Не бих отказал нито един млад човек от актьорството, но всеки трябва да си прецени и умно да чака, умно да подреди съдбата си. Защото тази професия не се работи, тя се живее
Малин Кръстев влезе в ролята на таксиметров шофьор в един от големите ни черноморски курорти в лентата на Тонислав Христов "Добрият шофьор". Филмът тръгна по кината от 3 ноември, а вече получи отличия от различни престижни фестивали. Носител е на наградите за най-добър филм и най-добра мъжка роля на "София Филм Фест 2023". В Лос Анджелис спечели приз на South East European Film Festival за операторското майсторство на Орлин Руевски. Удостоен бе също с отличията за игрален дебют на Тонислав Христов, за най-добра мъжка главна роля - Малин Кръстев, и за най-добра поддържаща мъжка роля - Герасим Георгиев-Геро, от общо 10 номинации на годишните награди на Съюза на българските филмови дейци "Васил Гендов". Филмът взе и наградата на младежкото жури на фестивала "Златна роза" във Варна. А актьорът на Фелини - Джузепе Босио, отправи своите суперлативи за лентата по време на киносъбитие в Рим.
Лентата е копродукция на Финландия, България и Швеция. Тонислав Христов е съавтор на сценария, по който работи заедно с Каарле Ахо и Константин Божанов. В ролите влизат също Китодар Тодоров, финландската актриса Алма Пьойсте и непрофесионални актьори, които обаче по нищо не отстъпват на именитите си колеги.
- Филмът “Добрият шофьор”, в който сте в главната роля, засяга много от всекидневните проблеми в България. Какви емоции имахте, когато пресъздавахте тези ситуации, и после, когато гледахте премиерата?
- Започнахме филма преди три години и до премиерата изтече много вода. Но емоциите бяха същите. За целия екип беше важно да направим краен продукт, който да вълнува хората, да припознаят проблемите си, свои болки, въпросителни, ако имат в живота. И най-вече да обърнем внимание към отношението към най-близките хора - какво е да си авторитет в семейството и кога човек губи този авторитет, особено един баща. В историята, която е много лична за режисьора Тонислав Христов, са включени и наши емоции. Трудно можеш да гледаш безучастно такъв филм.
Видях лентата за първи път като готов продукт на премиерата в Хелзинки, където бяхме с финландската актриса Алма Пьойсте. Накрая имаше 15 минути аплаузи, бях учуден от реакцията на хората там. Имахме четири прожекции и след всяка
зрителите бяха силно развълнувани, разплакани, емпатични към героите и към нашите лични съдби
Това ми направи огромно впечатление. Припознаха проблемитес емигрантите, не толкова тези, които в момента се опитват да прекосят държавата, а на тези като нашия герой. Той е българин, женен за финландка, напуснал семейството си, защото е загубил авторитета си. И в един момент решава да се върне, но се оказва твърде късно. И когато го гледах, в емоцията ми имаше и усещането, че сме си свършили работата добре, след като този филм вълнува.
- Снимали сте по време на пандемията, как се случваше този процес?
- Работата върху филма беше сложна, защото снимахме на много големи интервали между снимачните дни. Заради ковид трябваше да се съобразяваме със сезоните, метеорологичните условия. Като актьори ни беше трудно да съхраним персонажите в такъв голям период от време и да имаме концентрация.
В Хелзинки бяхме от 1 до 25 август 2021 г., когато пандемията вече беше утихнала. Искаха ни само сертификати, че сме ваксинирани. Нямаше проблеми, всичко там беше отворено, дори вече бяхме без маски.
- Можете ли да направите паралел между реакциите на нашата и чуждата публика към историите в този филм, които са всекидневие в българските криминални хроники?
- На премиерата в София хората не бяха кой знае колко възторжени или развълнувани от това, което гледат, защото го приемат като репортаж от новините едва ли не. Имам чувството, че българинът сякаш притъпи сетивата си заради всички тези проблеми и безумия, които стават в държавата. Но пък може би този филм е някакъв вид барометър, за да разберем вече до каква степен емпатираме, дали сме наясно в какво безумие живеем.
Последно с филма бяхме в Рим през септември и това беше единствената лента, след която имаше страшно много въпроси от италиански зрители и критици. Хората бяха видимо много развълнувани. Имаше и такива въпроси: “Вие сигурни ли сте за това, което казвате за полицията?”. “Наистина ли някакви хора печелят пари, превозвайки имигранти?”. Бяха втрещени от случващото се тук. По-скоро
странното е, че такива филми и особено нашият по-малко
човешки докосват българина Докато в чужбина хората някак си започват да припознават, да се замислят емигрантите в техните страни какво вършат, на какво са подложени.
