Днес е премиерата и на втората част на вълнуващия свидетелски разказ на журналистката Мария Чернева и операторката Анна Андреева "Изследователи на ледения юг" от 22,00 ч по БНТ 1
- Г-жо Чернева, документалният филм за пътуването ви до Антарктика. “Плаване до ледения юг” е първият от онлайн поредицата на БНТ, която проследява живота на борда на изследователския кораб НИК 421 “Св. св. Кирил и Методий”. Колко време прекарахте на него?
- Видях с очите си как бе зачената идеята за научноизследователски военен кораб. Бях в Ахелой на тренировъчен лагер, когато при нас дойде адмирал Боян Медникаров, началникът на Висшето военноморско училище, на първата си среща с проф. Пимпирев. Още преди срещата професорът ми каза, че май ще има раздвижване по въпроса с кораба. Голяма мечта е това и тя трудно остава незабелязана. Да не кажем, че всеки път липсата на кораб поставя на изпитания логистиката на всяка експедиция.
Така че съм в тази емоция от първия ѝ ден и още тогава беше ясно, че ще пътувам с кораба, който ще преобрази полярните ни мисии. Наложи ми се малко повече да почакам, но пък камерата ни стана свидетел на повечето важни събития – от избора, купуването му, ремонтите му. Имам доста заснета предистория и тя може да се види в първия филм в рубриката “В кадър” и в онлайн поредицата “Плаване към ледения юг” в сайта BNTNEWS.BG и в YouTube канала на БНТ. Режисьорът Ара Хугасян много се е раздал. Плаването ми с нашия кораб бе на две части, повече от 20 дни, което е достатъчно, за да опознаеш и кораба, и екипажа му. И ако знаете колко пъти се смениха плановете дори и в последния момент – когато уж твърдо щяхме да тръгнем на 1 декември, та на три стъпки все пак тръгнахме на 27-и.
- Какъв бе маршрутът ви?
- Аз лично тръгнах от Варна, станах част от голямата емоция, това трябва да личи и от филма. Разбира се, че минахме през Босфора някак особено гордо. Няколко часа всички на кораба бяха стихнали. Всеки си взе своята част от това преживяване. Малко след като излязохме, НИК 421 зачака на една внушителна опашка от други кораби да зареди с гориво. Логистичната агенция на НАТО, която ни обслужва, е избрала този вариант като по-изгоден. Аз съм шофьорка и ми беше крайно интересно да науча как ли пък зареждат корабите, къде е резервоарът им.
Дарданелите беше следващото вълнение. Там тръпнахме в очакване дали ще разрешат на нашия военен все пак кораб да мине по тъмно. Което не е позволено. Пуснаха ни все пак, доста бяхме закъснели заради горивото. Та вечерта под светлините на новия мост не мина без емоции. Всъщност маркирам географските репери, пък то си имаше и вътрешни – включването на дизелгенераторите на максимална мощност, обучението на курсантите, боядисването на мостика и палубата, подкарването за първи път на инсинератора и водата за пречистване на морска в сладка вода. Оставих кораба в Картахена, предстоеше му дълъг път през океана, поне месец. И отново го посрещнах и се качихме този път с операторката Анна Андреева в аржентинското военноморско пристанище Мар дел Плата, или в превод Сребърното море. Защо са го нарекли така, това е друга крайно интересна история, но и на нея ще ѝ намеря скоро място.
- От самото начало ли тръгнахте с мисълта за документален филм?
- Филмът като формат е някак задължителен. Не се тръгва на подобно приключение само заради няколко репортажа. Но и такива имаше. Малко по-късно се оформи идеята за онлайн поредица с кратки епизоди. Това ми донесе неочаквано професионално удовлетворение. За първи път ми се случваше да ми се обаждат и да ме питат кога ще е следващият епизод. Хората го следяха наистина като сериал. Това е страхотно усещане.
- Каква беше първата ви мисъл, когато се качихте на кораба?
