- Но тогава е имало 70-80 места за вот, не 10 000
- Кризата през 30-те на ХХ век е по-страшна от днешната - тогава са забранявали партии
- По времето на Фердинанд първо се е назначавало правителство, после то е печелело изборите
- Гласуването става задължително през 1919 г. и активността минава 80%. Но са глобявали отказалите се от вот ефективно, не както сега
- Селските кметове са следели хората им да гласуват "правилно" за правителството, избрано от монарха - наричали са го изборна зестра
- Побоища пред секциите е имало до края на XIX век, после сопата е играла по-малко на избори
- До 1909 г. няма нито тъмна стаичка, нито плик, който да скрие бюлетината. Затова винаги се е знаело кой за кого гласува
- В края на XIX век е започнало и директно купуване на избиратели с пари, почерпка, даване на обувка
- Днес дори 50% са ниско ниво на участие в избори за парламент. В Западна Европа ги избират със 70-75% активност
- Критично малко - 34,41% от пълнолетните българи гласуваха на шестите за три години избори за парламент на 9 юни. Има ли други подобни периоди в българската история с такава апатия към урните и с толкова дълбока и продължителна политическа криза, доц. Живков?
- Примери с по-ниска от тези 34,41% избирателна активност в България на последния парламентарен вот има в историята. Но тя не е следствие на толкова на апатия и политическо недоволство от партиите, както сега, а заради по-слабата грамотност и политическа култура и най-вече може би защото е имало много малко избирателни секции.
- За кой период говорите?
- В България след Освобождението има само по едно място за гласуване в изборен район, а до края на XIX век изборните райони в България са били между 70 и 90. Гласувало се е в центъра на изборния район, който в онези години се е наричал избирателна околия. Това всъщност е и сред причините избирателната активност да е по-ниска и от регистрираната на парламентарните избори на 9 юни у нас - тогава е била около 20%. Причина за ниския дял гласуващи след Освобождението е и отсъствието на стабилни партии с местни структури.
Днес обаче избирателните секции са над 10 хил. и повечето са много близо до домовете на избирателите, за разлика от тези преди век и половина.
- Според статистиката от екзитполовете днес делът на жените избиратели е малко по-висок от този на мъжете. А някои анализатори споменават, че често даже казвали на мъжете си за кого да гласуват. Как стои въпросът с участието на жените в избори в миналото?
- Не са имали право да гласуват. А изчисляваме избирателната активност върху броя на имащите право на глас, не върху броя на населението.
Но с течение на времето избирателната активност се покачва. Стимул за това е постепенното изграждане на партиите в България и увеличаването на броя на секциите след реформа през 1897 г., благодарение на която местата за гласуване стигат до 3-4 в изборен район. Така към 1908 г. в България броят на избирателните секции се увеличава петорно до 399. Това отразява в някаква степен и модернизацията на страната.
Следващата голяма стъпка е през 1909 г., когато промени в изборния закон задължават всяка община да има поне по една избирателна секция.
- Колко на брой са били тогава общините в страната?
- Не са толкова малко, както сега - в навечерието на Балканските войни у нас има над 2000 селски и 90 градски общини. Те са били много по-малки като територия от сегашните. Един град е представлявал една градска община, а средно две села са се брояли за една община. Около 1911-1913 г., когато са първите избори след Балканските войни, секциите се увеличават на около 2300-2400. Тук не включваме тези в новите земи, които България придобива след войните. Това веднага рефлектира върху избирателната активност - ако в началото е била около 20%, към 1901 г. достига и минава 40%.
Първият случай, когато активността минава 50%, са изборите за ВНС през 1911 г. Задържа се на тези нива до около 60% в годините непосредствено преди и след Първата световна война.
- Днес, поне на хартия, гласуването е задължително, било ли е и в миналото?
- Задължително гласуването в България става през декември 1919 г. Тогава активността пред урните нараства стремително до над 80%. Законът предвижда парични глоби за отказ от гласуване и те са ефективни, не както сега. За тази по-висока активност причина е и по-високата политическа култура на българите, партиите с изградени вертикални структури и свои местни организации.
