Белинда Хоукинс е австралийска журналистка, отразявала национални и международни събития за телевизии ABC и SBS почти 30 г. в страни като Нигерия, Еритрея, Куба, Германия и Русия. В последните 12 г. е старши журналист в програмата “Австралийска история” на ABC. За документалните си филми е получавала множество награди. Има магистърска степен по английска литература от университета в Мелбърн и за кратко е била учител във Виктория.
Преди месец Белинда Хоукинс публикува документалната си книга “Кошмарът на всеки родител" - разследване за случая “Джок Полфрийман” - австралийският студент, който уби българския си връстник Андрей Монов.
Белинда бе любезна да отговори на въпросите на “24 часа” от Мелбърн.
- Белинда, какво провокира интереса ви към случая “Джок Полфрийман”? Той едва ли е единственият австралиец в чуждестранен затвор...
- Случаят ме заинтригува минути след като чух за него. Първо, не ставаше дума за хора, употребяващи наркотици, или за престъпници от “кариерата”. В него участват двама млади добре образовани мъже от уважавани семейства от различни страни по света. Това прави случая необичаен. Когато се стигна до процес, имаше 2 много различни гледни точки какво e станало в ранните часове на 28 декември 2007 г. От една страна,
прокуратурата твърдеше, че Джок е нападнал група младежи без причина.
Прокурорката описваше страха, който те са изпитали. От друга страна, Джок твърдеше, че се е притекъл да помогне на ром, когото видял, че групата преследва и след това атакува. Джок казваше, че после, когато атаката се обърнала към него, извадил нож от джоба си и го размахал, за да изплаши младежите. Ключови части на тази версия са подкрепени от записите на камерите на пътя, заснети по време на инцидента, от независими свидетели и от някои приятели на Андрей в техните първоначални показания пред дознателите в полицията, както и пред полицая на място, чието изявление се намира в съдебното дело.
Подобно на много млади австралийци, Полфрийман пътувал из Европа, когато се влюбил в България и прекарал много месеци с български семейства. Подобно на много млади хора по света, студентът по право Андрей Монов бил навън и бил пил. Джок не е имал криминално досие. Назначената от прокурора психиатрична експертиза твърди, че Джок не е агресивен по природа. Обвиненията срещу него се появяват извънредно. Самият Джок не си спомня да е промушвал някого по време на инцидента на пл. “Св. Неделя”.
Тази история е повече от мистерията за едно убийство
Това е много човешка история. Съчувствах на сем. Монови, защото по онова време моите деца бяха малко по-малки от Джок и Андрей. Да загубиш дете е ужасно. Съчувствах и на родителите на Джок - да получиш обаждане, че детето ти е в беда на другия край на света, би било ужасно. Да имаш дете, пратено в затвора в най-важните години от живота му, би било съсипващо. Исках да разбера какво се е случило и как 2 разбити семейства ще се справят с делото и с трагедията. Надявах се, че това могат да бъдат уроци за младите хора навсякъде по света, така че никой в бъдеще да не страда както тези семейства.
- Колко дълго разследвахте случая?
- Започнах след съдебния процес през юни 2008 г. Моето разследване се засили в навечерието на обжалването. Като цяло следя този случай почти 5 г.
- Вие сте австралийка. Как ще убедите българския читател, че сте представили казуса безпристрастно?
- В случая не става въпрос за това дали си австралиец, или българин. Като журналист първо опитвам да разкрия всички факти и след това - да ги разгледам обективно. Посещавайки България 7 пъти, бях късметлийка да науча много за нейната изумително дълга история и да пътувам до красиви части на страната. Срещнах много сърдечни и прекрасни хора. Излишно е да кажа, че това бе най-възнаградената част от разследването ми. Като журналист работата ми бе да открия фактите и да ги проуча обективно.
Не бе моя работа да преценявам кой е невинен и кой - виновен.
Когато работех по книгата, се опитах да проуча случая от гледна точка на всички участници и направих за това всичко по силите ми. В проучването работих с талантливата млада българска журналистка Боряна Джамбазова. Заедно прегледахме случая от начало до край, четейки всичко, което е станало и пред съда. Тя ми помогна да говоря с хора, които не знаеха английски. Установих, че има доказателства, които не са били взети предвид по време на процеса или са били пренебрегнати. Прегледах голяма част от медийното отразяване, което често е неточно и подстрекателно. Издирих и интервюирах много от свидетелите и експертите, главния следовател, прокурора и съдиите, членове на семействата и от двете страни. Свързах се с мнозина от групата на Андрей, за да чуя спомените им за онази нощ, но повечето казаха, че искат да оставят инцидента в миналото.
Прекарах известно време с български приятели на Джок. Интервюирахме шефовете на Централния софийски затвор, съдебни служители и политици, групи по правата на човека и няколко уважавани български разследващи журналисти - всичко в опит да разберем инцидента, разследването, съдебния процес, културната и политическата ситуация в България по времето на инцидента. При писането се опитах да дам всичко от себе си, за да опиша случая от гледна точка на всички, които участват в него.
