Това е горчивата реалност 30 години след споразумението от Осло
Махмуд Хасан, 29 годишен палестинец, всеки ден стои на дълга опашка, за да получи разрешение да напусне Газа и да пътува до Европа. Младият мъж бяга от една „горчива реалност", накарала го да загуби надежда за бъдещето. Хасан, е един от хилядите палестинци, които искат да емигрират, за да търсят прехрана и нов живот в Европа.
Той има висше образование, но е принуден да работи в различни сфери. Момчето възнамерява, след като напусне Газа през пропускателния пункт Рафа на границата с Египет, да стигне до летището в Кайро. От там директно може да стигне до турския град Бодрум на Егейско море. Всичко това с надеждата да се присъедини към някоя от емигрантските лодки, които през морето да го заведат до Гърция. Тази авантюра ще му струва минимум десет хиляди щатски долара, но той е „готов да рискува всичко дори и живота си".
Ивицата Газа е с население от два милиона и триста хиляди души. То страда от наложената от Израел строга обсада още от средата на 2007 г. след превземането на ивицата от ислямското съпротивително движение "Хамас". Безработицата в Газа надхвърля 50%, а общо 74% от младите висшисти не могат да намерят реализация. Картината е още по-мрачна на фона на рекордни нива на бедност и продоволствена несигурност.
Според данните от изследване, което цели да оцени психическото състояние на палестинците за 2022 г., проведено от Палестинското централно статистическо бюро в сътрудничество със Световната банка, повече от половината от населението в страната страда от депресия. Процентът на хората в Газа, страдащи от депресия е 71%, като 58% от тях са на възраст над 18 години.
Въпреки че 56-годишната израелска окупация не може да бъде оправдана при никакви обстоятелства, палестинските политически лидери допринесоха значително за нейното катастрофално продължаване. Техните погрешни политики през годините обрекоха четири поколения палестинци на мизерия и отчаяние в преследване на невъзможна и неприемлива цел – ликвидирането на Израел.
През последните 75 години палестинците са отгледали четири поколения млади хора, които, подобно на връстниците си навсякъде се стремят да постигнат мечтите си, като в същото време допринасят за просперитета и растежа на своята страна. Те се провалят не защото са неспособни, по-малко талантливи или недостойни за успех. Провалът им бе заложен в късогледството на палестинските лидери, погрешната им политика и нежеланието им да приемат действителността и реалностите. Призивите им към ликвидиране на Израел и опитите за постигане на военна победа позволиха на Израел да „оправдае и рационализира“ окупацията, като същевременно умножи колониите си в целия Западен бряг.
Отчаяние и униние
Седемдесет и пет години след разделянето на историческа Палестина и създаването на държавата Израел, въпросните лидери не постигнаха нищо, освен постоянно отчаяние и униние. Вместо да се ангажират с изграждането на остатъчната си държава, те пропиляха своите човешки и материални ресурси, подготвяйки своя народ за следващия кръг от военни действия срещу Израел. Целта да я унищожат се превърна в техен лозунг, чрез който те успяха да бетонират пораженски обществен манталитет. Продължаването на конфликта просто обслужваше техните лични политически интереси за консолидиране на властта им и корупционните схеми . Въпреки провала на тяхната стратегия за съпротива, те все още отказват да преоценят политиката си, която навреди на тяхната кауза и направи конфликта по-труден от всякога.
Хората се вслушаха в празните обещания, че след като Израел бъде победен, ще настъпи мир и те ще бъдат свободни, осигурени, проспериращи. Реалността обаче е тъкмо обратната. Милиони палестинци продължават да изнемогват в бежански лагери, докато лидерите им промиват мозъците им, насърчавайки ги да бъдат непримирими към Израел. Хиляди млади палестинци търсят всевъзможни начини и пътища да емигрират.
Обществените нужди от добре платен труд, мобилност, образование, по-добро здравеопазване и потенциал за растеж и просперитет се превърнаха в непостижима мечта, докато отчаянието на хората е тяхно ежедневие.
Човек би си помислил, че палестинските лидери и екстремистите сред тях , в частност ще осъзнаят след 56 години окупация, започнала след Шестдневната война от 1967 г., че тяхната стратегия за съпротива е контрапродуктивна. Израел продължава да съществува и става все по-мощен и проспериращ, докато разширява своята опора чрез изграждане на селища на Западния бряг. И всичко това за сметка на имагинерната палестинска държава.
От основаването на държавата Израел през 1948 г. насам палестинските лидери пропускаха многократни възможности да постигнат мир на основата на разумен компромис. Покойният израелски външен министър Аба Ибан го изрази накратко, когато каза, че палестинците „никога не пропускат възможност да пропуснат възможност“. Тук е достатъчно да споменем само няколко възможности, които никой не може да оспори.
Първо, докато Израел прие Плана за разделяне от 1947 г. (Резолюция 194 на Съвета за сигурност на ООН), палестинците го отхвърлиха и вместо това се присъединиха към войната срещу Израел на страната на седем арабски държави, която завърши с абсолютно поражение. Тази първа катастрофа създаде вълна от палестински бежанци и позволи на Израел да окупира повече палестински земи.
Пропуснатите възможности
След Шестдневната война през 1967 г. палестинците отхвърлиха предложението на Израел да върнат всички окупирани територии (Западния бряг и Газа) в замяна на мир, с изключение на окончателния статут на Йерусалим. През 1977 г. палестинците отхвърлиха поканата да се присъединят към израелско-египетските мирни преговори, които можеха да доведат до създаването на палестинска държава въз основа на границите от 1967 г.
