Жалбите и сигналите за домашното насилие са в пъти повече през последните две години. Причините, от една страна, са многото законови промени, които се направиха, но и гласността, която медиите дадоха на явлението, забулено десетилетия в тишина, “защото е наш семеен проблем”.
Не може да се отрече, че и държавата прави доста - полицията, прокуратурата, а и други институции като “Социално подпомагане” например са все по-подготвени да работят по случаите на домашно насилие.
Проблеми обаче има и един от тях е нерешителността на самите жертви да доведат битката докрай. Да упрекваме жените, но и мъжете, търпели с месеци, а понякога и с години унижение, обиди, шамари, юмруци, ритници, и то от най-близкия, не е честно. За да признаеш, че живееш с човек, който те мачка психически и физически, се иска усилие, което който не го е изпитал, не може и да си представи какво е.
Може би когато наистина повярват, че не са сами в битката с насилника, жертвите ще станат и по-решителни. А за да се случи, не бива да си затваряме очите и ушите, когато чуем тупурдията в апартамента под нас или забележим посиненото лице на съседката.
Повече по темата може да прочетете тук.