Умишлено съм оставила читателят да вземе решение за поведението на различни хора в книгата, както и кой е прав и кой крив в това, което е станало.
Както ще прочетете, представих всички доказателства, които бях в състояние да открия, в хронологичен ред. Предоставих и колкото може повече информация за ключовите участници така, както я намирам в моите интервюта с тях и в изявленията им пред съда и полицията. Исках да разделя фактите от измислицата, защото това е случай, в който е имало толкова много неточно писане, включително за основните детайли. Например често се съобщава, че Андрей е бил намушкан с нож в гърба, но според аутопсията
това не е вярно.
Освен това се съобщава, че Джок е имал и други атаки с нож. Интерпол и австралийските полицейски документи показват, че това не е вярно. Вярвам, че е имало проблеми и в разследването, и в съдебния процес. Ние сме свидетели на подобни проблеми и в Австралия. Важно е дознателите, прокурорите и съдиите навсякъде по света да се научат да правят нещата по-добре и се надявам, че тази книга ще помогне за това. Това е случай, който хората навсякъде по света трябва да изучат. Той включва инцидент, които, за съжаление, може да стане навсякъде, където има млади хора, особено когато участва алкохолът.
Трябва да се напомни, че Андрей е имал 2,9 промила алкохол в кръвта - почти 6 пъти повече от допустимото за шофиране. Неговият приятел Антоан Захариев, който е бил ранен, е имал 1,8 промила - почти 4 пъти повече от законно допустимото. Също раненият Джок е имал 1 промил - 2 пъти над допустимите граници. Достатъчно е да се каже, че Андрей и Антоан са били изключително пияни, а Джок е бил в нетрезво състояние.
Успях да сглобя последователността на събитията, които водят до трагичната смърт на Андрей Монов, като използвах комбинация от отчети, дадени в полицията за случилото се, с това, което виждам в записите, направени във въпросната сутрин. Записът е с лошо качество и не е възможно да се видят някакви отличителни черти на лицата на хората. Въпреки това може да се види голяма част от това, което те правят.
Инцидентът започва, когато двама от членовете на групата на Андрей тръгват да следват един човек, който според много свидетели е ром. Когато друг ром тръгва към тях, един от младежите, изглежда, удря един от ромите. Двама от членовете на групата след това започват да гонят ромите. Някои от приятелите на Андрей казват на полицията, че Андрей е бил един от тези, които са участвали в тази първоначална кавга. Записът показва, че най-малко 10 души от групата на Андрей след това се присъединяват към преследването. Групата преследва двамата роми в посока метростанция “Сердика”. Не можем да видим в крайна сметка къде стигат всички, тъй като това става извън обхвата на камерата.
Въпреки това двама независими свидетели, които са гледали от страната на хотел “Шератън”, от другата страна на бул. “Мария Луиза”, са казали на полицията, че са видели групата да бута на земята един млад мъж, който е преследван, и след това да го атакува. Джок казал на полицията, че когато видял това да се случва, той се завтекъл през площада, за да помогне на човек на земята, за когото вярва, че е бил ром. На записа е възможно да се види фигура, която минава през площада, и може да се предположи, че това е Джок. Не може да се види къде стига, защото мястото до метростанция “Сердика”, където се твърди, че е станала атаката, е извън обхвата на камерата. Записът показва, че групата на Андрей се завръща в обхвата на камерата. Младите мъже вървят. След това виждаме как Джок върви зад тях на известно разстояние. Не е възможно да се види дали е носел нож. Когато приближава ъгъла на “Стамболийски” и “Мария Луиза”, групата го заобикаля. Някои от членовете се навеждат, вземат вещи от земята и ги хвърлят към Джок. Едно от нещата го удря силно по главата и той пада на земята. След това той се опитва да избяга от групата, но тя го преследва. Това се случва малко преди смъртоносното намушкване на Андрей. Не е възможно да се види кой намушква Aндрей, защото записът става още по-размазан. Но е възможно да се каже, че едва след като Джок е бил ударен в главата и се е опитал да избяга, е станало фаталното намушкване на Андрей Монов.
- Вие сте се срещали с Джок в затвора в София...
- Да, видях се с Джок в затвора много пъти и го опознах, доколкото може да се опознае някой в такава неестествена ситуация. Той ме впечатли като много интелигентен и състрадателен млад мъж. Привързан е към много българи, с които се е сприятелил, докато е живял в България. Някои все още го посещават в затвора. Той бе дълбоко разстроен, че някой е загинал, но и объркан от това, което е видял на съдебния процес, от условията в затвора и от положението на други затворници.
- Той повярва ли ви?
- Мисля, че беше трудно и за Джок, и за баща му да вярват на който и да е журналист - те са били шокирани от нивото на неточното писане по случая. Когато за първи път се свързах с тях, те се притесняваха да не засегнат семейството на Монов и да не бъдат упрекнати в неуважение към съда. По тази причина отне много време, преди да се съгласят да говорят с мен. По същия начин отне известно време, преди много българи да се съгласят да се срещнат с мен и да вземат участие в моята книга. В днешно време има общо недоверие към журналистите. От конкретния журналист зависи да докаже, че на него може да се вярва.
