Измерете ми боклука, не е честно да плащам втори имуществен данък

ЛЪЧЕЗАР БОГДАНОВ, Индъстри уоч

Поддържането на чистота – включващо събирането на битовите отпадъци от града – е по същество икономическа дейност като всяка друга. От една страна, тя не е безплатна - налага инвестиции и вложение на горива, труд и така нататък. От другата страна са гражданите, които искат "някой" да отстрани боклука от дома им. Това предполага, че те биха платили, за да получат тази услуга.

Оттук започват въпросите. Кой да събира отпадъците? Една или повече фирми? Кой се договаря с тях – общината или гражданите и фирмите поотделно? Как се определят цените – с пряко договаряне или общината определя обща цена? Как се споделят разходите от гражданите?

Възможен е модел, в който общината няма нищо общо с тази дейност.

Единственото, което тя прави, е да налага забрана за изхвърляне на отпадъци в общите населени части на града – на улиците, в градинките и т.н. Тогава гражданите трябва или да трупат планини с боклук в дома си, или да намерят начин да го пренесат на разрешените места (дали ще е депо, или завод за третиране е отделна тема).

Тъй като пътуването с чували с боклук през 2-3 дни на по 10-20 километра е неприятно и скъпо, логично е да се появи услугата "извозване на отпадъци" – предприемачът се договаря с всяко домакинство и събира чувалите от апартаментите в уговорен час срещу заплащане.

Това изглежда ужасно сложен и скъп вариант на пръв поглед (макар и да не е тестван в България).

Затова вероятно по-рационална е някаква форма на колективно договаряне. Ако то се осъществява между сдружения на етажната собственост – цели сгради, офиси, предприятия – и сметосъбиращи фирми, тогава общината отново няма пряко участие. Условията и цените се договорят според количествата отпадък и честотата на събиране.
Въпросът е какво да се прави, когато общината се е превърнала в монополен "агент" на колективното договаряне. В момента тя се е нагърбила да осигури тази услуга срещу заплащане на такса. А таксата, поне на теория, се различава от данъка – тя трябва да се насочва за конкретно извършена услуга и размерът й да съответства на разходите за осъществяването на тази услуга.

В момента определянето й на база данъчна оценка на имота я превръща във втори имуществен данък. Принципът е да плащат тези, които имат (предполагаемо)
скъпи имоти, независимо колко отпадък създават.

Таксата се плаща и за празни апартаменти – а такива има немалко, останали непродадени в новопостроени сгради. Предложенията напоследък носят съвсем минимално подобрение – например за плащане според квадратурата, потреблението на ток или вода. Използването на вода изглежда най-близък индикатор за "използването" на жилището – т.е. колкото повече хора живеят, толкова повече те мият, перат, ползват баня и тоалетна. Но отново връзката е далечна и за мнозина ще остане усещане за несправедливост. Пък и няма никаква мотивация да ограничаваш боклука – нали така или иначе ще си платиш.

Определянето на таксата – и на практика, превръщането й в "цена за ползвана услуга" – на база реално генериран отпадък е единственият принципен модел, който създава стимули както за общината и фирмите, така и за гражданите да действат финансово икономично и да намаляват замърсяването.

Моделите са принципно два –  или се ползват специално означени торби за отпадъци, или се договарят брой контейнери и честота на изхвърляне.

При първия вариант фирмите за сметоизвозване трябва да отказват приемане на отпадъци, които не са в правилните чували. Във втория ще се стимулира сдружаването на собствениците в блокове и кооперации, които ще бъдат реално договарящата страна – ще се разберат колко контейнера искат, колко често да се събират.

И в двата сценария има стимул да се хвърля по-малко, както и да се разделят отпадъците. За разделянето самите фирми за третиране на отпадъците имат интерес
да предложат „бонус” на гражданите – а не като в момента да апелират към някакви високи чувства за дълг. Но за да работи този модел, общината трябва наистина да санкционира тези, които си хвърлят боклука на улицата или в градинките пред блока.

Доскоро общото мнение беше, че това нямало да работи в "толкова голям град като София". Единственият начин е да се пробва – и затова започващите експерименти трябва да се насърчават и разширяват, докато се намерят подходящи за града решения.