Едно никому ненужно мнение.
Искам не искам- наложи ми се да раста в задимен от цигарен дим хол под звуците на сръбска музика. Още усещам вонята на цигари, впила се в пердетата, мокета и спомените ми. Може би един от най-ярките спомени от детството ми е мелодията, текста, видеото и атмосферата на „Кукавица". В хола ни винаги имаше всичко- и шум, и смях, и чаши, които никога не оставаха празни. Родителите ми бяха на по двайсет и няколко. Деца, които отглеждаха деца и се държаха така, сякаш живота е безкраен уикенд. За което винаги ще съм им благодарен, защото ни подариха незабравимо и прекрасно детство.
Незнайно защо, събиранията с приятели, колеги и съседи - било то за някой мач, за турнир по шах или по какъвто и да било повод и безповод- винаги се случваха вкъщи. Танцуваха, пееха, свиреха на китари, акордеони и кларинет. Разказваха вицове, караха се, сдобряваха се... и никога не ни гонеха от стаята. С брат ми бяхме част от живота на всички тези хора, без дори да осъзнават, че го прожектират пред нас.
Телевизора в хола беше Fúnai, същата марка беше и видеото (май така беше). В секцията имаше ужасно много книги и един цял ред с видео касети. На една от тях- или баща ми, или някой друг беше записал три часова компилация от нещо като откъси от новогодишни програми, концерти и шлагери, в една почти хипнотична смесица от кич, страст и телевизионна гланцираност, каквато само Балканите могат да произведат.
Не си спомням точно първия път в който гледах "Кукавица" и дали тогава съм разбирал думите, но усещането определено се беше врязало дълбоко в паметта ми. Това не беше официалния видеоклип на песента, а някакво телевизионно изпълнение в импровизирано музикално студио на РТС- сръбската телевизия. Тогава имахме 4 канала - Канал 1, Ефир 2, Първа на Сърбите и Втора на Сърбите. Стига толко.
Гледал съм това видео хиляди пъти! Стотици със сигурност, но е много вероятно и да са хиляди. Младата Цеца стоеше на сцената в студиото, под заглушена светлина със сини, червени и лилави отенъци, които се отразяваха в пода. Беше облечена във впечатляващо ярко жълто палто с пух по ръкавите и черна рокля с дълбоко деколте. Беше невъзможно да срещнеш на улицата подобна жена, камо ли облечена по този начин. Беше нереална направо.
На шията ѝ блестеше голям златен кръст.
Черна коса, големи стилни слънчеви очила, червено червило и една бавна, самоуверена походка. Танцуваше бавно с гръб към камерата и изглеждаше така, сякаш светът ѝ принадлежи.
Светът на възрастните ми харесваше. Беше свят, който за мен изглеждаше по-цветен, по-грешен и по-истински от нашия.
Тогава още не разбирах, че съм свидетел на нещо много по-дълбоко. На зараждащата се културна хипноза, която щеше да обхване целия регион. Ние, децата на прехода, израснахме с тази комбинация от алкохол, чалга и дим, като фонов шум на детството.
И някак си, никога не изпитах нужда да пропуша. Никога не почувствах нужда да си пусна чалга, когато съм сам.
Може би подсъзнателно съм разбирал, че димът в дробовете, в стаите и в умовете е един и същ.
И днес, когато виждам хората да издигат Цеца в култ, се сещам за онзи хол във Видин. За родителите ми и техните приятели на по двадесет и пет-шест годишни и разбирам, че ние всички- и те, и аз, и тълпата, която сега въодушевено възхвалява Цеца във Фейсбук, сме част от едно и също поколение на замайването. Разликата е, че днес димът вече не идва от цигари. Днес димът идва от екрана на телефона или телевизора. И мирише на носталгия, евтин патриотизъм и заблуда.
"Кукавица" е песен за любов и страх.
Но днес, виждайки Цеца, виждам само страха на едно цяло общество да се събуди.
