Президентът на САЩ Доналд Тръмп все още не е избрал нито един от военните варианти срещу Иран. Той вярва, че разполага с поле за военни и политически маневри, които в крайна сметка ще принудят режима в Техеран да седне на масата за диалог, за да „сключи сделка", както казва той.
Позицията на Тръмп не се ограничава само до американските сили и корабите, които се струпват край Иран. Техеран от своя страна обяви канал за комуникация между иранския външен министър Абас Аракчи и американския пратеник Стив Уиткоф. Иран се стреми да подчертае и силните си страни, като например утвърждаването на „пълния си контрол" върху Ормузкия проток, през който ежедневно преминават 21 млн. барела петрол.
Тръмп и сделката с Хаменей
На фона на патовата ситуация между употребата на ила или дипломация, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства ограничиха военните възможности на Тръмп, докато Катар и Оман, както обикновено, се стремят да играят ролята на посредник и да дадат приоритет на диалога пред въоръжения конфликт, чиито последици са трудно предвидими.
Позицията на Персийския залив вероятно се основава на факта, че въздушните удари на САЩ по Иран няма да доведат до свалянето на режима, а ще бъдат катализатор на хаос, който може да се разпространи в региона.
Ако съседите на Иран останат неутрални, според наблюдатели "Америка ще трябва да мобилизира повече военни средства в Близкия изток или да разчита на бомбардировачи B-2, стратегически бомбардировачи, които оперират от САЩ или от базата "Диего Гарсия" в Индийския океан, както и от изтребители F-15E, базирани в база в Йордания. Според пенсионирания генерал от ВВС на САЩ Дейвид Дептула това би „увеличило оперативната сложност и разходите за всякакви военни действия срещу Иран".
Неутралитетът на Персийския залив също така принуждава Тръмп да мисли повече за политически решения, въпреки че „Ню Йорк Таймс" съобщи, че Белият дом е получил разузнавателни доклади, според които хватката на иранския режим върху властта е „най-слаб в момента".
Повечето анализатори и стратези са почти единодушни, че възпирането на иранския режим от смазването на протестите ще изисква военна намеса, която да продължи за определен период от време, което няма да е лесно, ако съседните държави не разрешат използването на американски бази за военни операции.
Въпреки това Тръмп се надява, че в някои случаи заплахата със сила може да се окаже по-ефективна от употребата на сила. Това обяснява изявлението му пред новинарския сайт Axios във вторник: "Те (иранците) искат сделка. Аз знам това. Те са се обаждали много пъти. Те искат диалог."
В същото време Тръмп блокира достъпа на Иран до Ирак. Той заяви публично, че Съединените щати няма да предоставят помощ на Ирак, ако Нури ал-Малики се върне като министър-председател. Добре известна тайна е, че Малики, който ръководи Ирак два последователни мандата, е смятан за „кръстникът" на Иран в Ирак и за един от най-важните му инструменти за влияние в Ирак и региона. Всъщност Вашингтон успя да блокира назначаването на Малики, който има подкрепата на Техеран, чрез писма до партиите в Координационната рамка и до лидера на Демократичната партия на Кюрдистан Масуд Барзани.
По този начин Вашингтон допълнително затяга примката на Иран, превръщайки диалога в най-малко лошия вариант за режима.
Хирургически удар или умно задушаване?
Едно от основните правила на преговорите гласи: Не поставяйте оръжието си на масата, ако не сте готови да го използвате. Тръмп осъзнава, че оттеглянето на инструментите за натиск, без да се постигне политическа печалба или осезаеми отстъпки, ще бъде изтълкувано като отстъпление и страх от заплахите на Хаменей за предизвикване на тотална война в региона. Тръмп също така осъзнава, че преминаването към открита война противоречи на предизборните му изчисления и заплашва да взриви региона.
В този контекст се конкурират два подхода. Първият е хирургически удар, насочен към ядрени и ракетни съоръжения и командни центрове и щабовете на гвардейците с надеждата да се предизвика шок, който да размести картите. Рисковете на този вариант обаче се крият в това да тласне Иран към широка регионална ескалация или да ускори вътрешната му милитаризация, без да осигури съживяване на народното въстание или създаване на организирана политическа алтернатива.
Според ливанската анализаторка Малак Джафар Абас американският президент избира „умното задушаване". Този подход се основава на поддържане на военната заплаха жива, паралелно с кибероперации и прецизни и последователни мерки за сигурност и икономически мерки, които целят да нарушат системите за командване и контрол и да предизвикат функционална парализа и когнитивно объркване в дълбоката държава. Целта тук не е масово унищожение, а по-скоро подкопаване на способността за координация и вземане на решения, което да остави режима да се изправи бавно пред вътрешната си ерозия. Този вариант е изключително гъвкав. Той дава на регионалните и международните посредници резерв от време за пренареждане на обстановката, като същевременно ограничава способността на Революционната гвардия да контролира изцяло процеса на вземане на решения и не позволява фазата след сегашното лидерство да се превърне в чисто военен преход.
