- Проф. Ганчо Савов, който спаси вуйчо ми от аневризма, стана моят пример за отдаден на науката и на медицината човек, по-късно се ожених за дъщеря му
- Горд съм с всичко, постигнато от сина ми - дори, че с авторитета си се пребори Европейският конгрес по неврохирургия да е у нас
- До ден днешен по навик и в банята не смея да вляза без телефон. Знам, че постоянно трябва да съм на линия
- Това, че аз сега мога едновременно да се движа, да мисля какво да ви отговоря – тази висша форма на синхронизация на отделните мозъчни зони все още не е изцяло разбрана
- Проф. Габровски, на 28 ноември навършихте 80 години. По-голямата част от живота си сте посветили на медицината, на спасяването на човешки животи. Лесен ли беше изборът?
- Изживял съм 80 г., от които 50 са посветени на неврохирургията. Имах щастието да реализирам мечтата си - още като постъпих в Медицинския университет, мечтаех за неврохирургията. Имаше причина да я избера.
Като ученик винаги съм бил сред отличниците. Имах интерес към литературата и историята. В Х клас моят вуйчо, който беше лекар, на 36 г. получи масивен мозъчен кръвоизлив. Аневризма. И 38 дни бе в безсъзнание. След това остана парализиран с тежки дефекти. Оперира го проф. Ганчо Савов. Беше от най-първите операции на мозъчна аневризма у нас. Бях изключително впечатлен. Аз
мислех, че мозъкът е забранена земя - “мен не ме докосвай”, а се оказа, че там може да се работи
От този момент насетне, като видях вуйчо си как успешно живя още две десетилетия, интересът ми към мозъчната хирургия нарасна. Семейството ми искаше да благодари на проф. Савов. Той бе изключително внимателен. Проф. Савов е основоположникът на военната неврохирургия. Той стана моят пример за отдаден на науката и на медицината човек. Оказа се, че с неговата дъщеря сме съученици.
Заради пръста на съдбата на една снимка от училище тя стои до мен. Снимани сме на стълбите на 6-о училище в София. Били сме в I Б клас. Дори помня, че класната ни бе Люба Овчарова, еталон за изключителен преподавател със строга доброта. Та тази моя съученичка, Добринка, стана и моя съпруга. Още в ученическите години тя замина с майка си за чужбина. Много по-късно се оказа, че е дъщеря на човека, на когото исках да благодаря за това, което направи за вуйчо ми. Чиста случайност, че сме били съученици.
- Случайности не съществуват.
- Май да. По-скоро всичко е съдба. Вуйчо ми беше изписан и аз от благодарност занесох една торта на доктора в дома му. Оказа се, че Добринка вече не живее с майка си в чужбина, и така започна нашето приятелство. Особено в студентските години. Тя завърши френска и руска филология. И тази моя тежка семейна драма покрай вуйчо ми всъщност предопредели развитието на много неща в живота ми. Той е най-малкият брат на майка ми от една голяма македонска фамилия.
След като завърших с отличие медицина, бях сред първите 3-ма по успех
Вече бях разпределен – трябваше да отида в Благоевград, в отделение по хирургия. Деканът обаче определи, че първите трима по успех отиваме в тогавашния Институт по неврология, психиатрия и неврохирургия. Такава била заповедта на здравния министър – първите трима по успех да имат правото на избор, и аз избрах и постъпих като стажант-асистент в Клиниката по неврохирургия на Александровска болница. Имах страхотни учители през годините. Бил съм при проф. Ф. Филипов – основоположника на неврохирургията в България, проф. Петров, проф. Любомир Карагьозов. Аз съм един от създателите на детското неврохирургично отделение в “Александровска”.
В най-трудните години на прехода трябваше да се направи нещо като малък “Пирогов” - спешен медицински център към Медицинската академия. Започнах го от нулата.
През 2000 г. бях поканен да завеждам неврохирургията на “Пирогов”. Тя имаше своите традиции. Когато отидох, поставих условия за оптимизирането на клиниката. И те бяха изпълнени в подобни трудни години. За бюджета на болницата ставаше въпрос за огромна сума – направена бе нова операционна, закупиха се микрохирургични инструменти. Дадох своя принос. Огромна гордост ми е, че там продължава дейността си и моят син. Смея да кажа, че
неврохирургията на “Пирогов” е на съвременно европейско ниво
Не напразно тази година Европейският конгрес по неврохирургия за първи път се проведе в България.
