- Върнах се от САЩ и се събуждах отчаяна - това ли е реалността, тези хора ли трябва да ни управляват
- Приятно е да те чуват дори само в твоята партия, не е приятно коментарите да са за косата или полата, а не действията ти
- Важно ми е след време да си кажа: "Този живот си струваше, нещата, които направих, бяха полезни"
- Не знам къде ще съм след 10 г. Но искам дъщеря ми да не е послушна, да е силна, да има свое мнение
- Възхищавам се на Стефан Стамболов. Изправял се е срещу същите проблеми, които имаме и сега
- Г-жо Бориславова, ако има машина на времето, бихте ли променили изборите си?
- Не мисля, защото всички тези избори са ме направили човека, който съм сега. Не знам при други избори какви други неща - хубави или не, биха ми се случили. Мисля, че всеки избор те научава на определен урок и ти дава нещо в живота. Ти решаваш дали да си направиш лимонада, или да се мръщиш на киселия лимон.
- Кой е най-важният урок, който сте научили?
- Най-важният е, че колкото и да ти се иска да направиш промяна, която да е бърза и ефективна, и да имаш подходящ екип, който е мотивиран, ще се намерят 200 други фактора и
200 000 други човека, които искат да те спрат.
В този ред на мисли промяната просто се случва по-бавно.
- Ласкае ли ви славата?
- Предполагам на всеки би било приятно, когато изрази мнение, да има кой да го чува, дори да е само в твоята партия. Това ти дава себеусещане, че си част от един процес и имаш значение. От друга страна, тази слава да виждаш свои снимки дори как си изхвърляш боклука пред блока сутрин и да си коментиран от всекиго за всеки детайл в ежедневието си, не е най-приятното нещо.
А обикновено коментарът не е свързан с това, което правиш, а че си се облякъл зле или защо ти е рошава косата и намачкана полата, защо си с тези обувки. Жълтениите винаги са били около тези детайли. И индустрията ни за забавление е такава - не почива на интелектуални шеги, а на най-базови човешки потребности и закачки, които често обиждат личността и човека.
- С какво не бихте направили компромис?
- За кратките три години и половина, в които сме в политиката, ние от “Продължаваме промяната” бяхме поставени в необичайно много ситуации, за да се види с какво бихме направили компромис.
Мисля, че на повечето от тези въпроси отговорихме. Например стоеше казусът дали да се защитиш, като оставиш депутатския си имунитет в ръцете на опонента и той да може всеки ден да ти тупка топката и да ти казва:
“Сега направи това, за да останеш защитен”
В последните няколко дни стана ясно, че този тип сделка и поставяне в зависимост от политическите опоненти не бихме приели и не бихме направили компромис.
- А в житейски план?
- Те са същите неща - не бих направила компромис с личната си свобода и с личното си мнение за нещо, в което силно вярвам, защото някой друг ти казва така.
- Кой е най-големият компромис, който сте правили?
- Трудно е да се отговори на този въпрос. Аз например влязох в политиката като един вид временен компромис с плановете ми как да се развивам професионално, никога не съм искала да бъда политик...
- Не сте го планирали ли?
- Да, случи се при съвсем непредвидени обстоятелства, в неочаквано време и без предварителна амбиция или план да бъда в политиката. Преди това имах много ясна идея за себе си в каква посока вървя, какви стъпки е нужно да направя. Още от университета знаех кои курсове записвам, какви допълнителни лекции вземам, в кои състезания по право участвам, в кои университети ще продължа, в кои кантори ще работя.
Имах много ясен план за действие, но в един неделен ден трябваше да взема решение дали да рискувам всичко, което имам до този момент -
основната му характеристика беше сигурност и предвидимост.
Появи се въпросът дали да остана там, или да правя нещо, което знам, че е правилно, но е извън зоната ми на комфорт, без особени шансове за успех с оглед на политическите реалности и зависимости у нас.
В онова време всички ни даваха 8% подкрепа вместо тези 25, които постигнахме.
- С днешна дата съжалявате ли, че влязохте в политиката?