- Как изглежда българската избирателна активност, сравнена с тази с развитите тогава европейски държави?
- Не успява да стигне тази на западноевропейците пред урните, която минава 80%. Ние постигаме тези нива, но при задължително гласуване, докато британци и французи стигат този дял и дори го надминават, без законът да ги задължава, както у нас.
- Какво е било гражданското поведение на българина в миналото - активно, с ясна позиция или пасивно и примиренческо?
- Ако кажем, че в България е имало развито гражданско общество в онези години, ще излъжем. Гражданско общество има в големите градове - София, Пловдив, Русе, Варна, и в още няколко други по-будни градчета като Габрово и Севлиево. Но като цяло това е характерно и за Южна Европа тогава.
В първите двайсетина години след Освобождението е имало и изборно насилие.
- Изборното насилие в какво се е изразявало?
- Имало е побоища пред секциите. Понеже е имало само едно място за гласуване в изборната околия, към урните в него да гласуват са се стичали хора от десетки села. Имало е струпване, тълпи от хора в малките градчета, което е било предпоставка за конфликти и неразбории. Изборът на комисии за вотовете в първите години след Освобождението също е бил предпоставка за изборно насилие. То спада, но без да изчезне 10-15 години до Първата световна война - тогава изборите не зависят толкова от сопата.
- Как е стоял проблемът с купения вот?
- Както и сега, тогава купеният вот е бил част от контролирания вот. Има и специфичен феномен, с който изборите в България са се отличавали от западноевропейските - т.нар. изборна зестра, която е форма на контролиран вот. Преведено на по-съвременен език, това е проправителствен вот, за упражняването на който обикновено е следял селският кмет.
Той е водел своите избиратели на 10-20-километров поход, за да гласуват. Присъствал е в секцията и е следял кой за кого гласува. Поне до 1909 г. не е имало гаранции за тайната на вота - не е имало нито тъмна стаичка, нито плик, който да скрие бюлетината. Затова винаги се е знаело кой за кого пуска бюлетина.
Проблемът с купения вот е малко по-сложен, защото българската икономика е била натурална и трудно можем да си представим, че вотът може да се купува с кеш пари. Обикновено заинтересованите са купували местния кмет, кръчмаря, лихварят т.е. силния човек в общността, който я държи в зависимост. Той получавал парите и намирал множество начини да накара хората да гласуват “правилно”. Нещо подобно се случва в ромските общности и до днес.
С напредването на времето започва и директно купуване на избиратели с пари, почерпка, даване на обувка или други вещи, обещания от типа “ако изберете мен, ще получите изгодно назначение в администрацията” или бизнес облаги. Засягат обаче онези, които контролират хората, не самите тях.
- Значи имаме основание да кажем, че в купуването на вот следваме дълбоки исторически традиции?
- Вижте, сравнително честни избори дори в Западна Европа през XIX век, дори във Великобритания, която е смятана за еталон за честност и прозрачност, не е имало. Едва закон от 1872 г. е наложил сериозни ограничения върху купуването и преливането на гласове. Къде обаче е Великобритания, къде България - една южнобалканска страна. Да не забравяме, че много сериозна изборна корупция по това време има в Италия, Испания, дори и в Южна Франция в първите години на XX век. Така че не сме някакво изключение.
- Как е протичала смяната на властта у нас през XIX век?