- Защо липсва тази емпатия у българите, сякаш вече с лека ръка подминаваме всички страховити истории, които се случват в живота?
- Реагираме бързо, както беше със случая с пребитото и нарязано момиче в Стара Загора. Имаме реакция, но с типичната българска поговорка - всяко чудо за три дни. Проблемът обаче е глобален, не е само в България. В САЩ колко често има стрелби по улиците или в училищата. В Сърбия дете започна да стреля срещу съучениците си... С цялата тази агресия, войни, човечеството сякаш полудя. Единственият начин човек да започне да изразява себе си е чрез агресия, било то вербална в социалните мрежи или вече крайно физическа - в живия контакт с хората по улиците, и това е ужасно. Живеем в някаква огромна планета на самотници, които познават само лобитата, в които работят. И извън това вече няма общество, което да се обедини за някаква кауза.
Хубаво е, че с нашия филм направихме и социална кампания - да бъдем по-добри хора и по-добри шофьори на пътя. Но виждате, че при всички тези мерки на полиция и държава безумията по пътищата продължават да са огромни.
Непрекъснато виждаме и четем за фрапиращи и адски крайни случаи на насилие, но те също не спират. Това обаче е и в световен план.
Човешкият живот се обезцени.
Може би и затова се подготвя този изкуствен интелект
Имам чувството, че ще ни сменят много скоро, защото, ако се оставим на агресията на човечеството, може би за една седмица ще приключим всички. Ние като артисти се опитваме с представленията и филмите да върнем елементарната сетивност на човека, да си припомни, че е имал чувства, достойнство и някаква думичка морал, която вече е изтрита. Да се върне моралът на големите политици, твоят личен морал, от твоята малка камбанария
да удариш камбаната и някак в себе си да припознаеш болки, сълзи, съчувствие
Не просто да ги регистрираш, а да се опиташ да ги предадеш на други хора. Да им кажеш, че все още съществува думичката любов и трябва да можеш да обичаш не само семейството и децата си, но и всеки един човек, както и да уважаваш неговото достойнство.
Този, който все още е запазил нещо в себе си, ще гледа филма със сетивата си. При другите рефлексът е такъв - веднага се капсулира и казва: “Да, това прилича на новинарска емисия, подкупни полицаи, а някакъв кара такси и превозва имигранти”.
- Защо, когато излезем извън страната, спазваме всички правила и внимаваме в комуникацията си с другите, но когато се върнем тук, спирачките падат?
- Всъщност твърде многото ограничения, включително в отношенията между хората идват и насам, но не го разбирам. През 2018 г. с Геро бяхме на едно голямо турне в САЩ, където във всеки щат има различни закони. И започваш много да внимаваш. В Чикаго има дори неписан закон, че
ако до 15-ата секунда си задържиш погледа върху някоя жена, тя може да извика полиция и да те обвини в сексуален тормоз
на обществено място. С цялата тази политкоректност, джендър идеология и темата за расизма забелязвате ли, че човек вече не може да напише комедия или да играе в такава, в която се осмиват подобни неща. До такава степен светът полудя, до такава степен е агресивен към неполиткоректното изказване, че човекът започва да се обезличава. Този глобален натиск цели все повече човекът да бъде самотен, да няма мнение, да спазва някакви правила, в които да бъде ръководен и манипулиран.
Най-абсурдно беше в Чикаго, исках да разгледам старата част на града и заведението на Ал Капоне. Сега това е много скъп квартал. И тогава един от актьорите в “Степенулф”, театъра на Джон Малкович, ми каза: “Ти луд ли си, как така просто ще отидеш да разглеждаш сгради? Само някой да те види, че си вървиш бавно и разглеждаш сградите, ще извика полиция и ще трябва да даваш обяснения. Престори се, че правиш джогинг, сложи един суитшърт и просто тичай, така никой няма да те спре”. Това е безумие, аз съм гост на града и искам да го разгледам. Но ще имам проблем, това е положението. Тези крайности са ми неприятни. Давам си сметка, че въпреки че сме агресивни, че сме хейтъри, все още българите сме запазили някаква свобода на общуване.
- Как гледате на намесата върху класически произведения заради расови предразсъдъци?
