- Да започнем от идеята, г-н Попов. Как ви хрумна да напишете романа "Сестри Палавееви в бурята на историята", който е рекламиран като "първия партизански роман след края на комунизма"?
- В анонса на издателството, разбира се, има ирония. Макар че не се сещам за друго произведение, написано в подобна стилистика след промените. Идеята се роди от един образ в главата ми: малка уличка с табела "Сестри Палавееви". Така започва и първата глава на романа.
Написах я още преди 6 години. От тогава концепцията ми значително еволюира. В началото си го представях като някаква постмодерна фикция с неясен жанр, но после избрах да тръгна по линията на действието и смятам, че не съм сбъркал. Екшънът най-добре разкрива героите и истинските им мотиви. Тук литературата има какво да научи от киното.
- Дали сте на двете героини фамилията Палавееви. Тя обаче има много близко звуково сходство с името на Вела Пеева, известна партизанка, на която е кръстен Велинград. Сестра й пък се казва Гера, което наподобява името на Кара и Яра в романа ви. Търсено ли е съзнателно всичко това?
- Не знам. Първо ми хрумна името, без да правя връзка с когото и да било. Не съм си представял, че момичетата могат да се казват иначе. Просто звучи партизанско. Възможно е да е станало подсъзнателно, тъй като аз самият съм бил облъчван с подобна
литература в детството. Да вземем и Митко Палаузов... На поканата за премиерата пък бяха написали: "Сестри палавеели в бурята на историята". И като си помислиш, защо не? Палавеят си и още как!
- Колко и кои книги за партизанската борба между 1941 и 1944 г. прочетохте, за да придобиете необходимата представа за партизанството?
- Никога не съм предполагал, че ще се върна към тази литература. Но колкото повече навлизах в темата, толкова повече ми се налагаше да чета. Започнах с това, което се намираше по библиотеките и постепенно разширявах кръга на източниците си. Има предостатъчно материал: спомени, мемоари, романизирани биографии. Като се почне от легендарния Славчо Трънски и се стигне до по-скромни дейци като Къню Маринов, който е оставил много живи и интересни описания на партизанския бит.
Стига човек да умее да чете между редовете, може да научи много неща дори от изданията на официалната пропаганда. Дяволът, както се казва, се крие в детайлите. Първите по-критични произведения на партизанска тематика като че ли са документалните книги на Давид Овадия "Леваневски" и "Дед или разгромът". Не случайно се радват на голям читателски интерес, макар че едва ли могат да се нарекат точно дисидентски.
Там има страшни неща. Имах възможност да се запозная и с някои архивни материали, включително с преписа от тефтерчето на Дед - Георги Ликин. В него има списък на партизаните от отряда, като срещу всяко име фигурира и кратка социална характеристика: "дребен собственик", "общ работник", "работник огняр", "полит. затворник", "занаятчия", "дребен капиталист" и пр.
А срещу своето име записал "съветски работник". Какво нещо е номенклатурният рефлекс! Редица материали говорят за междуособиците в отряда, за атмосферата на мнителност и борба за лидерство. Интересни подробности научих и по линия на някои от най-близките ми хора, които произхождат от такива семейства.
Те не хранеха никакви илюзии за миналото и ме насърчаваха да търся парадоксалната гледна точка. Струва си да се отбележат и свидетелствата на комунистите, които емигрират в края на 20-те години в СССР - "отечеството на световния пролетарият"
- за да свършат по сталинските лагери като Теохар Бакърджиев, Георги Попов, Благой Попов и редица други. Прекрасната книга на Ан Епълбаум "Лагерите на смъртта - ГУЛаг" също стоеше до мен като едно постоянно напомняне за онова, което дебне моите герои зад ъгъла на историята.
- Вие тотално дегероизирате и демитологизирате партизанството и партизаните, които до 1989 г. бяха герои, светци и пример за поколенията? Какъв е смисълът да правите това, след като младите читатели може и да не разберат свирепата ви сатира и пародия и за какво всъщност става дума?
- Докато има митове, ще тече и обратният процес - на демитологизация. Не знам кое е по-добре, да създаваш митове или да ги развенчаваш, първото със сигурност се плаща по-добре. Аз просто разказвам една различна история. Най-добрият пример на поколенията, който един писател може да остави, е да разкрива човешката природа в цялата й сложност.
С неизбежните й противоречия, заблуди и страсти. Няма прости отговори на сложните въпроси Дори най-простите въпроси понякога изискват сложни отговори. Вероятно ако след Втората световна война у нас се беше установил един по-демократичен режим, картината за този период щеше да бъде по-различна. Най-малкото спомените на участниците в движението щяха да са написани по друг начин. За съжаление, те бяха превърнати в инструмент на пропагандата, което ги лишава от автентичност.