Вместо да надграждат споразуменията от Осло от 1993 г. в Кемп Дейвид през 2000 г., палестинците пропуснаха друга историческа възможност, когато президентът Ясер Арафат се оттегли в последния момент, докато всеобхватното мирно споразумение беше на масата на преговорите. Накрая през 2007-2008 г. палестинците се оттеглиха от преговорите, този път поради спор за процентите на размяната на земя.
Най-мащабното въстание - Втората интифада - избухнала през 2000 г., изненада израелците и беше повратна точка в развитието на конфликта. Оттогава последователните израелски правителства, водени от Ликуд, действаха с твърдото убеждение, че палестинците просто не искат мир, което подхранваше и желанието на израелската десница за анексиране на повече палестинска територия. Бенямин Нетаняху заяви, че докато той е министър-председател няма да има палестинска държава, отказвайки да отстъпи и сантиметър от завзетата територия.
Провалени политически лидери
В продължение на повече от седем десетилетия палестинските лидери поставяха проблема с бежанците в центъра на конфликта с Израел. Според тях, удовлетворяването на правото на бежанците да се завърнат е задължително условие за всяко решение, въпреки че знаеха много добре, че Израел ще позволи завръщането едва на няколко хиляди души при евентуална акция по събиране на разделени семейства.
Палестинското ръководство продължава да подкрепя правото на завръщане, защото го вижда като спойката, която държи всички палестинци „обединени“ и като емоционален лозунг, насочен към мобилизиране на хората около собствения си политически дневен ред. По такъв начин обаче, те само дават фалшива надежда на бежанците, което на практика удължава тежкото им положение.
Войните на Хамас и намесата на Иран
Палестинското ръководство като цяло не успя да инвестира в изграждането на остатъчната си квазидържа – т.нар. Палестинска автономия. Вместо да изгради здравни заведения и училища, да създаде по-голяма и по-добре оборудвана инфраструктура и да привлече чуждестранни инвестиции, тя похарчи милиарди за несериозни проекти. В Газа Хамас пропиля стотици милиони за изграждане на тунели, закупуване на оръжия и обучение на десетки хиляди млади хора за предстоящата битка с Израел. Лидерите на Терористична група вместо да работят за интересите на хората в сектора , се превърнаха в изпълнител на иранските геополитически цели в региона.Десетки хиляди млади хора не успяха да намерят достойна работа, което ги лиши от адекватно заплащане. Много от тях не могат да следват висше образование, защото трябва да осигуряват странични доходи за изхранватето семействата си.
Така те едновременно са жертви на тежката окупация и репресивните методи на Израел. Неуспехът на Палестинската власт в Западния бряг и на Хамас в сектора Газа да инвестират в изграждането на държавата влоши социалното и икономическо положение на обикновените палестинци, допринесе за тежкото им положение и ги направи зависими от диктата на Израел.Хамас се превърна заедно с Ислямски джихад в инструмент в ръцете на Иран за разчистване на сметки с Израел и запада. Тази политика доведи до 6 безсмислени войни с Тел Авив които причиниха на палестинците стотици човешки жертви и катастрофални материални щети!.
Войнственият палестински публичен наратив срещу Израел отеква ежедневно в съзнанието на младите хора, по-специално на онези, които все повече се съгласяват с аргументите на Съпротивата в ущърб на тезата за помирението. Това състояние на ума е подсилено от медиите и продължаващата израелска окупация.
Нещо повече, конкуренцията от страна на екстремистки групи като Хамас и Ислямски джихад, не позволи на палестинските власти да смекчатпосланията си, поради страх да не бъде обвинен в капитулантство или предателството . Вместо да подготви обществото за мирно съвместно съществуване при запазване на сегашното статукво, палестинските власти продължават да насърчават илюзията, че само унищожаването на Израел ще сложи край на поробването на палестинците и ще им позволи да си върнат земята. Крайният резултат от този публичен разказ бе, че мнозинството израелци са радикализират и дават гласовете си на радикалната религиозна десница която не крие плановите си за изгонването на милионите палестинци от Израел
като окупираща чужда сила, която няма право на съществуване. В учебниците по география „Държавата Палестина“ обхваща цялата територия от Средиземно море до река Йордан. В проучвания на
Много млади палестинци, които са загубили надежда, че някога ще имат нормален и продуктивен живот, често търсят друг смисъл, отдавайки се на фантазии или на убеждението, че само смъртта ще бъде тяхното спасение. Възхвалява се мъченичеството, особено когато каузата, за която се жертват, е в интерес на целия народ. Коранът споменава мъченичеството в много айати, включително: „И не мислете, че онези, които са били убити в каузата на Аллах, са мъртви, а по-скоро те са живи при своя Господ и са осигурени” (Сура Ал Имран, айят 169 ).
Така за голям брой млади палестинци убиването на израелски и освобождаването от окупацията се превърна в свещена задача, сякаш санкционирана от Бог. Мнозина търсят мъченичество, защото нямат какво да губят и наистина вярват, че ще се радват на небето, вместо да продължат да бъдат унижавани и обиждани на земята. Крайният резултат, тероризмът, демонстрира безполезността си, защото позволи на Израел да засили бруталността на окупацията в името на националната сигурност.
Нищо от горното не предполага, че поради повтарящата се дезинформация на техните лидери, палестинците са загубили правото си да създадат своя независима държава, право, залегнало в същата резолюция на Съвета за сигурност на ООН, която дава на Израел правото му на независимост. Не бива да се допуска изминалото време и навлизането на Израел в окупираните територии да попречат на палестинците да реализират националните си стремежи. Но това, което се промени от 1967 г. насам, са фактите на място, които правят невъзможно постигането на мирно споразумение без пълно, всеобхватно и устойчиво сътрудничество между двете страни на множество фронтове.