- Светът отива натам, появи се тъмнокожа русалка Ариел, например. Проблемът е, че в исторически план започват да манипулират, да насаждат, че значими, добре познати личности може да са били някакви различни хора. Най-фрапиращото е с Ан Болейн, втората съпруга на Хенри VIII, която в сериал е представена като чернокожа. В такъв случай излиза, че кралица Елизабет I трябва да е била мулатка. Обидно е, когато се посяга на исторически съществуващи личности. Явно в този свят ще живеем. И на мен все по-трудно ми става като актьор. В Рим бяхме с Мария Бакалова, където тя беше специален гост на фестивала. Говорихме си за актьорите в Щатите и тяхната стачка, и срещу това, което се подготвя в световен план да ни клонират, да ни вземат гласовете. И от утре ти
можеш в някоя платформа да си поръчаш “Кръстникът” с Геро и Малин. Това е страшно
Господ да пази България и ние тук някак си да успеем да съхраним нашата култура, художествените продукти, ценности като исторически факти. Сега битката е за елементарните човешки сетива не само в киното, но и в театъра. И докато имаме тази възможност, трябва да го правим. В момента на българските театрални сцени има S-класа представления, притежаваме невероятни актьори и режисьори. Екипите, които работят в киното, също са с талантливи млади хора. Но трябва държавна политика, която да си даде сметка какъв е обемът на българската култура и какво има да се спасява. А не да се правят на обидени и с нас да се държат като с излишен лукс, нямали сме проекти, искат да се върнат пари в държавата. Пълни глупости! Парите, които отпускат за българско кино, са 10 милиона лева за 6 игрални филма, 8 документални, 4 анимационни. Е, закъде да стигнат? Проектите, които правим, са с бюджет под 1 млн. лева, това са 500 хил. евро. В големите американски продукции това е един снимачен ден. Опитваме се не поради, а въпреки всичко да оцеляваме.
- В такъв случай бихте ли посъветвали младите хора да се занимават с изкуство?
- Естествено, всичко е до късмет, шанс и до това кой и как ще те забележи. Все едно някой да беше казал на Мария Бакалова да не пътува за Америка и да не отиде на този кастинг. В момента
професията е нестабилна заради малоумието в държавата,
но ако и ние започнем да отказваме младите хора, като си тръгнем, какво ще остане след нас?! Театралната ни школа и това наследство, което имаме от големи режисьори, трябва да се предава нататък. Не бих отказал нито един млад човек, но всеки трябва да си прецени и умно да чака, умно да подреди съдбата си. Защото тази професия не се работи, тя се живее.
- Имало ли е периоди, в които ви се е искало да опитате да работите като актьор в чужбина?
- Не, участвал съм в достатъчно американски, италиански филми, заснети тук. Имал съм шанса за роли в страхотни международни проекти - в “Изток-Запад” с Катрин Деньов, “Чифликът на чучулигите”, I Am David и т.н. Винаги съм имал сериозни актьорски задачи.
Навън е трудно, първо, че има сегрегация към актьори от Източна Европа,
а и държат на перфектен английски, без акцент. Най-много да изиграя някой руски командир в американска боза. А тук и на театрално ниво ми се случват страхотни проекти. Играя в Малък градски театър “Зад канала”, който е един от водещите в София. Бина Харалампиева успя да ни събере там една шампионска лига. Така че честно и достойно си упражнявам професията. Просто държавата да се сети, че има и друг начин, по който културата да бъде толерирана.
- Българските актьори са много талантливи, с какво самочувствие заставате до един чужд актьор?
- Заставаш с актьорската задача, която са ти дали. Има големи имена, към които тръгваш с респект и уважение. В следващия момент заради начина, по който работиш, самите те започват да имат любопитство към теб. Искат по-често да си комуникираме. Навремето снимахме в “Добрата война” с Рой Шайдър, той беше толкова впечатлен от нас, че дори дойде в Младежкия театър да гледа постановка. Каза ми: “Ти явно си милионер, играеш и в театъра, и в киното. Развълнувах се, като гледах спектакъла, защото от много години не съм стъпвал на театралната сцена, станах световноизвестен актьор и край. Толкова ти завиждам!”. Всъщност нашата система на работа е много добра. Смешно ми е, като някакви хора казват, че трябва да вземем даден модел - френския закон за култура, английския. Не, напротив. Имал съм шанса да разговарям с много големи актьори, които, като разберат принципа на нашата работа, казват, че завиждат, защото можем всяка вечер да играем нещо различно и на различни сцени. А там 40 дни играеш “Котките” например и на 41-ия си на улицата, чакаш нов проект, друг кастинг. А аз съм имал рекордни представления като “Старицата от Калкута” - 14 години, “Лазарица” - 17 години, “Самотният запад” - близо 10 години. Това е богатство за актьора - да можеш да носиш със себе си една роля години наред и тя да става все по-любопитна.