- Работили сте заедно със сина си. Изпревари ли ученикът учителя си? Вашият син - професор Николай Габровски, всъщност ли е най-добрият ви ученик?
- Синът ми работи първо като медицинска сестра в интензивното отделение на проф. Стаменова, която му даде отлична основа. Кандидатства и продължи в неврохирургията на “Пирогов”. Де факто на по-късен етап аз отидох при сина си, а не той при мен. Той е трето поколение неврохирург. Като баща съм горд с всичко, постигнато от него. Фактът, че успя да се пребори Европейският конгрес по неврохирургия да е у нас, говори много. Битката е била между 3-4 страни. Наложил се е с авторитета си. Той е една от причините клиниката, в която работи, да е на световно технологично ниво. Когато бе ученик, го попитахме: “Кажи накъде се насочваш? Ти трябва да избереш”. Не сме му налагали нищо.Тогава нямаше толкова много университети като сега и за да се влезе в дадени специалности, се искаше сериозна подготовка. В началото синът ми казваше: “Тате, нали разбираш, че няма да е медицина”. Питах защо бе, сине? Това е професия, даваща вътрешно удовлетворение. Никоя друга не дава чак толкова, не спасява човешки живот. Вече знам, че синът ми изпитва удоволствие, когато спасява човешки живот. Сега ме разбира напълно. Нищо не се сравнява с усещането, когато върнеш пациента на семейството му.
- Помните ли още първия си пациент?
- Били са много. Но за мен има други невъзможни за забравяне моменти. Например, когато дойде мъж, два метра висок, наложи се да се наведе, за да влезе в кабинета ми. Попитах с какво да помогна, а той отвърна:
“Каквото трябва, вие сте направили, когато съм бил на 5 месеца. Просто исках да ви видя и да благодаря”
Човека съм го оперирал, преди да проходи, сега е на повече от 30 г. Има две деца, живее и работи в чужбина, но дойде да благодари. До ден днешен ми се обаждат хора, които съм оперирал и преди повече от 30 г. Това дава вътрешното удовлетворение.
- Какво се е променило в неврохирургията от началото на кариерата ви до днес?
- Днес българската неврохирургия има признание на европейско ниво. Навремето ние, неврохирурзите, се брояхме на пръстите на двете ръце. Имах денонощни дежурства, консултации в провинцията... Тогава нямаше и толкова сигурни методи за диагностика, нямаше скенер, нямаше ядрено-магнитен резонанс.
- Като погледнете назад, има ли нещо, което бихте променили?
- Що се отнася до неврохирургията, слава богу, нещата много се промениха. Появи се съвременната апаратура. Ние сме малка специалност, но изключително финансовоемка. Изисква се много скъпа техника, която е безценна в ръцете на хирурга.
- А що се отнася до личните ви избори? Можеше ли да тръгнете по друг път, да вземете различно решение?
- Категорично не. Извървял съм вече пътя. Видях и трудностите, изпих горчивината и сладостта на удовлетворението от работата си. Оперирал съм от кърмачета до много възрастни хора. Носих огромна отговорност. Трябваше да взимам ключови решения за живота на хората. Видял съм всички страни на медицината –
когато операцията мине добре, те благославят. Когато нямаме успех, питат “защо го оперирахте?”
Хирургията изобщо не е наниз само от успехи. И изисква спешни решения за човешкия живот. До ден днешен по навик и в банята не смея да вляза без телефон. Знам, че постоянно трябва да съм на линия. Никога не знаеш кога ще ти звъннат.
Често се е налагало да си прекъсвам отпуски и т.н. Но никога не съм съжалявал. Избрах си го. И се посветих на своето решение.
- Редовно слушаме за това, което медицината отнема на лекарите, за лошото... а какво е най-хубавото на това призвание?
- Най-хубавото е да върнеш детето на майката живо и здраво. Да помогнеш на пациент да се чувства пълноценен – да живее нормално. Да не е парализиран. Да го върнеш в обществото. Най-прекрасното нещо е пациентът да ти каже: “Докторе, аз се върнах на работа. Всичко е наред”.
Спирали са ме хора на площад “Славейков”, на които съм помогнал толкова отдавна и те ме помнят. Удоволствие е да виждам как животът им е продължил. Имайте предвид, че неврохирургията в началото на кариерата ми, освен че нямаше добри инструменти за диагностика, не беше и микрохирургия, каквато я познаваме сега. Беше свързана с много висока смъртност. Сега смъртността в моята област дори е по-ниска, отколкото в други хирургични направления.
