Калоян Стайков, Институт за пазарна икономика
Не мина и седмица от последното решение на Конституционния съд, което определи трансфера на средства от здравната каса към Министерството на здравеопазването за неконституционен, и управляващите направиха ново предложение, което ако бъде прието, най-вероятно ще завърши по същия начин.
Предложението всъщност не е ново и най-общо предвижда налагането на различни ограничения за хората, които не внасят здравни осигуровки. Първо щеше да се забрани на неосигурените лица да пътуват в чужбина, после нямаше да им се издават лични карти, а последната идея е да не се позволява прехвърлянето на собственост.
Мотивите на здравния министър са следните: „След като имат пари да си купят кола или имот, логично е да имат пари и да си платят вноските." Не може да се сложи знак за равенство между това да купиш или продадеш имот (недвижим или движим) и да си здравно осигурен. Освен в случаи, в които сам си купуваш колата, но след това я използват много хора, включително и такива, които не са плащали за нея и които не се интересуват дали точно в момента тя ти е нужна. Здравната система на практика е такава - малко хора плащат осигуровки, услугите се ползват от всички, независимо дали са плащали за тях, много често осигурените не успяват да използват услугите, за които са плащали. Тук трябва да се направи уточнението, че не е съвсем ясно дали това ограничение ще се отнася и за двете страни - продавач и купувач на имота. Освен чисто принципните проблеми с въвеждането на подобни забрани съществуват и законовите пречки, а именно конституцията.
Нейният чл. 17 гласи, че „Правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона" и още, че „Частната собственост е неприкосновена". С други думи и в обратен ред - „само собственикът има право да се разпорежда с имуществото си" и „законът гарантира и защитава това му право".
Едва ли е възможно да бъде казано по-ясно. Подобна екзотика, като да се ограничи правото на собственост, означава, че всъщност човек е собственик, но само условно. В такъв случай трябва да се промени чл. 4 от конституцията, който вече трябва да гласи, че България е правова държава, при условие че сте си плати ли здравните осигуровки.
С това зад гърба им управляващите могат да решат да направят и още няколко вече логични допълнения, като към платените здравни осигуровки добавят социалните такива, данъците – републикански и местни, таксите, глобите, а защо не и сметките за комунални услуги.
Тази инициатива всъщност представлява търсенето на решение на проблем, който управляващите – настоящи и предишни, сами си създадоха и който произлиза от системата на здравно осигуряване. Проблемът се изразява в това, че малко хора се осигуряват, а после много хора ползват здравните услуги.
Допълнителното изостряне на проблема идва от това, че често при нужда тези, които се осигуряват, доплащат за здравни услуги въпреки редовните си осигуровки.
Но може би най-големият проблем на здравната система е, че тя зависи от настроенията на управляващите, а не от последователна политика и ангажимент за осигуряване на добро здравеопазване. Така например не се вземат решения за закриване на неефективни болници, за да не се създава социално недоволство. През 2001 г. в България е имало 293 болници с близо 57 хил. легла, докато през 2011 г. вече са 344 болници с 47 хил. легла.
Други решения пък се вземат, за да се харесват на избирателите.
Например през 2005 г. клиничните пътеки, финансирани от здравната каса, са 120, а година по-късно – 299. Проблемите на системата не са в ниските приходи, а в неефективните разходи, което се потвърждава и от последния доклад на ЕК за Националната програма за реформи, който най-общо препоръчва: не харчете повече, а
по-добре.
Например болничните разходи в България възлизат на 2,8% от БВП през 2010 г., колкото са и в Германия, и са над тези в Ирландия, Португалия и Швеция. На тази цена получаваме ли по-добри болнични услуги от тези в Ирландия или поне толкова добри, колкото са тези в Германия?
Изходът от ситуацията не минава през това да се ограничават права и свободи, а се крие в оптимизирането на разходите като цяло за системата. Най-елегантният метод за това е въвеждането на лични здравни осигуровки, което може да стане паралелно със запазване на солидарен модел на осигуряване. Накратко – пакетът здравни услуги, финансирани от държавната здравна каса, се намалява значително до основни такива, като заедно с това намалява и здравната осигуровка, а всичко останало се финансира от лични партиди в частни здравноосигурителни фондове. Тъй като последните са лични, всеки сам определя за какви услуги да се осигурява и в какъв размер. Когато участието е лично, а не се размива в общ фонд, от който всички получават, контролът в системата може да се очаква да се засили значително.
От една страна потребителите се стремят да потребяват повече и по-качествени услуги на по-ниска цена. От друга страна здравноосигурителните дружества/фондове имат интерес да привличат повече клиенти, но да контролират плащанията към болниците. От трета страна болниците ще се стремят към привличане на най-много клиенти, като правят най-ниски разходи, без това да е в ущърб на пациента, защото в противен случай носят административна и наказателна отговорност.
По този начин системата се регулира естествено от три страни – пациенти, здравноосигурителни дружества/фондове и доставчици на здравни услуги. Неплащането на осигуровки, макар и да не изчезва, се превръща в по-малък проблем, който в случая с личните партиди означава, че неосигуреното лице просто няма да може да ползва здравни услуги. Няма нужда от ограничения на други права и свободи.
