Калоян Стайков, Институт за пазарна икономика
Често държавната политика в България се определя като административно танго – една стъпка напред и две назад, но последното решение на Конституционния съд показва, че управляващите не танцуват толкова елегантно, колкото си мислят.
С решението си съдът най-общо постановява, че използването на целеви средства за здравеопазване, каквито са средствата от здравни осигуровки, за нецелеви разходи противоречи на конституцията.
Добре е, че се спират подобни злоупотреби, но възникват много притеснителни въпроси. Например:
да не би в министерството на финансите, Министерския съвет или в парламента
да няма юрисконсулт, който да знае, че подобни трансфери са, меко казано, “проблемни” или такъв има, но никой не го слуша?
Защо през 2011 г. също имаше такъв трансфер, дори по-голям, но никой не сезира съда?
Защо някой различен от опозицията, например омбудсманът или президентът, не сезира съда, че резервът на Националната здравноосигурителна каса беше използван за запълване на дупки в бюджета?
Ако е нямало юристи или е имало, но не са ги слушали, то със сигурност ситуацията трябваше да се промени след друго решение на Конституционния съд от юни 2011 г., с което използването на средства от личните партиди от професионалните пенсионни фондове за солидарно разплащане на пенсии също е в разрез с конституцията. Вярно, аналогията не е идеална, но и в онзи случай ставаше въпрос за средства с едно предназначение, които се използват за други цели.
Явно управляващите не са си научили урока. Използването на резерва на здравната каса за покриване на бюджетния дефицит през 2011 г. попада в същата категория – целеви средства, които се харчат за текущи разходи.
Този резерв беше около 450 млн. лв. през 2008 г., но от 2009 г. здравната осигуровка беше увеличена и той набъбна до 1,3 млрд. лв. Целта на увеличението беше след натрупване на достатъчно средства те да бъдат насочени към частни здравноосигурителни фондове, с което да се увеличи обхватът на здравните услуги, които осигурените лица получават. Това не само не стана, ами в момента здравноосигурените лица плащат повече пари за същия обем услуги, които са получавали през 2008 г.
Но може би по-важните въпроси са: “Защо отнема толкова време?” и “Какво следва?”.
Наистина, защо отнема повече от година на някой да се сети, че дадено решение на управляващите е в разрез с конституцията и чак тогава се сезира съдът? Очевидно е, че ограниченията за това кой може да сезира конституционния съд не са в най-добрия интерес на данъкоплатците и ако конституцията създава задължения за гражданите на България, то със сигурност те трябва да са способни да сезират съда, ако правата им, също записани в конституцията, са нарушени.
Какво следва? Нищо. Пари няма да се връщат в здравната каса, а предвид историята с личните партиди от професионалните пенсионни фондове едва ли може да се очаква
управляващите да си вземат бележка.
Този проблем е резултат от неспособността на правителството да ограничи разходите си, но в основната си част той съществува, защото здравноосигурителната система го позволява. Моделът на здравно осигуряване в страната е такъв, че всички пари се събират на едно място и след това, който се нуждае – получава средства за здравни услуги.
Т.е. някои работещи се осигуряват, а други - не, останалите ги осигурява държавата. По този начин никой не знае с колко пари за такива услуги разполага, кога може да ги използва или кога управляващите ще решат, че парите на осигурените лица могат да се използват за други цели. Като не знаят с колко пари разполагат, някои хора потребяват повече здравни услуги, а други – по-малко.
Много често именно тези, които дават най-много средства – работещите, не успяват да се възползват от държавната здравноосигурителна система, въпреки че това им право е записано в конституцията. С други думи, хората имат задължение да се осигуряват, но дали могат да се възползват от правото си след това, е друг въпрос.
Решението е много просто – въвеждат се лични здравни сметки. Не случайно народът е измислил фразата “моето е мое, чуждото е общо”. Личната собственост се пази, обгрижва и стопанисва, общата – не чак толкова.
Представяте ли си ситуация, в която държавата ви взема 3,8% (толкова представлява трансферът за 2012 г. от общия бюджет на НЗОК) от спестовната сметка? Представяте ли си как прави същото за цялото население?
Най-просто личната здравна сметка се изразява в това – нещо, което си е твое, но е с целево предназначение.
