- Проблемът не е само за България. Марио Драги призова за федерализация на съюза, но има сериозен риск това да е най-прекият път към дезинтеграцията, каза още директорът на Института за икономика и международни отношения
Още акценти от интервюто:
- Дори не става дума за скоростите в Европа, а движението да бъде в една и съща посока
- Стои въпросът дали ООН ще припознае евентуалните действия на Тръмп в Газа
- Има тенденция големите в ЕС да вземат решение от името на всички
- Проблемът с Гренландия засега като че ли е на пауза. Но няма основание да се смята, че е отпаднал от дневния ред на Доналд Тръмп
- Въпреки че не е нова идеята, но през последните дни отново се заговори за “Европа на две скорости”, този път от Берлин. Германският финансов министър Ларс Клингбайл предложи формат Е6, в който влизат Германия, Франция, Италия, Испания, Полша и Нидерландия. Какво стои зад тази идея точно сега и устойчива стратегическа визия ли е тя за бъдещето на Европейския съюз, или по-скоро е признание за натрупани вътрешни различия и противоречия, г-н Кючуков?
- Първо, има проблеми. Второ, ЕС има практика за групиране на отделни страни в търсене на решения на проблеми. Но трето, което може би е и най-важното за случая, този казус изглежда доста по-различен от предишните.
Когато говоря за проблеми, имам предвид преди всичко единството, институционалната рамка, механизмите за вземане на решения, адаптиране към новите международни отношения, когато сигурността излиза на преден план като доминираща политика.
Първо трябва да отбележим, че ЕС по дефиниция според Лисабонския договор няма собствена външна политика и политика за сигурност и отбрана. Те са общи, но не са общностни и разликата е съдържателна, а не терминологична. Защото дадени позиции и политики се превръщат в позиции и политики на ЕС само когато са подкрепени от всички държави членки. И тук се появява проблемът с ветото - когато една държава може да блокира всяко решение. Така че проблемите са налице.
ЕС има и практика за разширено сътрудничество, което позволява групирането на страните за решаване на конкретни проблеми. Такъв бе подходът и при Шенген и при еврозоната.
Тука идва голямото “но”. Нещата сега изглеждат доста по-различно. Обикновено държавите, когато се групират, търсят допълнително приобщаване към своята идея и политика. Тук по-скоро се търси ограничаването.
Второто, признакът, по който се създава тази конкретна група, не е за решаване на даден въпрос, както беше с еврозоната или Шенген. Това е обединение на големите и икономически най-силните - тоест критерият е коренно различен. Има и други държави в ЕС, които биха споделили същите идеи по проблемите, за които се дискутира, но те не са поканени.
За съжаление, подходът тук възпроизвежда този на Тръмп в глобален мащаб, когато решават силните. Само че на едно по-ниско ниво, в европейския формат. Всичко това води до създаването на едно вътрешно ядро на ЕС, а не към решаване на проблемите.
Тук следва да споменем и най-важното - това противоречи на основополагащи принципи и цели на ЕС да обединява и да сближава страните, включително и като икономическо и социално развитие.
Тази тенденция намира отражение и в дискусиите за новия бюджет. В многогодишната финансова рамка на ЕС, която сега се обсъжда, се предлага политиката на сближаване да бъде финансово редуцирана и организационно реформирана и предадена за управление на правителствата, а не на регионите, като по този начин се търси пренасочване на средства към сферата на сигурността.
- Има ли шанс България да да избегне трайно оставане във втората скорост?
- Тук проблемът дори не е за България. Всички страни, които за момента не са в шесторката или които за в бъдеще няма да попаднат в ядрото, ще бъдат засегнати от този подход.
Като дори не става дума за скоростите. Те могат да бъдат и две, а може и всяка държава да има своя скорост . Въпросът е движението да бъде в една и съща посока. А именно по отношение на посоките се появява основното различие, което ЕС вече почти две десетилетия не успява да реши въпреки бялата книга на Юнкер - въпреки Конференцията за бъдещето на Европа, която се състоя преди няколко години.
Въпросът за посоката е дали се върви към задълбочаване на интеграцията, или както искат редица държави и още повече редица политически партии в различни европейски страни - да се направи крачка назад към повече национална държава.
Буквално преди няколко дни бившият италиански премиер и бивш управител на Европейската централна банка Марио Драги призова за федерализация на ЕС като единствен път за запазване на конкурентоспособността и отстояване на глобалните позиции на съюза, както и за преодоляване на разединението вътре и вземане на единни решения.
Но съществува сериозен риск федерализацията да се окаже най-прекият път към дезинтеграцията. Виждаме, че самото понятие “Европа” вече става все по-неясно като дефиниция. Съвсем доскоро когато казвахме “Европа”, визирахме Европейския съюз. Сега вече има Коалиция на желаещите по проблемите на геополитиката със страни и извън ЕС.
Освен това има и т.нар Евротройка от Германия и Франция плюс Великобритания, която не е член на ЕС. Тази тройка се опитва да е водеща за цяла Европа по проблемите на сигурността. Виждаме отчетлива тенденция големите да вземат решение от името на всички.