- Не. Мисля, че правим правилните неща, защото за 15 г. преди това все ни обещаваха, че измазват една ограда и влизаме в Шенген, все ни обещаваха една еврозона, която не се случваше. Видяхме, че за 3-4 години въпреки трудностите и опитите да бъдат спрени, положителните промени могат да станат реалност. Така че няма за какво да съжалявам на този фон.
- За какво мечтаете?
- Като минат години и погледна назад, да мога да кажа: “Този живот си струваше и тези неща, които направих, трябваше да бъдат направени и бяха полезни”.
- Само в обществен план ли мечтаете?
- В личен план е сходно,
човек е комбинация от двете си роли.
Не може да си щастлива само защото си била майка или съпруга, трябва да има и нещо друго, което да те изпълва като личност.
- Как се дефинирате сама себе си?
- Няма разграничение между двете роли, те се допълват взаимно. Затова още машините не са успели да ни изместят, защото сме сложен микс от емоции, рационалност, взаимоотношения в професионален и личен план.
- Къде се виждате след 10 г.?
- Ако ми бяхте задали този въпрос преди 4 г., щях да ви кажа - работя в хубава кантора, с професионалисти, отдадени колеги, които са най-добрите в своя бранш. Сега не мога да отговоря.
Надявам се да не съм цял живот в политиката, защото единственото, до което може да доведе, е изкривена представа за реалността и за себе си.
Най-вероятно и компромиси, които са повече от тези, които бих направила сега. За да останеш достатъчно дълго в тази въртележка и да си търсиш място под слънцето, означава да се преместиш от там, където си в момента, за да търсиш други заходи.
- Значи ли, че в един момент ще се върнете към адвокатската практика?
- Не съм сигурна, но се надявам да не съм в политиката докрай.
- На кои политици сега или в миналото се възхищавате?
- За мен лично Стефан Стамболов е много силен пример в българската политика за това как един държавник се изправя пред същите проблеми, които имаме и в момента. Неговите съвети например са също толкова релевантни и днес, колкото са били за времето си. Четем как се е борил срещу чуждестранните влияния,
отстоявал е българския интерес;
борил се е например за това да има повече образовани в чужбина българчета и държавата им е покривала разноските по негова идея.
- А в международен план възхищавате ли се на някой политик?
- Да си жена и да получиш прозвището “Желязната лейди”, винаги е повод за вдъхновение най-малкото и причина да погледнеш към този човек с уважение. Маргарет Тачър е успяла да си извоюва такова отношение от страна на всички останали лидери в един свят, който назад в годините не е бил толкова равноправен, колкото е в момента.
- Как се чувствате като жена политик в България и различава ли се от това да бъдете жена адвокат?
- Не застъпвам идеята, че жените трябва да бъдат представени в някаква по-специална роля или че към тях трябва да има по-специално отношение само заради това, че са жени. В България конкретно има много примери за жени в политиката и зависи предимно от тяхната воля и действия как ще бъдат възприемани и оценявани като политици. За мен е важно какво е отношението към теб, кой е твоят политически опонент и
каква е реакцията на обществото
да зависи именно от тезите и идеите, които застъпваш, а не да те определят на полова основа.
За съжаление, трябва да си признаем, понякога за една жена във фокуса на общественото внимание се
акцентира повече върху това как изглежда,
отколкото за един мъж в подобна позиция. Най-пресният такъв пример беше свързан с новия председател на Народното събрание. Изразих позиция, че не външният вид, а други критерии определят как човек ще се справи с ролята, за която е избран, и отговорната позиция, която заема.
Радвам се, че имаше част от обществото, която премахна едни публикации, които не бяха най-подходящите с оглед на поста на г-жа Киселова като председател на Народното събрание. Те не изразяваха оценка за нейните професионални качества, а по-скоро за външния ѝ вид. Което за мен не трябва да е част от обществения дебат дали политиците могат или не да си свършат работата.
- А по-различно ли е от адвокатурата?
- В професионалния ми опит като адвокат е имало ситуации, особено като по-млада, в които съм се замисляла дали да облека пола или панталон на работна среща от съображение как ще бъда възприета.
В крайна сметка обаче оставам с убеждението, че ако човек си тежи на мястото в професията, в позициите, които защитава, и делата, които извършва,
полът не е от такова решаващо значение.
