Как и защо Руси Чанев адаптира Иван Вазов за деца
Редно ли е Иван Вазов да се “превежда” за младите читатели? Преди дни за първи път адаптацията на Руси Чанев на романа “Под игото” за деца беше представена в чужбина, и то пред тези, за които е предназначена - ученици от българските училища по света.
Най-харесваната книга от Иван Вазов е “Под игото”. Иго означава натиск на тежка и чужда сила. Понеже тази книга е била написана преди повече от сто години, в нея има и други трудни за вас и вече позабравени като тази думи. Аз тук-там ги подмених с по-нови, сегашни, за да можете да я прочетете и да я разберете всички, а най-вече тези от вас, които не живеят в България. Това пише Руси Чанев в предговора на адаптацията.
И още: това издание е главно за българчетата в чужбина и за техните родители. Причината за адаптацията обяснява с голямото наличие на турцизми и архаизми, които в днешно време не се използват. И ако за разбирането на романа, писан преди повече от век, родителите се оказват “посредници”, дори и с речник в ръка, задачата им никак не е лесна.
Чанев запазва основния сюжет, но го опростява. За ориентир и идеи дори се възползвал и от пиесата на самия Вазов “Под игото. Пиеса в 10 драматически картини”. Там авторът изоставя подробности и отстранява второстепенни събития и персонажи. Във версията на Чанев преди всяка глава с едно изречение се описва за какво става дума в нея. Има и много илюстрации, дело на ученици от училището за изящни изкуства “Илия Петров”.
Съюзът на българските писатели реагира с критична статия от в. “Словото днес”. Осъвременената версия била “демонско дело” и дори се твърди, че лично Сорос е диктувал този “фалшификат” на Чанев.
Съюзът на артистите в България пък излезе в защита на актьора. “Бихме искали да пожелаем на добър час в мисията на Руси Чанев и новия му апостолски поход - адаптацията на романа “Под игото”, насочена към днешните деца. Вярваме, че и днес Руси Чанев ще отвори сърцата и умовете на децата и ще събуди желанието им да четат не само “Под игото”, а и множество позабравени български класически текстове”.
Предлагаме ви 4 сравнения между оригинала и адаптацията.
ОРИГИНАЛЪТ НА ИВАН ВАЗОВ
“Гост” (първа глава)
Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.
Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта.
“Радини вълнения”
Тия дни Рада беше твърде улисана в училището, защото приближаваше годишният изпит. Денят му скоро настана.
.. Изпитът се започна от първия клас, по програмата. Добродушното и спокойно лице на главния учител Климента и благата му реч вдъхваха самоувереност у девойчетата. Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и техните случайни запинания се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето ѝ. Тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки, решаваха съдбата й. Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата си душа на техните трепетни устни.
В тоя миг навалякът при вратата се разтика и даде път на двама закъснели посетители, които седнаха тихо на свободните столове. Тогава Рада погледна и ги видя. Единият, по-старият, беше настоятелят - чорбаджи Мичо, а другият - Кириак Стефчов. Неволно тънка бледност покри лицето ѝ. Но тя се постара да не вижда тоя неприятен човек, който я смущаваше и плашеше.
... Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останало в лицето й; мъченически тръпки подръпваха бледните й бузи; по челото ѝ, дето одеве се четяха толкова деликатни усещания, няколко едри капки пот избиха и измокриха сколуфите ѝ. Тя не смееше да дигне очи. Чинеше ѝ се, че потъва в земята. Нещо я душеше гърдите, идеше ѝ да заплаче с глас - и едвам се удържаше.
“Пробуждане”
... Огнянов деня се промъкваше в горите и букаците, спеше в корубите на дърветата като звяр, за да го не видят потерите, а нощя пътуваше из тъмнините и пущинаците, в мрак и дъжд, треперещ от студ, който вееше от снегопокритите висове на Балкана, без посока, често назад вместо напред. Той се хранеше с трева, сиреч гладуваше повече от вълк. Да попроси гостоприемство в редките балкански колиби той не смееше: вратата на повечето от тях пазеше караул - издайството, или цербер, който джавкаше опасно - страхът.
“Гибел”
През тая последня и няма прощавка, която трая само половина минута, Соколов един поддържаше сражението със стотина неприятели. Внезапно той се извърна и видя Рада... Тогава косата му настръхна, очите му запламтяха като на тигър и цял, без да се пази от нещо, показа се на входа, като напук на куршумите, па на най-чист турски език извика към ордата:
- Кучета крастави! Скъпо ще изплащате всяка капка българска кръв! - и изпразни револвера си.
АДАПТАЦИЯТА НА РУСИ ЧАНЕВ
“Гост”
(първа глава)
През една прохладна майска вечер търговецът чорбаджи Марко вечеряше със семейството си на двора.
Както обикновено масата беше сложена под лозата. Един фенер светеше, окачен над събралото се семейство.
А то бе многобройно.
“Радини
вълнения”
Рада Госпожина (която видяхме да прислужва на чорбаджийската маса) работеше като учителка на момиченцата от първи клас.
Тия дни тя беше твърде заета в училището, защото приближаваше годишният изпит. Денят му скоро настъпи.
... Изпитът започна, както бе отбелязано в програмата, от първи клас. Рада с напрегнато внимание следеше самоуверените отговори на девойчетата. Тези звънливи и ясни гласчета решаваха бъдещето ѝ. Тя ги ободряваше с небесна усмивка и поставяше цялата си душа на техните трепетни устни.
В този миг скупченият на вратата народ се размърда и направи път на двама закъснели посетители, които седнаха на свободните столове. Тогава Рада погледна и ги видя. Единият, по-старият, беше училищният настоятел чорбаджи Мичо, а другият - Кириак Стефчов. Но тя се постара да не обръща внимание на тоя неприятен човек, който я смущаваше и плашеше.
... Рада стоеше като ударена от гръм. Капка кръв не беше останала на лицето ѝ; едри капки пот избиха по челото ѝ. Тя не смееше да вдигне очи. Струваше ѝ се, че потъва в земята.
“Пробуждане”
Денем Огнянов се промъкваше в горите, спеше в дупките на дърветата като звяр, за да го не видят, и само нощем се движеше в мрак и дъжд, треперещ от студ, който вееше от снежните върхове на планината, без посока, често вървеше назад вместо напред. Той се хранеше с трева, с други думи - гладуваше повече от вълк. Да поиска храна или да преспи в някоя от планинските колиби, не смееше.
“Гибел”
По време на това последно и мълчаливо прощаване, което трая само половин минута, Соколов сам поддържаше сражението със стотина неприятели. Внезапно, когато се обърна и видя мъртвата Рада, очите му запламтяха като на тигър и изцяло, без да се пази от нещо, се показа на входа въпреки куршумите и на най-чист турски език извика към тълпата:
- Кучета крастави! Скъпо ще изплащате всяка капка българска кръв! - И стреля с револвера си.
