Вера Мутафчиева получи признание приживе - за приноса си в историографията на Османската империя, за историческите си книги и за романите си. Повечето от тях преведени на много чужди езици.
Рекордьор е "Случаят Джем" - преведен на 13 езика. Първият е на турски и претърпява осем издания. Последното - само преди месеци. Мутафчиева, бунтар по природа, любопитна по рождение, е взривоопасна за тези географски ширини смес от интелект, ерудиция и талант. И като всеки талант в тази държава животът й е нескончаем наниз от битки с онези, които искаха да го потопят, съсекат или омаловажат.
Съдбата я е погалила щедро веднъж, като я е дарила с невероятно въображение, и втори път - като й е дала работоспособност, с която да опише поне част от неговите плодове.
"Избрах за занаят Средновековието", казва тя и си спомня, че всъщност голямата й мечта била да следва архитектура. Рисувала прекрасно и нямало пречки да направи архитектурата своя професия освен икономическата принуда. Заради ранната загуба на баща си трябва да се грижи за майка си и за брат си Боян. Избира историята, защото има задочен курс.
Затова пък насели това тъмно, мрачно и неподвластно на всякаква наука Средновековие с хора. От прочетените от нея османски архиви тя роди герои като Джем султан и Осман Пазвантооглу. И ако Джем беше любимият й, пред делото на Софроний се прекланяше.
Любимите й книги бяха географските атласи. С тях е избродила стотици пъти всяко кътче на Земята. Първо, защото дълго време не й дават паспорт да пътува (заради набедения й за враг баща, историка византолог акад. Петър Мутафчиев, и заради брат й Боян Мутафчиев, бежанец във Франция). Точно заради избора на Боян да не се връща в България пращат Вера като на заточение за половин година в Ленинград. Там обаче, докато чете в архивите на руската империя, е нейната първа среща с Джем султан - турския принц, станал заложник на коварствата на Европа и коравосърдечието на Османската империя.
Историята на Джем я съпровожда до последния й час. Денят преди да влезе в болница, Вера Мутафчиева моли Антонина Желязкова (неин ученик, съавтор и близка приятелка) при предстоящото й пътуване в Турция да отиде в Бурса и непременно да посети тюрбето (мавзолея) на Джем султан.
"Това беше последната й заръка към мен. Искаше дори да ми даде един сребърен пръстен с тюркоаз, който е купила при последното ни пътуване в Турция заедно, за да го оставя на гроба на турския принц. Казваше, че никога не е имала късмет с мъжете в живота.
Само Джем й донесъл радост и късмет, нека сега да я чака, защото е болна и отива при него. Не взех пръстена, но й обещах, че ще отида на гроба и ще кажа на Джем да я чака.
Часове преди Вера да издъхне, бях на гроба на Джем. Направих каквото трябваше и неочаквано се разплаках горчиво. Спомних си колко щастливи бяхме с Вера, когато дойдохме на гроба на Джем през 1997 г. Обиколихме голяма част от Турция заедно с Вера за нашата обща книга "Турция - между Изтока и Запада".
Тогава, през 1997 г., тя се вълнуваше много от тази среща с Джем. Пуснаха ни много трудно, мавзолеят, в който има гробници и на други турски султани, бе затворен, защото имаше някакъв религиозен празник. С османския на Вера и малко с моя помощ успяхме да обясним на охраната, че тя е писала книга за него и много иска да посети гроба му. Пуснаха ни. Беше му донесла нещо да го сложи за спомен. Оставих я сама на гроба." Това разказа вчера Антонина Желязкова, която е в Бурса за конференция, посветена на 20 години от възродителния процес, и ще бърза към София, за да се върне за погребението на Мутафчиева.
Ето какво си спомня Мутафчиева за същото пътуване в Турция: "Домакините ме питаха защо все пиша за душманите на империята. Казах им - защото вие не умеете да ги цените. Заведоха ме при гробницата на султан Джем. Даже имам снимка оттам, като вдовица!".
По повод на едно от изданията на български Мутафчиева си припомня: "Когато четох коректурите на "Джем" за изданието от 1999 г., разбрах, че тогава, преди 30 години,
съм била много добре, у мен е имало много любов Животът така хубаво опича човека с годините, че го превръща в кирпич."
Това последното не я спря да обича приятелите си. Всеки от тях знае по себе си - подкрепяше го до детайла на душата му, даваше кураж и за невъзможните човешки мисии. В това истинско общуване нямаше парад, претенция или себеизтъкване. За всеки удар - откъм каквито животът й съвсем не беше пестелив - намираше контраудар - работата си. Затова и тя беше моторът на двата тома на "Историята, населена с хора". В тях даде думата на различни българи, всеки с гледната си точка за последните 60-70 години.
От градовете по света Мутафчиева обичаше най-много Цариград - Истанбул. Описвала го е много пъти. Малко е да се каже, че й беше любим. Гледаше на този град с респект и пиетет. Обичаше крепостите и камъните му, улиците и извивките на Босфора.
От моретата пък най-обичаше синьото на Егея.
Светът от последните двайсет години й даде много надежди, малко от които станаха реалност. Когато говореше за случващото се след 1989 г., което следеше изтънко и разбираше с проницателността на историк, спираше всякакви аргументи за и против с категоричното: Малко ли е, че можем да говорим и да пишем това, което мислим.
Поклонението пред голямата писателка и учен историк ще бъде в петък, 12 юни, от 12,30 ч в черквата "Св. Седмочисленици".
