За българите прекрасно запазената крепост „Баба Вида" в днешния Видин е другият символ на българщината наред с Царевец във Велико Търново. Малцина обаче знаят, че тя е само феодалният замък на големия средновековен град Бдин. Той се простирал на огромна площ край „Баба Вида", а средновековните архитекти умело използвали при строителството на къщите си високо запазените останки на римския Бонония. Той възниква в края на І - началото на ІІ в. и бързо се развива като цветущ град и пристанище на Дунав в римската провинция Мизия. В края на Античността Бонония е изоставен, но руините му оживяват след идването на българите, когато е създаден важния град и епископски център Бдин. През ХІІ-ХІV в. Видинската крепост е най-мощна в северозападната част на страната. Най-голям е разцветът й при сина на цар Иван Александър, Иван Срацимир, разширил „Баба Вида" с нови стени и кули.
Доскоро не се знаеше нищо за устройството на средновековния град, оформил се край замъка на Иван Срацимир. През последните години с тази нелека задача се заема доц. Здравко Димитров, един от най-добрите специалисти по антична археология у нас. Разкривайки запазените на височина до 3-4 м укрепления на римския Бонония, той попада на следи от средновековния град Бдин. Това са доста непретенциозните къщи на обикновеното население, изградени от камък и обмазани с глина.
Именно в тях Димитров открива изключително интересни данни за последните години на средновековната българска държава преди падането под турска власт. Видин продължава да функционира като сериозен град и през османския период (ХV-ХІХ в.) При разкопките обаче става ясно, че най-ранните турски монети, намирани във вътрешността на жилищата, построени още по време на Второто българско царство, са чак от 30-40-те години на ХV в. А в първите десетилетия на този век хората си служили с монетите на цар Иван Срацимир и на християнските влашки господари, чиито владения са били от другата страна на Дунав! Това дава възможност да се изгради хипотеза, която променя представата ни за края на Второто българско царство.
Преди години се смяташе, че последната свободна територия от него - Видинското царство пада под османска власт малко след гибелта на цар Иван Шишман пред Никопол през юни 1395 г. Според разказа на Григорий Цамблак „измаилтянинът [султан Баязид І] стигна до град Видин и изпрати в град Бруса вързан царя, който беше излязъл насреща му без да се бои, поради онези обещания, които [султанът] му бе изпратил." Според Българската анонимна хроника от ХV в. и някои чужди летописи това се е случва между 1 септември 1397 и 31 август 1398 г. Иван Срацимир е отведен като пленник в столицата на Османската империя Бурса, където завършва живота си.
Дали обаче с пленяването на Иван Срацимир е сложен край на българската държавност? Наскоро историците Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев излязоха със сензационна хипотеза, че Видинското царство оцелява още четвърт век! Те привличат сведението на видинския митрополит Йоасаф Бдински, че Иван-Срацимировият син, „Христолюбивият нов Константин", е приет като официален престолонаследник на Видинското царство от турския комендант на завладяната столица на България Търновград „тържествено, със слава и блясък, по царски". От писмо на унгарския крал Сигизмунд от 1404 г. пък се разбира за дейността на „известния Константин, прославения император на България", който нападал смело завладените от турците земи и спечелил „триумфална победа над враговете и слава за себе си." Дубровнишки документи от 1398 и 1411 г. също свидетелстват за суверенитета на Видинското царство. Според Павлов и Тютюнджиев това означава, че то оцелява след пленяването на Иван Срацимир и е управлявано още дълго от неговия син.
Според възстановката на двамата историци, до 1402-1403 г. Константин остава османски васал във Видин, макар и с утежнен статут. Следващите години са много бурни в балканската история, защото през юли 1402 г. османците са разгромени от монголите на Тимур при Анкара, а султан Баязид, палача на Иван Шишман, е убит. Неговите синове започват ожесточена борба за престола и това дава на оцелелите при нашествието християнски владетели още няколко години свобода.
Именно тогава Константин предприема споменатата в писмото на Сигузмунд от 1404 г. офанзива. Това той прави заедно със сина на Иван Шишман, Фружин, който след гибелта на баща си емигрира в Унгария. През 1408–1413 г. двамата започват кървава борба срещу османските нашественици. Намерилият убежище в Сърбия български книжовник Константин Костенечки отбелязва в Житието на деспот Стефан Лазаревич, че борбата срещу турците била оглавена от „синовете на българските царе". Именно Фружин водел унгарските отряди в помощ на Константин, когато той се заема да отвоюва българските земи до Ниш и Пирот.
Много успехи на Константин се дължали на факта, че през последните години на османските междуособици избира правилната страна и подкрепя претендента за престола Мехмед I Челеби. След като става едноличен султан през 1413 г., той потвърждава властта на Иван-Срацимировия син във Видин. По данни на византийския хронист Дука, Мехмед приел видинския посланик на трапезата си и му наредил да каже на господаря си, че му дава мир и приема същото от него.
Напоследък е доказано, че Константин и Фружин участвали на проведения през 1414-1418 г. в германския град Констанц на Боденското езеро Вселенски събор. На него е обсъждана отбранителната тактика на християнския свят срещу османската напаст. На събитието присъствали стотици благородници от цяла Европа и това е отразено в Хрониката на Констанцкия събор, написана от Улрих фон Рихентал. Там е записано, че на заседанията били „императорът на България" и „императорът на Никопол". Последните проучвания сочат, че единият е Константин, а другият – Фружин, който носел на събора последната титла на баща си преди гибелта му в Никопол през 1395 г.
Трудно е да се каже докога държавата на Константин остава на политическата карта. През 1422 г. се появяват няколко независими едно от друго известия за неговата смърт. Константин Костенечки съобщава, че на 17 септември той е починал в Белград. „Руският хронограф" допълва, че Иван-Срацимировият син дошъл в Белград от Унгария. Кончината на „императора на българите" Константин не е пропусната и в сръбската Бранковичева летопис. А името му се споменава във всички средновековни поменици на българските царе и царици, където се почита „Константин Асен цар".
Трябва да се отбележи и една приписка, която, според П. Павлов и Ив. Тютюнжиев, има значение за изясняване ролята на Константин Видински. Тя е открита в ръкопис от Хилендарския манастир, където е отбелязано: „В годината 6920 (1421/1422) умряха Крисчи амир [Мехмед I] и Констандин, царят български, и Балша Зетски." Това ясно показва статута на сина на Иван Срацимир в първите десетилетия на ХV в. Още повече, че за санджак с център Видин турските регистри пишат едва след 1430 г. и това е косвено указание, че османската власт там е установена наскоро.
Ето защо тези учени с основание приемат, че в лицето на Иван-Срацимировия син българската държавност през Средновековието има сериозно продължение. Името и титлата му следва да се възстановят като цар Константин II Асен (1397-1422). А археологическите находки на доц. Здравко Димитров от разкопките на средновековния Бдин доказват това по блестящ начин!
