Валя Станимирова, политолог
ВЕЧЕ няма седмица без скандали, като че ли обществото ни е абонирано за тях. Затова да не се учудваме, че сме в първите редици на най-щастливите нации, само че отзад напред.
Този път на фокуса на скандала попадна домът за деца "Асен Златаров" в София. За кой ли път откриваме Америка, че нещо се случва с тези деца в институциите, които трябва да се грижат за тях.
И друг път ме е занимавала тази проблематика, но този път отразяването на случая сложи в центъра сензацията, а не трагизма на децата. Искам да уточня, че съм работила в дом за деца и добре познавам цялата порочна система.
Въпросът е докога ще реагираме като ощипани на следствието, а ще си държим очите затворени за причината?
Следя държавната политика за децата в риск и ще се опитам да проследя хронологията на опитите да се реши проблемът.
Демокрацията ни завари с над 30 000 деца, настанени в домове, чиито имена се сменяха по-често от времето, зависи откъде духа вятърът.
Когато се запътихме към Европа, се оказа, че тя не ни иска с толкова много деца, оставени на грижата на държавата. Трябваше да редуцираме тази стряскаща бройка над 10 пъти.
Проучихме чуждия опит и решихме да го приложим в български условия. Създадохме държавни органи, които да регулират този процес, започнахме да променяме законодателството. Дотук добре.
Защо тогава системата не дава желаните резултати? Защото законодателството е хилаво и не отговаря на родната българска действителност.
Какво имам предвид?
Не е тайна, че голяма част от децата в тези институции са от ромски произход, т. е. идват от гетата.
Там живеят в нечовешки условия, сред потресаваща мизерия и мръсотия. Нямат изградени хигиенни навици, а гладът е като в Африка.
Тези, които попаднат в полезрението на социалните служби, имат късмет да попаднат в държавни институции, където поне имат покрив над главата и топла храна. Могат и да ходят на училище.
Но в стремежа си да намалим броя на децата в институциите, извеждаме от там тези, които имат семейства.
И тук е големият проблем - връщаме ги в среда, от която преди това сме ги извели. При семейства, които не желаят да се грижат за тях.
Каква е алтернативата им? Да намират начин сами да се оправят в живота, като излизат на улицата и стават жертви на престъпления. Просия, наркотици, проституция, раждане в непълнолетна възраст - това им предлага животът. Училището е немислимо за тях.
Затова не се чудете на новини за болни от СПИН деца, както и за бременни в детска възраст.
Не винете директора, възпитателите, кмета. Докато има деца по улиците и до кофите за боклук, ще има такива домове.
А тези, които работят в тези институции, са достойни за уважение хора. Защото въпреки мизерното заплащане, те се грижат за тези деца като за свои.
Практика е да отделят от личните си средства и да ги дават за децата от дома. Тези, които са попаднали случайно, не се задържат дълго. Като ги сочим с пръст като прокажени, никак не им помагаме.
Предлагам техните съдници да отидат да поработят в такъв дом на пълен работен ден, да опазят възпитаниците си, а тези, които им избягат, да ходят да ги търсят в гетото.
Какъв е пътят тогава? Ангажиране на всички държавни органи и неправителствени организации (особено тези, които се занимават с ромската интеграция) с превенция сред рисковото население - полова просвета, здравна култура, семейно планиране.
Въвеждане на ограничителен елемент за получаване на детски надбавки, за да се прекрати практиката на раждане на конвейер с цел издръжка на фамилията.
Да се помисли за най-строги наказания за тези родители, които изоставят децата си, принуждават ги да просят или проституират.
Да не се допускат деца до семействата им, когато това крие риск за техния живот, здраве и психика.
Да се стимулира ромската общност да праща децата си на детска градина и училище, като осъзнае, че това е единственият начин да излязат от гетото и да надвият мизерията.
Предлагам, вместо да хулим, да видим с какво можем да помагаме. Тези деца се нуждаят от любов и внимание, от приятели.
Да им подадем ръка.