- Вие направихте паралел с групирането на силните в ЕС с подхода на Тръмп. Той рискува ли да отслаби съюза именно в момента, когато е изправен пред геополитически сътресения, включително в отношенията със САЩ, каквито видяхме съвсем наскоро в казуса с Гренландия?
- Що се отнася до проблема с Гренландия, той като че ли в момента е на пауза. Но не смятам, че има основание да се смята, че той е отпаднал от дневния ред на Доналд Тръмп.
Знаем, че след срещата в Давос изтече информация, че в разговорите между Тръмп и генералния секретар на НАТО Марк Рюте е договорено предаването на отделни райони или точки от Гренландия на САЩ за строителство на военни бази и съоръжения от т.нар Златен щит, по модела на британските бази в Кипър.
След получаването на независимостта на Кипър там остават две британски бази. Великобритания има суверенитет върху тях и върху техните територии. Рюте отрече, но Тръмп потвърди за договореност. Това предизвика реакции в Гренландия и в Дания.
Едва ли може да се очаква военна интервенция от страна на САЩ в Гренландия - нещо, за което Тръмп нееднократно е намеквал. Но на преден план излиза вариант за политическо договаряне и дори купуване на острова в две опции: купуване на земята след натиск срещу правителството на Дания или втория с директно финансиране на гражданите на Гренландия.
Тук има една особеност, която се появи като информация - че земята в Гренландия никога не е била частна собственост и местното законодателство забранява това. Тя само се ползва от гражданите.
Тук за пръв път реакцията на Европа беше достатъчно остра спрямо Доналд Тръмп - за разлика примерно от ситуацията с митата. Като на преден план излиза бъдещето на евро-атлантическото партньорство по принцип, не само заради Гренландия. Струва ми се, че Атлантикът става все по-широк и по-дълбок.
И второ - излиза въпросът за НАТО - дали алиансът ще се съхрани, ако САЩ предприемат мерки за овладяване на Гренландия. Датският премиер Мете Фредериксен отговори много еднозначно - не.
- Говорейки за международни структури и институции, какво смятате за участието на България в т.нар. Съвет за мир на Тръмп, за който се твърди, че е вид паралелно ООН?
- Неслучайно се нарича Съвет на Тръмп, а не Съвет за мир в Газа, както е според резолюцията на Съвета за сигурност на ООН. Това ясно доказва, че това е нещо, което бих нарекъл Клуб на тръмпофилите и на търсещите благоволението на силните на деня. И България попада във втората категория. По своите характеристики това, което беше подписано, е по-скоро устав за създаване на фирма, а не документ на международна организация.
Той заобикаля Устава на ООН, отхвърля основни принципи на международното право и далеч надхвърля мандата, който резолюцията на ООН от ноември миналата година дава за Газа, като отрича суверенитета и равноправието на държавите в международните отношения и също така ролята на Съвета за сигурност на ООН.
Създаването на съвета дори не се позовава, а използва резолюция 2803 от 17 ноември на Съвета за сигурност на ООН. Но там се говори за създаване на орган като временна администрация. А Тръмп създава организация. В Съвета се говори само за Газа, а при Тръмп - за целия свят. Там срокът е до 31 декември 2027 г. При този на Тръмп е безсрочно, при това с ясно фиксирано председателство, което се предава и по наследство, включително Тръмп определя собствения си наследник.
Този съвет няма нищо общо практически със Съвета за мир, който предвижда резолюцията на Съвета за сигурност. А практическият въпрос е как това ще се отрази на мирния процес в Газа. И дали ООН ще припознае евентуалните действия на Тръмп там оттук нататък.
На първо място това е въпросът по отношение на състава, мандата и финансирането на международните стабилизационни сили, които трябва да гарантират спазването на споразумението за Газа, включително и евентуалното разоръжаване на “Хамас”. Тоест дали тези сили ще бъдат формирани под егидата на ООН, или това ще бъдат, грубо казано, сили на съвета на Тръмп. И кой ще плаща за тях. Друг е въпросът, че към момента няма желаещи държави, които да изпратят свои военни в тези стабилизационни сили.
- Какви биха могли да бъдат дългосрочните последици, ако европейските и американските приоритети продължават да се разминават?
- ЕС в лицето на председателя на Съвета на Европейския съюз Антонио Коща ясно каза, че Европа вижда проблеми с международното право, с изземване функциите на ООН и преди всичко на Съвета за сигурност. И че Европа може да сътрудничи със съвета на Тръмп по отношение на Газа, но засега другите страни членки не виждат възможност за включване в този съвет. Тоест това е поредната стъпка към политическото, а и идеологическото раздалечаване на Европа и САЩ. И влизането на България в този съвет повдига въпросителни в Брюксел във връзка с позицията на България в един по-широк контекст.
CV
- Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София
- Завършва Московския държавен институт за международни отношения
- Специализира в университета "Джорджтаун" във Вашингтон
- От 1996 до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет
- От 2005 до 2007 година е зам.-министър на външните работи
- През 2009 година става посланик в Лондон
- Директор на Института за икономика и международни отношения
