СВЕТЪТ не престава да ме изненадва. Не откривам топлата вода, но сякаш свикнахме изненадите, които ни поднася животът, да са неприятни, потискащи, дори трагични. Поредната катастрофа, поредните почернени, поредната подигравка с човешкото достойнство. Поредната серия от филма на ужасите, в който сме статисти, без никой да ни пита. Понякога светлината в тунела е да сме все пак само зрители и светлината в салона да ни спаси от бездушието, безхаберието и безпросветното битуване. Но не би - на екрана на историята всички сме вкарани във филма, чийто сценарий далеч не е съгласуван с нас. И така е май, откакто свят светува. Казах ли ви вече, че филмът е черно-бял? Ако не сте разбрали - повтарям го. Партийните окраски не го правят цветен. Затова ги оставям настрана. Да видим изненадата, с която започнах.
Първо, има ли някой, който да не е съгласен, че времето, в което живеем, най-точно може да се определи като вълче? Ще му отговоря като по учебник с латинската сентенция Homo homine lupus est. Щом още по времето на Римската империя са стигнали до заключението, че човек за човека е вълк, какво да го обсъждаме повече? Съгласяваме се. Достатъчно е да погледнем през прозореца или в портфейла си, да се разходим по улиците или из страната, да попътуваме в метрото или автобуса, за да се убедим, че времената най-точно се характеризират като вълчи. Няма да правя анализ какво е точно значението на това определение, знаете си го. И не съм черногледа. Просто - практически реализъм.
ОБАЧЕ. Много обичам светът, времето, животът да ме опровергават. С явления, дето се случват почти като в библейска притча или в детска приказка. Те затова са явления, защото граничат с невероятното. Защото, съгласете се, взрив от връщане на намерени на улицата пари си е чиста проба чудо в днешните времена, за които вече уточнихме какви са. Или не съвсем такива...
Сред черните хроники и политически страсти не може да не са ви се набили в очите емблематичните случаи като този например - двама цигани от Девин намерили на пътя портфейл с "крупна сума". Е, и? Някоя блейка, ще кажете, си е изтърсила портмонето, да е внимавала. Намереното на пътя е на този, който го намери, още повече няма свидетели. Много типично приспиване на съвестта. Да, ама тези двама наши сънародници не поискали да попеят приспивна песничка и върнали парите на собственичката им във Варна. Това, че тя ги възнаградила за будната им съвест с 50 евро, изобщо не влиза в сметката. Те си имат своя мотивация - направили го, защото такива пари не носят добро, защото имат страх от Господ, който вижда всичко, и защото не искат да си слагат грях на душите и на децата си. А сега де! Една съвсем непренебрежителна част от народонаселението ще им се смее на глупавия акъл. Аз не съм от смеещите се. Не ми се е случвало, не знам как бих реагирала...
Всъщност знам. Взимам само пари, които съм изработила. С ръцете си, с ума си, с даденото ми от Господ. Напоследък на това му се вика лошо възпитание. Е, така съм възпитана. Няма да взема чуждите пари, дори и да не са почтено придобити. Напълно съгласна съм с братята роми. И с футболистите на "Нефтохимик" Коста Янев и Петър Димитров, които след победния за отбора им мач, намерили на стадиона портфейла на една дама, изпуснат по невнимание, вследствие на бурна радост вероятно. Знам какво ще кажете - да не сравнявам двата случая. Футболистите са хора имотни. Да, ама човешкото око е ненаситно, колкото повече има, толкова повече поревва да притежава. Въпросът пак опира до морала и до възпитанието, нали? Няма как да не опре до там.
Цитирам само тези два случая, въпреки че през последните дни те са двойно повече. Не дето всички не са достойни за упоменаване, но имената и сумите в случая не са важни. Важна е човещината във вълчите времена. Важно е невероятното - да се чудиш и да се маеш как в цялата взривоопасна ситуация, в която волю-неволю сме поставени всички до един, как сред протести и контрапротести, в походи и маршове, между тефтерчета, държавни заеми, бюджети и "частично" президентско вето, избори на хоризонта и благоденствие за народа отвъд всякакви хоризонти има човеци с останала в тях човещина. При това явяваща се ръководна сила на действията им.
Ще се върна на работниците Петър и Амед, дето намериха също едни загубени пари и документи и ги върнаха на притежателя им. Единият от тях беше казал, че преди Нова година му откраднали заплатата, 200 лв., ама никога няма да забрави как това било най-тъжният новогодишен празник за него и семейството му. И знае цената на парите не като номинал, а като морал. Ей на това познание трябва да се научим всички. Без да го изпитаме пряко на гърба си, а просто да си помислим за човека, който стои зад финикийските знаци, независимо от сумата им. Че тези пари може да са за къща, за болен, за дете... Или за круиз до Малките Антили и една вечер в казиното... Няма значение - парите не миришат, но грехът ще разнася своя дъх на гнило не до края на дните ти, ами и до девето коляно. Просто намеквам за десетте божи заповеди и за седемте смъртни гряха. Пък вие ми се смейте, както ще се смеете на обикновените (необикновени!) хора, дето просто почитат в себе си Бога, а не Мамона.
Не морализаторствам. Радвам се на явленията. Защото ги разчитам като знак, че филмът може изведнъж да стане цветен - зеленото да е като горите, които няма да позволим да бъдат изсечени, а не като доларите за преброяване на дивите зай..., пардон, делфини, синьото ще е синьо като небето, неопушено от вредни емисии, жълтото ще е като слънцето, а не като калта, под която издъхват миньорите, червеното ще е като кръвта, която тече по вените на всеки от нас, а не като тази, проляна по пътищата от ненаказуеми автомобилни джигити или накапала жълтите павета от сцепена с палка или камък глава, че цветовете ще са просто такива, каквито заслужаваме. Ние и децата ни. Патетика? Не. Вяра, надежда и любов. Толкова е просто - светът не престава да ме изненадва! И това ще го спаси.