- Технологиите сериозно напреднаха, и то за изключително кратък период от време. Смятате ли, че в някакъв момент изкуственият интелект и роботизираните инструменти ще могат да заменят ръката на хирурга?
- Много сме далече от това време. Да, изкуственият интелект ще бъде полезен... но не знам и какво друго ще причини той в негативен аспект. Дали един ден изкуственият интелект няма да каже: “Оперирайте така, използвайте този метод”, или пък за някой пациент да определи директно: “Оставете, този е безвъзвратно загубен”. Аз все пак се надявам да е в полза на медицината, на болните.
- Мислите ли, че човешкият мозък вече е напълно изучен, или тепърва ще ни изненадва?
- Не само че не е изучен... Като анатомия ние сме го опознали. Знаем зоните, в които можем безнаказано да влизаме, тези с по-малък риск, и онези, в които след това ще има тежки последствия. Знаем структурите на мозъчните клетки, предаването на невроимпулсите. Но като цяло мозъкът все още не е пълноценно разгадан. Това, че аз сега мога едновременно да се движа, да мисля какво да ви отговоря – тази висша форма на синхронизация на отделните мозъчни зони все още не е изцяло разбрана.
- Има ли още членове на рода ви, освен вас и сина ви, които да са посветили живота си на медицината?
- В рода на майка ми от Македония двама бяха лекарите. Единият е този, за когото ви казах, че стана причината аз да бъда неврохирург.
До онзи преломен момент аз си мислех, че ще уча литература или история
- Представяли ли сте си някога какъв щеше да бъде животът ви, ако бяхте продължили като писател например?
- Не. Но навремето обичах и пишех хубаво. Така твърдяха. Удаваше ми се. Днес обаче като хирург съм със съвсем променено мислене. Съзнанието ми работи така – този болен какви проблеми има, какви са симптомите, какво мога да направя за него и в какъв срок от време. Разбирате ли прагматизма на хирургията?
- Животът ви е доказал, че в поговорката “Всяко зло за добро” има истина. Ако някога вуйчо ви не бе получил този кръвоизлив, ако не бяхте се запознали с работата на неврохирурга и резултата от нея... медицината никога нямаше да ви намери.
- Да. Насочи ме пръстът на съдбата. И аз съм си мислил по този въпрос. Още нещо – когато аз бях ученик, ни учеха много на краснопис. По съветската система. А аз съм левичар по рождение. Връзвана ми е лявата ръка, за да не пиша с нея. Подобно нещо днес се смята за престъпление. Но минаха години и когато трябваше да работя под микроскоп, това се отказа от огромна полза. Всяко зло за добро. Винаги съм казвал на колегите и студентите си, че е изключително важно в нашата професия да можеш да работиш и с двете си ръце. Макар и с мъка като ученик, аз си развих и дясната ръка.
- Леонардо да Винчи е бил роден амбидекстър. Еднакво е боравел и с двете ръце. Човек с изключителни умения и добри резултати.
- Ето че помага. А, Боже, как съм плакал като дете. Какво мъчение беше. Показвали са моя почерк пред класа като пример за грозно писане. Още пазя някакви специални писци от онова време. Какво значение има дали нечий почерк ще бъде с наклон надясно или наляво?
- Никакво. Важно е човек да умее да пише и какво съдържание създава.
- Да. Но аз съм благодарен, че като дете ме измъчиха, защото се оказа, че е било в моя полза. Установих го обаче години по-късно.
- Кой според вас е по-щастлив – този, който е щастлив в работата си, или у дома?
- Организацията на човешкия живот е нещо изключително сложно. Всички имаме етапи на успех и разочарования. Всеки трябва да може да се мобилизира и при двете. Това мое отдаване на неврохирургията, да ви кажа честно, много пъти съм го анализирал. Понякога се обвинявам. Моята покойна съпруга беше безкрайно предан човек, винаги до мен, винаги постъпваше с разбиране въпреки всичките нощни дежурства, консултациите в провинцията, на които ходех, постоянните повиквания. Много мои млади колеги си развалиха семействата, защото за лекаря е невъзможно да разполага спокойно с времето си. Никога не съм могъл да планирам спокойно дори два дни напред. Има огромна динамика, която, ако не си обичаш професията, ще ти тежи. Аз обаче я обичам и не съжалявам.