За мен ние, дамите, като пол имаме много качества да участваме в политиката и егото не е водещ фактор.
Съществува дискусия защо има по-малко жени депутати или особено рекордно ниско представителство в това правителство. Част от причината не е толкова, че мъжете на всяка цена не допускат жени да заемат висок пост, а самите дами нямаме тази необходимост от себеизява и себеутвърждаване чрез заемане на определена позиция.
Ако можем да сме полезни в една или друга роля и го усещаме и осъзнаваме, не ни трябва титлата пред името ни и така се озоваваме в тази си роля по-скоро на втория ред държавници. Мястото в политиката е също толкова значимо, но
невинаги егото ни блъска да отидем най-отпред на всяка цена.
А в името на лични приоритети избираме да запазим себе си и семейството си, оставайки в сянка. Надявам се обаче в решаващи моменти да имаме куража да поемем отговорността и да има светли примери за успешни жени управници.
- Какъв е първият Ви спомен от политическо събитие в България и какво е впечатлението Ви?
- Не бих казала, че имам ярък спомен от политиката като дете. По-късно започнах да се интересувам от политика. В съзнанието ми изниква моментът, когато се завърнах от САЩ в България през 2016 г. Беше мой съзнателен избор, че не искам да живея и да се развивам в чужбина, а само да науча доброто и да го привнесем в българската реалност.
Имах много хубави спомени, емоции и преживявания с колегите в чужбина, бяха ми интересни темите, които се дискутираха, и начинът, по който комуникирахме. След една година престой в САЩ ми
беше изключително мило и на сърце да се върна в родния си град
при приятели и семейство, но на политическата сцена не се случваше нищо хубаво.
Тъкмо правителството, в което участваше Христо Иванов като правосъден министър, се беше провалило заради неслучилата се правосъдна реформа.
Сутрин дни наред, седмици се събуждах с едно отчаяние и си казвах: "За какво се върнах, това ли е политическата реалност, в която трябва да живея, с тези хора, които искат да управляват страната, отричайки правото на справедливост".
Тогава важен за мен се оказа призивът за учредяване на "Да, България". Там бяха всички колеги от Юридическия факултет. Бяха се стекли в онзи ден в мола, за да бъдат част от този процес. Това ме обнадежди, че има смисъл да остана и да се боря за страната си.
- Не смятахте ли, че ако бяхте останали в САЩ, щяхте да имате по-добър стандарт?
- Стандартът зависи от различни фактори. Ако говорим за по-високо възнаграждение и по-висока покупателна способност с доходите, със сигурност човек би могъл да се реализира по-успешно на Запад.
Ако търсим по-чисти болници, с добре заплатени лекари, по-добра инфраструктура
в града, в който живеем, със сигурност това отново е на Запад. Но балансът с личното време и личната оценка да се чувстваш полезен, къде принадлежиш, кое е твоето място под слънцето, е именно този субективен фактор, който предопределя коя е твоята родина и мястото, в което искаш да се развиваш.
За мен беше ясно и в училище, и в университета, когато беше време за съдбоносните решения за бъдещето и професията ми, че ще съм тук - в България. Винаги България е била единственото място, в което дългосрочно бих искала да живея и където ще се чувствам най-добре като човек.
- Какви са хобитата Ви, щом тук имате повече свободно време?
- Имаш повече свободно време, ако решиш. Много обичам да пътувам и беше неизменна част от начина, по който живеех преди. За щастие, професията ми позволяваше да извършвам дистанционно някои дейности, така че
ми се е случвало поне веднъж в месеца да бъда на някакво непознато място.
Дори за малко, просто човек да се качи на самолета и да види една нова култура, да бъде сред различни хора.
Сега това по-трудно се случва, особено и с едногодишно детенце. До 6-ия месец нямаше проблем, дори когато Деа беше на 5 месеца, ходихме с нея в Южна Корея. Нещата обаче се променят. Има нужда да напаснем хобитата с новите реалности.
- На какво Ви учи дъщеря Ви?
- На търпение, на това, че
не всичко е на всяка цена.
В най-напрегнатите и емоционално наситени моменти в професионален план се прибираш вкъщи и тя започва да тича срещу теб, да ти се усмихва и да се вълнува, че те вижда. И всичко останало престава да има значение.
