КОНСТАНТИН ВЪЛКОВ, ДАРИК РАДИО
"ПОЛИЦАИТЕ, някои в тежко снаряжение, избутаха хората отвъд границите на площада към страничните улици, за да освободят периметъра. Имаше тежки сблъсъци, протестиращите градяха барикади."
Това е цитат от произволно потърсена информация за един от дните на напрежение по време на протестите "Окупирай Уолстрийт".
В същата информация се споменава и за бум от оплаквания срещу шума на барабани, който идва от лагера на движението. Шумът е толкова силен, че живеещите наблизо, които принципно подкрепят "Окупирай Уолстрийт", едва издържат нетърпимата какофония. Тихо протестиращите се опитват да накарат шумно протестиращите барабанисти да спрат, но те отказват. Какофония, казвам ви.
Но какво да се прави, това му е хубавото на този протест. Без лидери децентрализиран, наистина свободен.
Да се справиш с някакви си барабанисти, би трябвало да е фасулска задача, далеч по-лесна от това да пребориш алчната капиталистическа банкова система. Оказва се непосилна задача, защото "Окупирай Уолстрийт" няма лидер.
Борбата срещу системата трябва да се води по друг начин. Като на боксов ринг - един срещу друг, аналогово. По време на тренировката можеш да използваш компютърни симулатори, да играеш на електронни игри, да развиваш различни стратегии, да наемеш сто треньора, но на ринга си сам. Лидерът на единия отбор срещу лидера на другия отбор.
"Окупирай Уолстрийт" и Арабската пролет за разлика от движенията за граждански права през 60-те години на миналия век, феминистките вълнения, антиядрените протести и куп други демократични масови прояви наистина показаха нов вид демонстрация срещу статуквото. Случиха се в друга ера с различни методи.
Технологично ориентирани, иновативни, бързи и ефективни, новите протести обаче създават фалшива представа, че действат бързо и мигновено. Вярно - прегрупирането става за секунди в туитър. Събирането на групи хора в даден час и място става чрез фейсбук. Споделят се видеоматериали в реално време през ютюб. Фотографиите - чрез инстаграм. Окрилени от първите успехи, бързото споделяне на информация и видимия ефект, участниците в такъв тип протести продължават напред. Те в Америка и ние в България вярваме че интернет базираният протест може да бъде платформа за дискусия, за създаване на умни и конкретни искания, за планиране на действията и какво ли още не.
Забравяме обаче, че интернет е просто нов бял гълъб или пощальон на колело. Ако преди пет века събирането на повече хора на едно място и координирането на действията им е ставало за дни, сега става за секунди. И какво от това? Важното е кога един режим пада и кога не. Няма кой знае какво значение дали протестиращите са на пиацата след пет минути, или след пет дни.
Че и Реформацията на Мартин Лутер е намерила широк отзвук, повлякла е масите, но в крайна сметка е довела до обособяване на протестантството. Постигнала е целите си. Започнала е, както започват успешните революции - Мартин Лутер е бил гръмнат от размерите на корупцията и решил да действа. Без мобилен телефон в ръка и профил в туитър, заковал на дървената врата на една църква 95 идеи за промяна. От уста на уста въпросните 95 тези станали публично достояние. Бавно, но хиляди хора научили за тях. Откритият по-рано механизиран печат дал възможност памфлетите с идеите на лидера Лутер да се печатат и разпространяват в повече копия. Статусите в туитър и фейсбук тогава се наричали памфлети, отпечатани на печатарска преса.
От Германия до Швейцария движението набрало скорост, навсякъде със свои лидери. И за Реформацията се води спор дали печатарската преса е причина за успеха или въпросните 95 идеи. Глупав спор, разбира се. Важни са посланията и този, който ги изрича първи на глас. Важен е лидерът, който застава зад посланието и се бори за него. Тогава - Мартин Лутер. Днес - кой? Разпространието е просто въпрос на някакво време.
Кой има идеята, кой стои зад нея, кой може да я изрече ясно на висок глас, кой може да накара останалите да слушат. Това е важното. Написаното може да е съчинено от идеите на множество хора, но на боксовия ринг трябва да застане един. Така е било, така ще бъде.
Няма как да победиш Пламен Орешарски, като от другата страна поставиш хиляди хора, социални мрежи или каквото и да било. Борбата и евентуалната победа са аналогови занимания, които нито една технологична иновация няма да промени.
Но как да имаш лидер, когато повечето протестиращи са убедени в правотата си, че безлидерският протест води до победа? Че липсата на лидер всъщност е сериозният плюс. Че точно това превръща протеста в чист и труден за атакуване. Че този протест е различен от предишните. Това схващане е хубаво, романтично, ала погрешно.
Това е гангрената на всяка революция - вътрешното й чувство за превъзходство над предишните революции. Винаги е било така. Бях малък, но си спомням чувството на неповторимост, свобода и внезапно поникнали криле, докато протестирахме срещу Виденов. Слушахме хубава музика в "Ялта", после отивахме пред парламента. На следващата сутрин - по барикадите. Учителят ни по история тогава разказваше за други протести, за други времена по други земи, но ние гледахме пренебрежително. Нали сме единствени и различни, нашият протест беше най-хубав.
Всяко общество разсъждава така. Днес технологичните иновации създават усещането, че участваме в най-добрия протест, правен някога. След години ще бъде нещо друго. Дали става дума за Гутенберг, или Зукърбърг, за печатарска преса или фейсбук, фалшивото възприятие на миналото не помага, а пречи на протестите.
Дори и правителството да подаде оставка, как ще бъдат убедени негласувалите, че трябва да отидат до урните? Как ще бъдат убедени гласувалите за БСП, ГЕРБ и "Атака", че трябва да гласуват за друга партия? Как, ако тази друга партия няма лидер? Именно този лидер трябва да е убедил гласоподавателите, че е по-добър от Станишев, Орешарски, Борисов и Сидеров. Но кой е той?
Протестиращите без лидер защитават своята позиция с красиви думи като "децентрализация", "демокрация", "консенсус". И така е навсякъде по света. Те дават пример с протестни движения от миналия век, случили се по този начин, според тях успяли в исканията си без еднозначен лидер. Дори любимият им пример с движението за граждански права в Америка, което наистина тръгва без лидер, в крайна сметка получава доста лидери и един лидер икона. Всички знаят името на Мартин Лутър Кинг. Никой не знае името на лидера на "Окупирай Уолстрийт". За съдбата на двете движения също знаете всичко.
Протестите без лидери имат и своите предимства, но те са пренебрежимо малко в дългосрочен план. Печелят дневни битки, но губят войната. Липсата на лидери привлича хора с различни идеи, образование, професии и политически възгледи на едно място срещу общото зло. Но това че ги събира на едно място, съвсем не значи, че помага за победа на исканията им и установяване на ново статукво.