- Ужас, дали ще се справя! И този непрекъснат бръм в главата ми продължи дълго. Бях смазана от отговорността, която ми стовари ситуацията. Проблемът е, че се качих в първата част сама без Ани, операторката, с която обикновено се впускаме в подобни начинания. И трябваше да се справя с камерата сама. Така че емоциите осъзнах доста по-късно – когато се успокоих, че съм се справила.
- Коя история от това приключение няма да забравите никога?
- Няма шанс да забравя историите на кораба. Всички те са “филмирани”. Дори и тези, на които не съм била свидетелка. Но ето ви една странна история, свързана с кораба, но след като се прибрах. На излизане от Картахена, където слязох, НИК се сблъсква с най-голямото си предизвикателство въобще за цялото плаване. Толкова силен щорм, че капитанът се е принудил да прибере кораба на завет в едно от близките пристанища и да дочака бурята да премине. Решавам, че това не мога да подмина и да не опиша. Но корабът е далеч, няма връзка и аз се заемам да установя какво точно синоптично явление се е опълчило на НИК. Синоптиците от БАН ме уверяват, че нищо не се е случило – сигурна ли съм в датите, небето е чисто. Приятел метеоролог от Германия ми се втича на помощ – и той вади сателитни снимки, на които нищо не се вижда. Брех, каква загадка! Подобно синоптично-криминално разследване не бях провеждала. Установихме все пак какво е станало, но няма да ви кажа сега “кой е убиецът”, защото ще убия интригата на филма.
- Изпитвахте ли страх от това, което ви предстои?
- Страх – в нито един момент. Изненадите ги очаквах с нетърпение. Обичам водата, морето, океана, свързани сме, говорим си, мисля, че и с морските стихии щяхме да се разберем. Но те пък не ми се случиха. Дори страховитият пролив Дрейк се отчете лежерно с меки кадифени вълнички. Е, имаше известно напрежение около това дали няма да се тръшна от морска болест и това да помрачи плаването ми и да попречи на работата ми. Но явно съм си морски човек, убедих се. Ако трябва да обобщя, а то няма начин иначе – преобладаваха положителните емоции. Екипажът на НИК е суперселекция, страхотни са – от машинното до мостика. Вече са ми семейство, така си ги чувствам.
- На какво се натъкнахте по пътя към българската изследователска база “Св. Климент Охридски”?
- Плаването мина спокойно, беше ми интересно да науча как се възползваме от теченията така, както и първите мореплаватели. За семплото представяне на Дрейк споменах. Но финалната част от пътуването тежеше с очакването на голямата цел, когато завихме покрай остров Кинг Джордж – първия от южношетландските острови от групата на Ливингстън. Всички бяха излезли навън в очакване, на студа, часове преди да влезем в нашия залив. Всъщност рязкото вледеняване беше едно очаквано събитие, но все пак, когато го усетиш с кожата си, беше изненадващо. За 10 дена от Мар дел Плата от 26 градуса температурата на водата е паднала до 1.
- А как изглежда самият остров Ливингстън?
- Ливингстън без обитателите си би бил едно адски скучно място – лед, камъни, вода. За три дена вече опознаваш камъчетата пред базата, дори поименно. Та, искам да кажа, че Ливингстън става крайно интересно място заради учените и невероятните хора от полярната логистика. А сега имаше и строители. Работата на учените и науката им, която разкрива един удивителен свят – ето това е истинската романтика, поне за мен, на Антарктида.
- Завършили сте биохимия и микробиология в Софийския университет. Наученото там беше ли ви от полза по време на мисията?
- Да, дипломирах се като генетик. Това е истинската ми страст, помага ми не само в тази мисия, но и навсякъде в журналистическата ми работа. Защото да си учен – това е начин на мислене, мислене на изследовател. Да си изследовател, при това добър, го изисква и журналистическата ми професия. И научната ми закваска ми дава огромни предимства във всичко, с което се захвана.
- Бихте ли се впуснали в друга подобна мисия?
- Винаги. Моето любопитство с годините не увяхва. Точно обратното, все повече се разпалва, все по-трудно се насища. И все се надявам да го събуждам и сред зрителите ми. Ето ви една огромна причина да се впусна в следващите мисии без колебание.