Тази митология всъщност продължава да разделя нацията: раздухва старите вражди и пречи на раните да оздравеят. Ако не я преодолеем, няма бъдеще. С такъв багаж от омраза не може да се върви напред. Мисля, че това е нещо, което биха го разбрали и най-младите читатели. Те не са били облъчвани по този начин с идеология и за тях абсурдът е още по-очевиден. Ние им дължим отговори, защото не е тяхна вината, че живеят в най-бедната страна на Европа.
- Имате ли информация за реакцията на по-възрастни читатели, свързани по някакъв начин с антифашистката съпротива и с леви убеждения?
- Да имаш леви убеждения, не означава непременно да бъдеш кон с капаци. И никъде не е казано, че възрастните хора са оперирани от чувство за хумор. Част от тях може би... Но това важи и за хора с друга идейна нагласа, както и за представителите на всички възрасти. Ако човек няма чувство за хумор, закрепостен е към дадена идеология или начин на мислене, ако вижда света само в черно и бяло, този роман може би няма да му допадне, независимо към кой политически полюс гравитира.
Има недоволни и от двете страни. Някои смятат, че съм смекчил действителността, други, че съм я окарикатурил, без да си дават сметка, че това не е реалност, а знак. Той обаче съдържа много реалистични детайли, което предполагам, че дразни мнозина. Дали пък... наистина не е било така? Свидетелствата са компрометирани и противоречиви.
- Някой обади ли ви се, за да ви напсува заради романа? Примерно силно възмутен от твърдението ви, че "мастурбацията е пролетарско дело"? Или "Днес ще посегнеш на гащите, утре на хляба на другаря..."?
- Не, но не изключвам и тази възможност. Психолозите твърдят, че колкото едно съзнание е по-способно да приеме контрастите и конфликтните гледни точки, толкова по-здраво е. Ако различната гледна точка предизвиква у теб криза на непоносимост, значи имаш сериозен проблем.
- В предсмъртното си писмо поетът партизанин Веселин Андреев моли за следното: "Братя по перо, очистете това, което съм написал, от комунистическите илюзии, но дайте на Сашка, на Антон, на хилядите като тях - загинали, но живи, има ги! - да живеят в бъдещето, да живеят в младите..." Съгласен ли сте с него?
- Не, никой няма да тръгне да "очиства" тези текстове - да си ги беше очистил сам. Те ще си останат такива, каквито са, като свидетелство за драмата на личността, принудена да премълчава истината години наред. Само по себе си признанието, че нещо трябва да се очисти, вече е ясен намек, че тези спомени, които са ни били представяни като исторически факти, не са "съвсем" автентични.
Що се отнася за духа на съпротивата, той не е запазена марка на никоя идеология. В различни епохи, различни идеи вдъхновяват хората и въплъщават стремежа им съм свобода и справедливост. Но животът е по-сложен от идеите. Когато способността ни да различаваме добро от зло, започне да се вляе от партийни и идеологически пристрастия, значи сме я загубили. Има нещо странно в израза "загинали, но живи" - за по-младото поколение това се свързва преди всичко със зомби филмите.
- Прави впечатление обаче, че вие не сте милостив и към хората от тогавашната власт и противниците на партизаните като капитан Драгиев-Нощ, фелдфебел-школник Занев и др. И към тях иронията, гаврата и сатирата е не по-малка. Това заради баланса по отношението ви към партизаните ли е, или е заради цялостната стилистика на книгата?
- В този роман няма добри и лоши, защото не робувам на идеологии. Това също дразни онези, които търсят лесни и удобни отговори. Представителите на репресивния апарат никога и никъде не са особено симпатични. За тях партизаните са просто терористи. За партизаните те са фашисти.
А на практика става дума за гражданска война, която се води още от 23-а година,
с неизбежната спирала на насилието, която я съпътства. Тези драматични обстоятелства имат и своите гротескни измерения, така, както всяка война е по своему абсурдна. Най-великите комични романи като "Швейк" и "Параграф 22" са написани именно за двете световни войни.
Абсурдният роман на Платонов "Чевенгур" пък е посветен на гражданската война в Русия. По принцип нормалните хора не искат нито да се бият, нито да умират, но поставени под властта на разни маниаци от двете страни, са принудени някак да оцеляват, включително с бой. В този контекст антигероизмът се явява положителна черта.
Моите герои са въвлечени в една историческа ситуация, която е като минно поле. Нямат много полезни ходове. Привързан съм посвоему към всеки от тях и не ги деля на положителни или отрицателни. Мисля, че иронията ги очовечава, както и несъвършенствата им.