- До началото на XX век повечето избиратели гласуват за партията на власт, без значение коя е тя. Да говорим за парламентаризъм у нас тогава е илюзорно. Правителствата по това време се сменят чрез преговори и договорка между лидерите на партиите и държавния глава - монарха, княз Фердинанд. Когато той сметне за нужно, че едно правителство трябва да си ходи, започва да му дава знаци и то пада. Следват преговори за ново правителство, но него княз Фердиданд не назначава съвсем еднолично, а след доста тежки преговори с лидерите на партиите. След договорки се назначава ново правителство по непарламентарен път, при това напълно конституционно, защото Търновската конституция не задължава монарха да назначава кабинет от средите на парламентарното мнозинство. Така новото правителство, което няма мнозинство в Народното събрание, разтурва стария парламент, свиква нови избори и ги печели. По тази причина от 25 народни събрания в периода до 9 септември 1944 г. 20 са разтурени предсрочно. В почти всички случаи, поне до Първата световна война, хората гласуват за правителствата, избрани от монарха, защото не правят разлика между партиите и за да не си правят проблеми с администрацията, която му е подвластна.
- За кого гласуват останалите 50% от българите, които не са за управляващата партия в онези времена?
- В първите 10-12 години на новия век, в десетилетието преди Балканските войни, този дял избиратели намалява видимо до около една четвърт. Тогава се стига до ситуации, в които правителството не може да спечели изборите. Така при по-ниския проправителствен вот през есента на 1913 г. кабинетът на Радославов не успява да си докара мнозинство. За това допринася и новата пропорционална система.
- Каква е ситуацията след Първата световна война?
- Тогава наблюдаваме обратни тенденции - заради социалното недоволство идва нова вълна от насилие. То прелива и в изборите, които прави Александър Стамболийски, и те определено са насилнически. На изборите през 1920 г. БЗНС е първа сила, но няма абсолютно мнозинство. А тези от април 1923 г. са може би най-насилническите в българската докомунистическа история. Благодарение на насилието електоратът на БЗНС стига 58%, а пък изборният закон му дава над 80% мандати. Целта е промени в конституцията, за да се стигне до откровен оранжев тоталитаризъм. Превратът на 9 юни слага край на тези амбиции. Социалното недоволство обаче си остава и е резултат от поражението ни във войните, бедността и ниския стандарт на живот.
- Това как рефлектира върху начина на правене на избори?
- Тези от ноември 1923 г. също са проблемни. Още през 1919 г. впрочем социалното недоволство води до това, че БЗНС става първа сила с малко под 40% вот, а втора е комунистическата партия, която преди Първата световна война е абсолютно маргинална формация с 1% подкрепа, а през 1919 г. печели около 20% от протестен вот.
В края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век в контекста на Голямата депресия българските партии изпадат в тежка криза и почти няма формация, която да не преживява разцепление, дори повече от сега.
- Това ли е най-близкото сравнение с днешната ситуация?
- Тогава е било по-страшно, защото тази криза е причина за 19-майския преврат, който забранява партиите.
- След историческия обзор, който направихте за поведението на българите пред урните от Освобождението до днешни дни, ще стигнем ли до плашещо ниската избирателна активност на следващите избори на 27 октомври, както прогнозират анализатори?
- Формално юридически няма изисквания в закона, които да казват, че под определена активност изборите няма да бъдат легитимни. Но тук проблемът е с легитимността в чисто социологически и социален смисъл - доколко един парламент е представителен, ако е избран при от 20-25% от имащите право на глас.
Не бива обаче и да преувеличаваме проблема с активността, защото тя не е чак толкова ниска - все пак в знаменателя влизат избиратели, които ги няма в България. Но дори реалната активност да е по-висока с 10% от отчетената, активност от и около 50% за водещия представителен орган в държавата - парламента, е изключително ниска. В Западна Европа също има снижаване на активността, но то е от 90% на 70-75% през последните 20 години.
CV
Светослав Живков е роден е на 4 август 1979 г. в София
Учил е в 7-о СОУ “Свети Седмочисленици”, а висшето си образование завършва през 2003 г. със специалност “История” в СУ “Св. Климент Охридски”
От февруари 2006 г. е редовен докторант в Историческия факултет, катедра “История на България” (секция “Нова българска история 1878-1944”)
От 2022 г. е доцент по нова българска история в Алма матер
Специалист е и по електорална история, изборни системи и политически системи и партии в България