Първия коментар, който прочетох под безбройните възхваляващи я постове гласеше: "Цеца президент, да идва да правиме избори и да ги изрине... междувременно един медал Стара планина и номинация за Нобелова награда за история"...
Само допреди няколко години, подобни неща ме изкарваха извън кожата ми. Ядосвах се и се възмущавах, как може хората да са толкова такива. С течение на времето, обстоятелствата и няколко силни книги, днес вече подобно нещо няма как да ме ядоса. Може само малко да ме натъжи. Защото знам, че хората, които пишат подобни глупости не са лоши. Дори онези, които възхваляват и се кланят на диктатори също не са лоши. Те са просто жертва на системата. На пропагандата машина, която ги е програмирала да реагират, но не да мислят. Те вярват, че са будни, докато спят с широко затворени очи.
Те вярват, че са патриоти, а всъщност просто пляскат на собствения си упадък.
И за протокола- пич, Нобелова награда за история няма! Такава просто не съществува.
Както не съществува и мисъл в подобни изречения. Нобеловата награда е за мир, не за обратното на мир. Но те не го знаят. И още по-тъжното е, че не искат да знаят.
Да дадеш награда за мир на певица, която се е прочула покрай военен престъпник и се е омотала във флага на друга държава, е върхът на балканската трагикомедия. И пак- проблемът не е в нея. Проблемът е в това, че има хиляди, които виждат в нея герой, идол и спасител.
Хиляди хора от всички прослойки на обществото аплодират една жена, която символизира всичко, срещу което уж се борят: престъпление, кич, корекции, показна бездушност и култ към простотията. Цеца не е просто певица. Тя е продукт на синдрома, който всички познаваме, но никой не иска да признае- синдромът на Балканите, където престъплението, музиката, политиката и народната душа живеят в един и същи апартамент. Тя не е създала системата, просто я е усетила и използвала. Не с интелект, а с инстинкт. И то с онзи женски инстинкт, който знае кога да плаче, кога да се усмихва и кога да се поклони пред силата. Срещайки Аркан, тя е срещнала самата тъмна енергия на епохата. Епоха на власт, страх, насилие, злато, оръжие, митология. Да станеш негова жена, е било като да се ожениш за самата сянка на държавата. Манталитет, с нищо по-различен от този на жената до "голямото Дъ".
Цеца не е просто вдовица. Тя е символ на власт без вина. Огромна част от хората я обожават не заради гласа ѝ. А защото в нея виждат оправдание за собствената си агресия. Тя е момичето от село, което оцелява сред мафиоти и медии. Тя е жената, която е плакала и е станала богата от сълзите си.
Тя е митът, че можеш да оцелееш, дори когато моралът умре. И затова е опасна. Не защото е зла, а защото е несъзнателен инструмент.
Тя не проповядва омраза нарочно. Тя просто въплъщава среда, в която омразата вече е станала музика, рейтинг и идентичност.
Цеца е архетип на жена, която е минала през травма, власт и цинизъм и вече не усеща срам. А когато няма срам, идва неуязвимостта.
И неуязвимостта без морал се превръща в цинизъм. Нейният истински талант не е музиката. Нейният талант е митологията.
Да създава образ на святост в греха, на срам в гордостта, на национален идол в разрухата.
Днес, когато се увие с българско знаме, тя не разбира напълно какво прави. Но тълпата разбира. Тълпата вижда богиня, която им дава оправдание да мразят, да се гордеят, да крещят. И така пропагандата върши работата си- не защото някой я нарежда, а защото тя се случва в умовете на тълпата.
Цеца е огледало на една култура, която отдавна е объркала любовта с притежанието, славата с уважението, и патриотизма с истерията. Цеца е красиво, лъскаво, напукано огледало, в което Балканите се гледат и казват: „Да, това съм аз."
А най-страшното е, че отдавна сме свикнали с отражението.
