийно-държавните институции; Тайни извънбюджетни сметки и пари в брой на висшата номенклатура – една от най-отвратителните привилегии на номенклатурната олигархия са тайните извънбюджетни сметки и даваните пари в брой на „социалистическите“ управници.
Тези сметки са общо 4 – 2 левови и 2 валутни (в руски рубли и щатски долари), като всякакви документи за тях има само за времето от 1.01.1987 до 31.12.1989 г., докато за предходните години абсолютно всичко е унищожено.
Това – първо. Второ, съгласно т. 12 от Разпореждане № 341 на Бюрото на МС от 5.09.1972 г. „неусвоените средства във валута и левове от бюджетните ведомства МНО, МВР, УБО и други за внос на специално имущество.
Тези представителни пари не подлежат на облагане с данъци, предоставят се в лично разпореждане на правоимащите, изразходват се по тяхно усмотрение и са абсолютно безотчетни. Те се изплащат ежегодно и техните размери и начин на разходване не засягат излезлите до този момент решения за допълнителни и други възнаграждения на посочените лица.
Ето как само за 21 години – от 1.01.1968 до 31.12.1989 г., от тайните извънбюджетни сметки на служба „Финансиране на специалните ведомства“ на властимащите са изплатени представителни средства в размер на 17 804 850 лв., като през този период, без да са внасяни промени в разпореждането, сумите неколкократно са завишавани.
Особено фрапантни са случаите с прословутите парични хонорари на Тодор Живков, които той получава посредством безпардонно заобикаляне на закона. Тази примамлива привилегия се изпълнява чрез строго поверителна заповед, благодарение на която от всички издателства на генсека са начислени и изплатени авторски възнаграждения в размер на 1 750 888 лв., от които е удържан ДОД 710 107 лв.
Така Живков получава чисто 1 040 781 лв., което не би било в такъв внушителен размер, ако не бяха допуснати нарушения на държавни и партийни изисквания.
Плюс това авторът взема парите си само в брой, без да разписва сметка за хонорар, като ползва бланки на разходни касови ордери, които не съдържат данни за получени през годините други доходи.
Ето защо при направената проверка в касата на ЦК на БКП през 1990 г. ревизията на ДФК установява следното: Т. Живков хем получава огромни хонорари на базата на персонална заповед, хем заобикаля закона, не плащайки дължимите данъци, и на всичко отгоре не внася и дължимия партиен членски внос.
При това само за периода 1985 – 1989 г. документите показват, че от тези прословути томове издателствата реализират драстична загуба от 2 178 732 лв. държавни пари!
Това е „огромен принос“ в световното книгоиздаване, защото си загубил над 2 млн. за производствени разходи, а си изплатил над 1 млн. лв. хонорар на автора!?!
Така че може убедително да се заключи: в България много преди демократичните промени Тодор Живков става първият „социалистически“ милионер, който обаче като верен марксист-ленинец се гордее с това, че в неговата държава няма бедни и богати, защото има равенство и справедливост!
Може да се заключи, че номенклатурните привилегии при социализма в значителна степен представляват социален, политически и правен абсурд, тъй като цели 200 години след като Великата френска революция отменя привилегиите на властта, те намират дълбока „политическа почва“ във всички управленски структури на т.нар. „социалистическо общество“.
- А как стои въпросът с привилегиите в най-демократичната държава в света – САЩ?
- Трябва да отбележим, че една от първите регламентации на привилегиите в контекста на политическото равенство се среща още в Американската конституция (1787 г.), в която изрично се упоменават следните клаузи: „Чл. 1. § 6.1. Сенаторите и представителите получават възнаграждение със закон и изплащано от държавната хазна на Съединените щати.
Във всички случаи, освен държавна измяна, престъпление и нарушение на обществения ред, те имат привилегията да не подлежат на арест по време на присъствието си на заседание на съответната камара или по пътя на отиване или връщане от същата; за изказванията или участието си в дебатите в съответната камара те не могат да бъдат разпитвани на никое друго място; § 9. (…) 8. Съединените щати не удостояват с никакви благороднически титли и нито едно лице, заемащо платена или почетна държавна служба, не може без съгласието на Конгреса да приема каквито и да са подаръци, възнаграждения, служби или титли от никой крал, княз или чуждестранна държава“; и „…Чл. 2. § 7. Президентът получава периодично възнаграждение за своята работа, размерът на която не може да бъде увеличаван или намаляван през времето на мандата му, и през този период той не може да получава никакво друго възнаграждение нито от Съединените щати, нито и от който и да е от щатите“.
В този контекст към началото на 2022 г. заплатите на американските висши политици са легитимирани и определени, както следва: Първо, 14 500 долара (12 808 евро) е месечното възнаграждение на повечето американски сенатори, конгресмени и делегати, с което взимат общо 174 000 долара на година.
Сред изключенията са председателят на Камарата на представителите (Конгреса) с 223 500 долара годишна заплата, както и председателят на Сената, лидерите на мнозинството и на малцинството в Конгреса и в Сената, които получават 193 400 долара на година. Второ, 21 780 долара (19 238 евро) на месец взима вицепрезидентът на САЩ, което прави годишна заплата 261 400 долара.
И трето, 33 300 долара (29 414 евро) на месец, или 400 000 долара годишна заплата, получава президентът на САЩ. Към тях се добавят 50 000 долара на година за лични разходи, като храна и химическо чистене, както и необлагаеми 100 000 долара за пътуване.
Конгресът отпуска 19 000 долара допълнително за официални президентски приеми и свързаните с тях разходи. Други предимства включват безплатен транспорт в президентската лимузина и хеликоптер.
Президентът получава безплатно обзаведено жилище в Белия дом и допълнително 100 000 долара за неговото преустройство.
Тук само ще вметнем, че тази регламентация е много строга, като редовно се следят и отчитат разходите, направени от държавници и политици под формата на отпуснати привилегии на властта.
По-важни негови трудове са:
МОНОГРАФИИ:
„Сталинизмът като модел на тоталитарно общество“ (1995 г.)
„Възникване и развитие на идеите за елита през древността и Възраждането“ (2000 г.)
„Предизборната кампания – теории и практика“ (2001 г.)
„Българският преход: политически митове и реалности“ (2004 г.)
„Политическият имидж – формулата на успеха“ (2005 г.)
„Политическият пазар“ – том I и II (2008 г.)
„Цената на изборите, или как партиите си купуват властта“ (2009 г.)
„Политическият елит – теория, история, лидерство“ (2012 г.)
„Политическата реклама – между реалността и манипулацията“ (2017 г.)
„The political elite. Theory, History, Leadership“ (Berlin, Germany: LAMBERT Academic Publishing, 2019 г.)
„Античните политически привилегии“ (2021 г.)
УЧЕБНИЦИ И УЧЕБНИ ПОСОБИЯ:
„Политология“ (1996, 1998, 2004, 2008 г.)
„Политически маркетинг“ (2007, 2009 г.)
„Държавата – теории, функции, структура“ (2010, 2014 г.)
„Въведение в политическата наука“ (2013, 2020 г.)
„Увод в политическия маркетинг“ (2015 г.)
„Избори и избирателни системи“ (2015 г.)
„Политически мениджмънт“ (2016 г.)
„Съвременни политически системи“ (2019 г.)
„Кратък политически словник“ (2022 г.)
„Власт и привилегии в политическата история (XXX в. пр.н.е. – XXI в. н.е.)“ (2022 г.)
