От поредната жертва до следващата кръпките на законодателството следват некролозите
Който иска, да си погледне статистиката, ако все още тя на някого прави впечатление. Войната по пътищата интересува само участващите в нея, и то само потърпевшите. Падналите.
Нападателите се измъкват,
общо взето, по живо, по здраво. Е, с някой и друг яд повече, ама това не е болка за умиране. На нашата територия не е.
Така се оказва на практика, теориите отдавна са разписани по разните кодекси, обикновено тълкуването не е в полза на мъртвите. Тъй де, умрелият е умрял, живите да живеем. Цинично? И още как! Само че такава е практиката. Доказано с доказателства, ако някой се зарови в досъдебните и съдебните производства.
Ние живеем кампанийно. От поредната жертва на пътя до следващата. Три дни протестни шествия, бдения със свещи, разкази на очевидци и интервюта с близките на убитите, на които им е само до въпросите “Как се чувствате?”. После положението е “Спи градът”, разбирай държавата. О, да,
някъде интензивно работят адвокати, магистрати,
органи и близки тям институции, в полза на изясняване случилото се. На престъплението, защото да размажеш на пешеходна пътека някого, който според теб ти се е наврял под гумите баш когато си си тананикал “Летя със колата, с колата летя”, какво друго е по закон?
Обаче, както вече отбелязахме, законът е закон, за да има и вратички. И те са между едни тиренца “от - до”. Да, знам, че в зависимост от тежестта на всяко престъпление е редно да има различен срок за размера на наказанието. Така е по цял свят. Такова е правото на правото. Иначе ще е съвсем криво. Което обаче не му пречи да бъде изкривявано съвсем законно. Винаги се намират омаловажаващи вината обстоятелства. И престъпниците много добре го знаят. Затова се считат ненаказуеми, измъкващи се между членовете и алинеите, минаващи по заобиколни пътища, ако да са минали с мръсна газ по магистралата на законодателството.
Имам гражданското право да говоря точно така, защото се позовавам на собствения си опит по темата през последните над десетина години. Защото, ако вие сте забравили жертвите, аз помня имената им. Няма да ви ги изброявам единствено защото не искам да повдигам костите им в паметта на техните роднини. Те не забравят. Нищо, че
им се налага да срещат убийците на децата си
свободни и въртящи геврека нашир и длъж. Понякога в същите автомобили, минали през телата на децата им.
Животът продължава, нали така? За едни хей, живот, здравей, здравей, за други живот ли е да го опишеш, ама това си е в реда на нещата.
Само че не е редно! От десет години поне лично аз не препоръчвам, изисквам крути мерки срещу разпищолилите се нарушители на Конституцията, защото в нея е казано, дето всеки има право на живот. И никой няма право да отнема живот, никой, по никакъв начин. Влизаме в Наказателния кодекс. Беглите опити да се стегнат мерките някак пръкнаха запъртък. После гражданката Калина Муньос, ударила две-три питиета, защото изпаднала в дълбока покруса от загубилите се кученца ли, папагалчета ли, други хайванчета ли, тъй и не са разбра, а и няма значение, попадна в пътнотранспортно произшествие. Законът запецна, случката оттече.
После бе трагедията с 15-годишното момче, размазано на ъгъла на централните софийски улици. Убиецът Петър Тодоров е още в ареста, ти да видиш. И още повече да видиш - повдигнато му е обвинение (внимание!) за причиняване на смърт след умишлено нарушаване на правилата за движение по пътищата.
За мен, както нееднократно съм декларилала, ако седнеш пил зад волана, е равносилно на предумишлено убийство, така витиеватото обвинение се приравнява със случайно отклоняване на вниманието от неправомерно засякла те на завоя котка, предизвикало челен удар в електрически стълб, от който електротехникът паднал и си счупил врата.
Да, бе, шофирането пиян е нарушение по закона, просто исках да илюстрирам
нюансите между духа и буквата му
Хайде направете го най-после този закон работещ. За всички! Защото пред закона всички е редно да сме равни не само на хартия. Защото за некролозите отива повече хартия, отколкото за законите и правилниците, а това някак не е човешко. Дори по време на войната, която трещи по пътищата ни и ги превръща ден след ден в пътища за никъде.