- Джок поиска ли нещо от вас?
- Единственото, което поиска, бе да разследвам случаите на няколко затворници, които, според него са били несправедливо третирани. Срещнах се с някои от тях, но, за съжаление, не съм имала време да разследвам твърденията им в детайли.
- Идвало ли е семейството на Джок в затвора в София?
- Бащата на Джок е пътувал близо 40 пъти от Австралия до България, за да види сина си. Присъствал е и е участвал във всяко съдебно заседание. Майка му и братята му, бабите и дядовците му също са пътували няколко пъти. Това е ъ скъпо и трудно пътуване, което отнема няколко дни полети. Едва ли баба му и дядо му ще са живи още дълго, за да дойдат да го видят отново.
- Как намирате условията в Централния софийски затвор?
- Те са добре известни и прочути. Когато интервюирах заместник-министъра на правосъдието, който отговаряше за затворите в правителството, което наскоро подаде оставка, той се съгласи, че затворът е пренаселен, отчаяно западнал и с малко средства.
Това е мнението и на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията. Според негов доклад от декември 2012 г. в българските затвори има “тревожни нива на пренаселеност”, материални условия, които не са “приемливи”, и здравни грижи, които не са “достойни за името си”.
- С какво се занимава Джок в затвора? Научи ли български? Разбира ли се със затворниците?
- Независимо от условията, Джок се е научил да говори, пише и чете малко на български. Но без продължаващо образование и обучение нито един затворник не може да се интегрира. Той се опитва да завърши университета, но това е трудно толкова далеч от Австралия. Изглежда, се разбира с останалите затворници и с някои от тях е създал Асоциация на осъдените затворници. Доколкото разбирам, тя е първата по рода си в България. Той работи с български адвокати по правата на човека, за да внесе в Европейския съд по правата на човека няколко случая на несправедливост.
- Успяхте ли да се срещнете с роднините на Андрей в София?
- Писах на бащата Христо Монов много пъти и по време, и след процеса, за да чуя неговата страна в историята. Опитах да говоря с него в съда. За съжаление, отказа. Но той е дал много интервюта по време и след процеса и аз успях да прочета част от тях. Писах много пъти и на Аксения Монова (майката на Андрей - б. р.) с молба да ми помогне да разбера и сина , и мъката . Тъй като не говоря български, моята българска колежка се обади на г-жа Монова много пъти и ми преведе това, което тя каза. Към края на проучването успях и да се срещна с г-жа Монова, за което съм много благодарна. Никой не би могъл да помогне, освен да почувства болката на една майка, загубила детето си. Аз усетих тази болка неимоверно.
- Родителите на Джок опитаха ли да говорят с тези на Андрей?
- Джок и баща му искаха да помолят семейство Монови за среща, за да обяснят какво се е случило, но българският им адвокат ги посъветва да не го правят. В съда Джок и баща му изразиха своите съболезнования на семейство Монови за смъртта на Андрей.
- Кажете нещо за семейството на Джок в Австралия...
- Бащата на Джок е патолог в медицинска лаборатория - работата му е да открива рак и други аномалии. Джок има двама по-малки братя. Семейството е голямо и сплотено. Въпреки че родителите са добри професионалисти, не са заможни. Разходите за пътуването до и от България, както и за наемането на адвокат без съмнение са тежко бреме за тях.
- Как се възприема случаят в Австралия?
- Обикновените австралийци, както и обикновените българи не познават фактите по делото. Притеснението ми е, че много медийни репортажи използват сензационни и често неточни заглавия. Надявам се, че тази книга помага да се представят вярно фактите и по този начин читателите да си съставят собствено мнение, базирано на доказателства, а не на слухове и спекулации.
- Какви стъпки ще предприеме сега семейството на Джок?
- Те мислят, че българските съдилища са взели решение. Сега се надяват, че той може да бъде прехвърлен в австралийски затвор, за да излежи присъдата си тук, където има възможности за реабилитиране и неговите баби, дядовци, родители и братя могат да го посещават. България и Австралия са подписали международно споразумение за трансфер на затворници, така че има механизъм, който да позволи това. Семейството на Джок не моли той да бъде освободен. Ако бъде върнат в Австралия, ще трябва да излежи присъдата си, както би трябвало, ако е в България. Семейство Полфрийман приема това. Трудността сега е да намери огромната сума пари, нужни за плащането на обезщетението, както и на съдебните разноски. Тъй като тази сума се е увеличила с лихви, бащата на Джок смята, че за това са нужни повече от 600 000 австралийски долара. Семейството ще трябва да плати и разходите за трансфера на Джок до австралийски затвор. В българските медии се появи погрешна информация за усилията на семейство Полфрийман да събере тези пари. Човек извън семейството, който ги подкрепя, също помага, но засега не е събрал много. Въпреки това семейство Полфрийман има успех в събирането на по-голямата част от парите, които смята, че ще са нужни.