- Вие на какво искате да я научите?
- Да е силна и да се справя сама в живота, да има собствено мнение, да прави това, което смята за правилно, а не което се казва, че трябва да бъде направено. Бих се радвала, ако е малко по-непослушна, малко по-дива, малко по-енергична, малко по-опърничава, вместо да е кротко, тихо и послушно дете, което прави това, което му се казва.
- Вашите родители по този начин ли Ви възпитаваха?
- Те винаги са ми давали свободата да правя това, което искам, и са ме подкрепяли в изборите, които правя. Ще се опитам да бъда родител, който да подкрепя и насърчава, и да замълчи, когато се притеснява, че нещо ще се случи на детето, вместо да каже: "Внимавай да не се разболееш" или "Внимавай да не паднеш".
- По-американски модел на възпитание?
- Бих го нарекла моя начин, би могъл да се нарече и германски.
Не знам дали ще успея, защото е въпрос и на воля.
Когато много се притесняваш, от нея зависи дали ще можеш да потиснеш реакцията си, за да не прехвърляш притесненията си върху детето.
- Детето нещо говори ли?
- Още не, на този етап още сочим настоятелно с пръстче и издаваме членоразделни звуци. Тя е само на годинка и 4 месеца. Мисля, че има още няколко месеца, докато влезем в по-активна комуникация с думи.
- Как родителите Ви възприемат случващото се около Вас?
- Преди да вляза в политиката, те споделиха мнението си, че няма как да е спокойно, приятно и без атаки. Разбраха, че съм много наясно какво предстои, но в нито един момент не са ме възпирали, не са казвали: "В никакъв случай, забраняваме ти", "Откажи се сега и никога повече". Напротив, подкрепят ме и за мен това е най-важното.
Бабите го възприемат по-трудно,
отколкото родителите ми. Имам две баби, които на моменти се разстройват от нещата, които се случват, и се притесняват.
- Има ли човек, който Ви е повлиял в начина, по който мислите и действате?
- До голяма степен това е майка ми, защото през годините тя се е справяла с различни предизвикателства и
винаги е успявала да се справи сама,
не е разчитала друг отвън да помогне. Не се е примирявала с това, че няма кой да направи нещо за нея. Измисляла е креативни начини с наличните ресурси да успее да постигне целта, за която се бори, и аз и сестра ми да сме добре. Това е примерът, към който съм се стремяла.
- Разкажете ми за котката Късметче.
- Случи се в един много съдбоносен уикенд с още две важни неща. С Мирослав бяхме тръгнали на кратка почивка, за да обсъдим попадналата ни изведнъж обява за апартамент, който се продава, без да го търсим преди това. Бяхме го гледали двамата веднъж и взехме много сериозно решение да изтеглим ипотечни кредити, за да си купим дом.
Аз съм много внимателна по отношение на финансовата дисциплина. Преценихме да го купим, без да гледаме алтернативни оферти. Тоест - една оферта, едно място, влязохме, видяхме, взехме. Това беше нашето търсене - страшен късмет и много непринудено решение, нетипично за мен.
На връщане от мястото, на което обсъждахме тези въпроси, карахме по някакъв път. Мирослав направи рязка маневра (нямаше коли около нас), защото бил видял обърната костенурка на средата на шосето. Реши да се върне, за да помогне. След което се появи при мен с разтворени шепи, в които беше Късметче. Тежеше 150 грама, без един крак, с инфекция, с глисти, бълхи и каквото се сетите. Първите месеци го гледахме по-трудно и по-тежко от бебето Деа.
- Заедно ли?
- Не, през интервал от 4 ч. Няколко дни се борихме за живота му,
чудехме се дали ще оцелее,
всеки ден го водехме на ветеринар, Мирослав се научи да му бие инжекции. През нощта през 2 часа трябваше да бъде подгрявано с бутилки гореща вода, да го нахраниш с биберон. Беше голямо изпитание.
- С вас ли е още?
- Сега е най-големият фен на Деа, застава до нея да я пази, когато тя заспива. По принцип го отглежда майка ми, ние нямахме възможност да се грижим, а при нея винаги може да разчита на компания.
