Радвам се за Георги Господинов. Книга, писана на езика свещен, достигна до световно признание. Интересни са ми тези, които обругават, без да са чели
Може би думата награда иде от това, че някой, който е надградил нещо в някоя област, направил го е по-значимо, по-хубаво, по-добре от тези преди или около него, надградил е самия себе си като творец, майстор, рекордьор, надвишил е постигнатото до този момент и затова го награждават с отличие, да се отличава от останалите. За даден момент от историята. И за по-нататък в историята.
Наградата е признание, възнаграждение за труда, за
усилията, за постиженията
Още от лавровия венец, с който са увенчавани от незапомнени времена победителите във военни или мирни битки, лаврите са въжделение особено за нашего брата твореца. И най-вече словотвореца.
Това е значението на лауреат (laureatus, лат.) - увенчан с лаври. Не с дафинов лист, изваден от яхнията, правете разлика, въпреки че за много лауреати разликата е спорна.
По принцип преценките, защото се правят от хора, са спорни. Винаги се намира, ако не половината, то една трета от народонаселението,
която не е съгласна с решението на съответното
жури
или комитет, или както там се наричат оценяващите. И това е нормално.
Защото спортният рекорд е обикновено безспорен - виждаш дори на фотофиниша кой пръв пресича лентата, кой вдига щангата, кой вкарва топката в противниковия кош или врата, кой кого нокаутира.
Когато става въпрос за художествено произведение, безспорните фаворити са обикновено мъртви.
Всички живи са спорни. Независимо дали са два пъти кавалери на Международната Наполеонова награда “Солензара”, или на Орфеев венец, или на Златна четка, или на Златна игла, имената им биват подложени на “Осанна” и “Разпни го!”. Не че не е нормално според мен и не че не е човешко, твърде човешко е според Ницше, но явно тъй върви светът и не можем да противодействаме (а и не е необходимо, защото животът е всякакъв), тъй като пак ще изхождаме от собственото си мнение и виждане и да не забравяме - от
вълната, понесла на гребена една или друга
личност
А тази вълна е винаги само с предполагаем генезис, за който някои се досещаме, други грешим, трети просто не разбираме за какво иде реч.
Всички се люшкаме от полюс до полюс и всеки е прав за себе си.
Вчера стана ясно, че България има своя лауреат на “Букър”. Не че не се очакваше, но все пак друго си е, когато видиш наградата в ръцете на Георги Господинов. Той от години е едновременно и спорен, и безспорен фаворит в най-съвременната ни литература.
Един от тримата най-възхвалявани и най-обругавани автори. За мен да си екваториален (заради полюсите), е своего рода признание, по-добре презентиращо те сред широката публика, отколкото официално международното.
Хиляди трудолюбиви труженици на културната нива остават да пъплят неуморно между златните зърна, отронени наоколо, и да се опитват да се покатерят върху тях, белким ги жарне слънцето на онази така ефимерна и нетрайна gloria mundi, но не нам е съдено да правим анализ, това е приоритет на времето.
Лично аз се радвам за тази награда на Георги Господинов и го поздравявам от все сърце!
Знам, че ще обера негативите на инакомислещите, но упражнявам правото си на мнение. “Букър”-ът най малкото е признание, че книга, написана на така обругавания език свещен на нашите деди, дето не можел да мине по-далеч от Калотина, стигна до тържествената церемония в Лондон. Ама венцесловите или оплювате - фактите са такива.
Ама неистово ръкопляскате или яростно опровергавате - не можеш да зачеркнеш името му от историята на “Букър” и на световната литература. Аз ако знаете колко нобелисти не харесвам, ама това ни самите нобелисти, ни Нобеловата награда ги интересува, нали?
Мисля, че Георги Господинов отдавна е свикнал на противоположните мнения за творчеството му и за личността му. Особено с недоброжелателните. Аз съм наясно, че най-много плюем това, което не сме чели. Защото е по-лесно да обругаваш, отколкото да прочетеш. “Стигнах до трета страница и го захвърлих тоя роман, кошмарен, тъп е, скучен е...”
Така се пише в мрежата, така се говори на сбирки, хората, за седми път казвам, си имат мнение, което можеш да оспорваш във възпитан разговор с добре образован и четящ човек. Другото е традиционното “Аз заслужавам повече от него!”. Много тихичко, но категорично нашепвано ти от онова его в теб, което е редно да умееш да усмиряваш.
Знам априори потоците от елей и от кал, които вече набират дебит - там, където се слеят и уталожат от времето, там е истината. Просто търпение му е майката. И е хубаво да си пазим спомените и да си ги подреждаме, поне за временно убежище. Имайте си и времето, и убежищата, и наградите, които заслужавате!