Многопосочен натиск
Безспорно е, че режимът на Ислямска република Иран е разклатен и дестабилизиран, а дестабилизацията има перспективи и последици, без значение колко Революционната гвардия и другите стълбове на режима повтарят наративи, които отразяват високомерие и илюзии за победа.
Тази пукнатина в структурата на иранския режим не се появи от нищото, а по-скоро е резултат от ескалиращия процес на многопосочен натиск от страна на САЩ, който беше замислен да действа паралелно, а не последователно. Американската администрация разглеждаше Иран не само като ядрен проблем, но и като система за регионално влияние, вътрешна сигурност и политическа икономика, основана на Революционната гвардия. Следователно решението на САЩ беше да се отдели „държавен Иран" от „Иран на режима" и да се насочи към втория, без да бъде въвлечен в пълномащабна война с първия.
Тези мерки не са импровизирани. На военно ниво Вашингтон пренасочи силите си в региона, повиши готовността на военновъздушните и военноморските сили и активира съвместни оперативни щабове с регионалните съюзници. На кибер равнище операциите, насочени към комуникационните мрежи, финансовата инфраструктура и възможностите за командване и контрол се разшириха, ограничавайки способността на режима да управлява вътрешно кризите в момента на сблъсъка. Тези видове удари, макар и да остават извън заглавията на медиите, представляват централен елемент на натиска, тъй като поразяват „дълбоката държава" на режима, а не само нейната фасада.
Турция е посредник на Тръмп
Турция се включи в посредническата линия с кимване от страна на Тръмп. Анкара обаче се опитва да се позиционира по-скоро като канал за комуникация, отколкото като класически посредник. От една страна, тя не иска ирански колапс, който би нарушил регионалните ѝ баланси, а от друга, не може да върви срещу Вашингтон или да пренебрегва европейските опасения. Поради това Турция участва в преговори, целящи да се проучат изходите за предотвратяване на експлозията, а не да се постигне голяма сделка. Тази роля, макар и привидно ограничена, отразява турските опасения, че всеки широкомащабен сблъсък с Иран би се отразил негативно на Турция в икономическо отношение и в сферата на сигурността, особено чрез имиграцията и активиране на организираната престъпност.
Двойнствена ли е позицията на принц бин Салман?
Арабската позиция не е единна, но се пресича по един ключов въпрос: да не се бърза с открита военна конфронтация. Арабските държави се опасяват, че всеки удар по Иран ще бъде незабавно трансформиран в директни ответни действия срещу техните територии и чрез регионални проксита - от Персийския залив до Леванта. Поради това тези държави предпочитат политика на максимален натиск, съчетан с възпиране, вместо да нарушават червените линии наведнъж. Това не означава отхвърляне на конфронтацията, а управление на времето и границите ѝ. В този контекст и след полемиката, предизвикана от информация на Axios за позицията на саудитския министър на отбраната принц Халид бин Салман по време на посещението му във Вашингтон относно евентуален удар на САЩ по Техеран, високопоставен саудитски служител обяви пред вестник Asharq Al-Awsat, че съобщенията „разпространени от някои медии за промяна в позицията на Кралството по отношение на ескалацията в региона" не са верни. Axios съобщи цитирайки четирима източници, присъствали в залата, че на частна среща във Вашингтон миналия петък саудитският министър на отбраната е заявил, че „ако президентът Доналд Тръмп не изпълни заплахите си срещу Иран, режимът там ще стане по-силен".
Европа: Гвардията е проблемът
Европа от своя страна вече се движи по въже. Тя осъзнава опасността от страна на Иранската революционна гвардия, но се страхува от последиците от пълен срив. Ето защо обявяването на Гвардията за терористична организация, съчетано със сериозни санкции, беше по-скоро политическо възпиране и мярка за сигурност, отколкото прелюдия към война. Европейското послание е ясно: Революционната гвардия е проблемът, целта и най-слабото звено в момента на вътрешна ерозия.
Тази структура, която беше гръбнакът на режима, сега е в центъра на бурята. Тя е първата мишена, вътрешно обвинявана в разхищение на ресурси и, по ирония на съдбата, е структурата, която може да се опита да затегне хватката си върху властта под лозунга за „спасяване на революцията". Този сценарий обаче носи в себе си семената на вътрешна експлозия, защото милитаризацията на цялото правителство може да ускори, а не да предотврати разцеплението. Самата Революционна гвардия е в основата на безизходицата.
Това, което е сигурно, е, че Ислямската република е навлязла във фаза на стратегическа несигурност и че епохата на управление на кризи както преди, е приключила. Това, което все още не е решено, е формата на края: Военни и кибератаки, които осакатяват режима, условна сделка, експлозия или възпроизвеждане на по-слаб и изолиран режим, който бавно ерозира и унищожава древната държава, наречена Иран!