Всъщност, идеята да седна (легнал съм) да напиша тия неща е, че, случката с Цеца е просто една мъничка капка в морето на пропагандата и дехуманизацията чрез манипулация на тълпата. И тези постове по темета и коментарите под тях, ми напомниха на това, на което заприличаха социалните мрежи след убийството на Чарли Кърк в началото на септември. И макар да изглежда, че паралела между едно политическо убийство в Америка и едно селско изпълнение в балканска дискотека е нелогичен, всъщност е плашещо точен. И в двата случая виждаме едно и също- възторг от грозното, аплодисменти за невежеството, колективен транс, в който мисълта умира, а емоцията става закон. Едното е куршум, другото песен, но и двете служат на една и съща машина: машината на контролa. Тя не стреля непременно в тела, тя стреля в разума.
Защото, когато някой умира, а друг се смее; когато някой се завие с флаг, а хиляди коленичат от възторг, това вече не е идеология, а секта, която няма националност. Тя е навсякъде. В Америка, в България, в Сърбия, в коментарите под всеки пост.
Една и съща формула: изолирай, разгневи, противопоставяй.
Няма значение дали героят се казва Цеца или Чарли, важното е да има тълпа, която да ръкопляска, и враг, когото да мрази.
Чарли беше убит, докато говореше публично пред група студенти. И това, което се случи после, би трябвало да ни ужаси до мозъка на костите: вместо всеобщо възмущение обсче, интернет избухна в радост, аплодисменти, мемета и смях. Празнуваше се убийството на човек, само защото носи различна политическа фланелка.
Не става дума за Чарли Кърк като личност, нито дали сте го харесвали, мразели или не ви е пукало за него. Става дума за факта, че политическото убийство вече е просто още едно заглавие и скролване нататък.
Стигнали сме ново, ужасяващо дъно. Хора онлайн ликуват сякаш техният отбор е спечелил някакъв мач. Това е маската на злото, която пада- сигнал, че всички ние сме прекрачили граница към нещо далеч по-тъмно от политиката. Не се заблуждавайте, че това с
Цеца беше нещо различно от политическа провокация.
Това се случва, когато насилието стане част от политическия разговор. Когато телевизионни мрежи отново и отново показват клипове, които ни насърчават да гледаме на "другите" не като на съседи, с които не сме съгласни, а като на врагове, които трябва да бъдат унищожени. Като заплаха за обществото. Това вече не е крайност. Това е мейнстрийм. Хиляди клипове се излъчват пред милиони хора, подтиквайки и посявайки идеята, че юмрук или куршум могат да бъдат форма на политически дебат. Мартин Лутър Кинг не беше убит заради думите си, а защото думите му започнаха да променят света.
Джон Ленън не беше убит заради песните си, а защото пееше за свят без граници.
В момента, в който идеите ти се нуждаят от насилие, за да се наложат или разпространят, те вече са банкрутирали. Всеки тиранин и всяка провалила се идеология започват еднакво: първо умира дебатът, после насилието заема мястото му.
Пуснете си телевизора или скролнете в социалните мрежи: това, което ни показват са крайните, глупавите, почти карикатурни лица от "другия лагер" 24/7. Не ни показват съседа, колегата, майката от съседния вход, която просто гласува различно, а професионални ненормалници, подбрани да внушават едно: "Тези хора са откачени. Те са врагът. Заради тях вървим надолу."
Нищо от това обаче не е случайно. То е по учебник. Психологически операции. Военните наръчници описват дословно как се изолира аудитория- пълниш я с възмущение и създаваш племенно мислене- "ние срещу тях". Защото щом бъдеш заключен в племенен режим, вярваш на всяка лъжа, радваш се на чуждото страдание, оправдаваш неща, които в собствения си квартал никога не би приел. Така превръщаш иначе нормални хора в публика, която се смее на убийство в интернет. Така радикализираш държава- без да изстреляш нито един куршум.
Опитайте се да проумеете, че имаме много повече общо с човека от "другия лагер", отколкото с милиардерите и медиите, които ви настройват срещу него. Те имат нужда да сме слепи и бесни, защото обединеното, разумно общество е единственото, от което се страхуват.
