Тихомир Безлов
След 14 юни заваляха предсказания. В зависимост от политическите симпатии и антипатии те се движеха от падане на правителството за няколко дни до стихване на протести за 2-3 дни и успешен 4-годишен мандат на мнозинството БСП - ДПС, подкрепяно от “Атака”.
На третата седмица от протеста вече
може да
задраскаме
бързото падане на
правителството
и бързото заглъхване на протеста. Основните въпроси обаче остават – успокоение или продължаване на протестите? Успокоение докога? Продължаване докога?
Всеки има своите по-силни или по-слаби пристрастия към различните прогнози за бъдещето, но според мен случващото се е уникално и няма как да го разберем с опита от последните 23 г.
Безспорно фактор №1 са социалните мрежи в интернет. Още преди да бъде обявено правителството на Орешарски, един почти министър бе изтрит за 24 часа по биографични причини. Малко по-късно един депутат постави рекорд за най-кратко служил зам.-министър - 2 часа. Подобно нещо бе немислимо през 2009 г. (правителството на малцинството на ГЕРБ), да не говорим за 2005 г. (тройната коалиция). Трудно някой може да каже какво би станало на 14 юни, ако нямаше фейсбук, туитър, скайп и пр. ускорители на емоциите ни. По тази причина едва ли някой може и да каже колко дълго ще издържи протестът. Безспорно социалните мрежи в интернет няколко пъти го регенерираха.
Основният проблем обаче е, че колкото и дълго виртуалната мрежа да съживява протеста в интернет,
правителствата
не подават
оставки в
интернет
За да си отиде един кабинет в демократична държава, е необходимо мнозинството от депутати да гласуват за това в парламента. Бунтуващата се улица може да си седи пред Министерския съвет или парламента, но гласуват депутатите. Очевидно е, че засега главното действащо лице, което предизвиква парламентарното мнозинство и създаденото от него правителство, остава улицата.
Президентът не
дава заявки за
активно
включване в
развръзката,
а и предвидените от конституцията правомощия силно ограничават възможностите му за намеса.
Продължаващото да търси себе си “дясно” също все още е далеч от политическа инициатива, способна да доведе до ясен изход. Така започват да се предлагат сценарии за това какво може да постигне улицата. Без да се опитваме да ги оценяваме, нека изброим някои от най-често избираните варианти и контрааргументите срещу тях:
1. “Атака” престава да подкрепя правителството. Аргументът е, че ако партията избере да отиде бързо на избори, е по-вероятно да влезе в парламента. Контрааргументите са, че подобен ход е предотвратим с отцепването на няколко депутати, които предпочитат сигурността пред неизвестността. Тук има и подвариант анти “Атака” – разцепване на националистическата формация, за да се избегнат нарастващите европейски критики, че българското правителство се крепи на рисков политически актьор с твърде противоречива репутация.
2. БСП решава да отиде бързо на избори, след като нанесе тежки щети на ГЕРБ и преди да се е формирала нова десница. След това едва ли някой ще поиска нови избори.
Контрааргумент са: компрометиращите факти от управлението на ГЕРБ се посрещат с безразличие от активното население (включително от протеста). Партията на Борисов си има твърд електорат и предизборната кампания показа, че той вече е устойчив и сравним по лоялност с този на ДПС и БСП.
Периферията на
левицата от своя
страна иска
спокойствие
Тя се страхува от крещящите улици на големите градове и просто няма да отиде да гласува, както направи през 1991 г., 1997 г. и дори през 2009 г.
3. Предизвиква се референдум за предсрочни избори или Велико народно събрание. Това е единственият легален начин да се преодолее парламентарното мнозинство на БСП, ДПС и “Атака” (другото са Бастилии, Зимни дворци, гилотини и т.н.). За да се предизвика референдум, са необходими 500 хиляди подписа, а само за ГЕРБ гласувалите на последните избори са 1,1 млн. гласа, плюс 500 хиляди гласували за други десни и националистични формации. Подобна кампания може да се превърне в
добра платформа
за десни
обединения -
нещо, което в момента липсва.
Контрааргументите са: първо, за да се случи това, трябва доста време. И второ, опитът от референдума за “Белене” показва, че избирателната активност обикновено е твърде ниска извън редовни избори. За да е задължително решението от референдума, трябва да са гласували 50% от избирателите или поне колкото са гласували на последните избори. Постигането на висока активност обаче предполага някакви тежки сътресения, например изостряне на икономическата криза.
Съществуват още немалък брой сценарии, с които се забавлява общността на коментаторите, като победа на противниците на Станишев в БСП, след това голяма коалиция с ГЕРБ, разцепление в ДПС и други, които няма да излагаме тук поради относително малката вероятност да се случат.
Това, с което повечето политически анализатори са съгласни е, че в краткосрочен период от 2-3 месеца, ако не се случи нещо неочаквано, не може да се очаква някакво развитие в българския парламент.
Връщайки се отново към протестите, въпросът е имат ли те потенциал да се променят в тази ситуация? Тук отново могат да се предполагат варианти:
1. Най-баналният вариант е, че излезлите по улиците ще се радикализират. Контрааргументът е, че много малка част от участниците през последните 20 дни отговарят на
профила “лягащ
на улицата и
чупещ човек”;
2. Протестите ще затихнат с навлизането в сезона на отпуските. Контрааргументът е, че февруарските протести също затихнаха, но сега сме свидетели на по-голяма вълна. Дори протестите да изтлеят през август, тези 90 хиляди заявили, че активно участват във фейсбук, или 350 хиляди поканени няма да са на Луната през септември. Големият проблем е, че икономическата криза продължава и това дали ще се похарчат 1, 2 или 3 млрд. лв. за частични социални проекти няма да създаде впечатление за край на бедността.
Един от
основните
проблеми на
модерните
протести
и взаимодействието на улицата и социалните интернет мрежи, както посочват последните изследвания, е аморфността. От “Окупирай Уолстрийт” до Турция и Бразилия милиони лесно се организират “срещу”, но трудно дори няколкостотин се съгласяват “за”. Огромната разлика отпреди 23 г. (1990-1991), или отпреди 16 години (1997 г.) е, че тогава протестите имаха говорители, лидери и партии, с които имащите власт преговаряха.
Продължителността на протестите, от своя страна, предизвика вниманието на големите световни медии. Това пък доведе до интереса на европейските икономически и политически елити, т.е.
хората, които
държат
кранчетата
за най-значимите финансови потоци, влизащи в България. Последното вече трябва да прави впечатление на инвестиралите в победилите политически сили.
Накрая си заслужава да обърнем внимание на един конспиративен разказ (казват, че бил стар) и на загадъчното словосъчетание tipping point, появили се през последните няколко дни в избрани медии. Така се наричала група кукловоди, която седяла зад протестите. Не знам, защо tipping point, но ако се има предвид бестселърът на Малкълм Гладуел, то идеята е, че малките неща правят големите промени и този момент се нарича tipping point - повратна точка. Например не назначават Делян Пеевски и Орешарски спасява нацията. Или започва да вали всеки ден от 14 юни и протестите се измокрят, разтичат и изтичат... в канала. Тук предполагам, че разказвачите на конспирацията не са дочели книгата, за да разберат, че малките неща не се планират.