Как един нормален човек, който обича децата си, плаща сметките си и спори за политика на вечеря, стига до там да аплодира убийство онлайн? Чрез една много проста формула:
Изолация- не просто не сме съгласни, казват ни изобщо да не общуваме. Отрежете "ги" от живота си. (Първа стъпка на всяка секта.) "Ако някой в приятелската ми листа подкрепя действията на Русия срещу Украйна, моля веднага да ме изтрие от "приятели". Това сте го виждали доста пъти, нали ?
Ехо-камера- обкръжавате се само и единствено с мнения подобни на вашите; алгоритмите ви сервират само онова, което ви вбесява. Гневът се концентрира като домашна ракия.
Племенен сценарий- "ние" сме праведни, "те" са зли; всяка тема става свещена война. Гневът + моралното превъзходство оправдават омраза, насилие и радост от чужда смърт. Това е истинската радикализация- превръщаш нормални хора в "спящи агенти" без да го осъзнават. И да, това се случва и от двете страни.
Най-ужасяващото е, че това не е просто ефект от алгоритми и реклама. Това е умишлено проектирано- стъпка по стъпка- за да бъдем постоянно бесни и насочени към сенки, докато реалната власт, която печели от разделението, остава недосегаема.
И пак- имаме повече общо с човека, който е гласувал различно, отколкото с онези, които диктуват на екрана. Идеи, които се нуждаят от кръв, за да оцелеят, са отрова.
Медиите някога са били „пазач на истината". Днес са цирк, по-близък до казино. Фактите са скучни, а яростта продава. Докато ние се пеним пред екрана, истинските господари на играта- корпорации, донори, медийни конгломерати прибират парата и печелят, независимо кой печели изборите.
Спрете се за момент и си задайте въпроса: какво иска обикновеният човек? Да са здрави децата му, покривът да не тече, хладилникът да не е празен, работата да не го убива отвътре, малко честност от народните представители. Това е всичко. И човекът с другия стикер на колата иска същото. Но това няма да ни го покажат, защото ако го видим, ще спрем да го мразим.
А омразата ни държи пред екрана. Те ни програмират да гледаме света като криво огледало в лунапарк. И най-шумният 1% екстремисти, биват представени като половината човечество. Това е лъжа. Истината е, че ние и онзи чичо, с когото спорим на Великден и Нова Година не сме врагове. И двамата сме манипулирани. В момента, в който го видим като човек, а не карикатура, играта започва да се разпада. Същото е и с Македонците пичове. Абсолютно същото.
Кой печели, когато мразим съседа си? Не са обикновените хора. Днешното бойно поле не е в Косово. То е в хола ни, в телефона ни. Истинският враг не е Гербаджията или патреота от "Възраждане" в семейството. Истинският враг е вкоренената, бетонирана власт, която се храни от хаоса. И тази машина работи само ако ѝ даваме гориво. Кликовете, гнева, омразата. Оставим ли я гладна умира.
Огледайте се внимателни в хората около вас. Съседи, колеги, родителите на другите деца в училището на вашите. Приличат ли на чудовищата от екрана? Не. Приличат на вас и на мен- уморени, работещи, търсещи спокойствие и смисъл. И в момента, в който спрем да вярваме в измисленото разделение, играта приключва.
Не знам как се увлякох да напиша всичко това. Поредното емоционално излияние, поредното никому ненужно мнение в океана от ненужни мнения. Затова ще завърша с думи на човекът, който наистина е знаел как да ги използва. Мартин Лутър Кинг.
"Крайният недостатък на насилието е, че то е низходяща спирала, която поражда точно онова зло, което уж иска да унищожи.
Чрез насилие можеш да убиеш лъжеца, но не и лъжата. Можеш да убиеш мразещия, но не и омразата. Тъмнината не може да прогони тъмнината- само светлината може да го направи. Омразата не може да прогони омразата- само любовта може да го направи."
P.S. Представете си само, ако коментарите в социалните мрежи изчезнат за една година,
престъпленията от омраза вероятно ще намалеят с деветдесет процента.
