150 години от саможертвата на Ботев
Изглежда, натам вървят нещата – вече наистина да погребем и Ботев, и другите си национални герои. Да ги изпратим с венци от обезбългарени учебници и шпалир от плиткоумни вносни сериали и цървулски “риалитита”. Да ги опеем с глобалистките псалми на отказа от историческа памет. И да ги положим в гробница от бездушно безродие.
Нека не се лъжем, поете наш величав: не се оказа вярно, че тоз, който падне в бой за свобода, той не умира! Пред очите ни умирате – и ти, и другите ни герои, и националната ни памет, и националната ни свяст, и силата ни като народ, и бъдещето ни… Пред очите и в ръцете ни. И от ръцете ни!
150 години след гибелта на най-поетичния революционер на Европа днешните му потомци приемаме отново душмани да вилнеят над бащиното огнище на националната свяст – но
този път не турчин или друг, а наши душмани
И търпим духовен башибозук да посича корените ни като народ.
150 години след гибелта на най-героичния поет на Европа ние отново пъшкаме под тежко иго – игото на безпросветно чуждопоклонство и на преклонената само, знайте, за парата, главица на водачите ни.
И 150 години след най-величавото надигане на българския народ – неговото Априлско въстание – ние сме си заровили главите под опашките и погледът мътен не види какво зло насреща иде.
Близо 150 години след като отечеството ни доби освобождението си, милиони негови чеда са пропъдени от черна прокуда по тежка чужбина – да ходят, да се скитат немили, клети, недраги! Да търсят поминък, порядък и приличен живот далеч от бащин край и майчина приказка.
Ти, Христо, като тръгна млад да загинеш, какво ти показаха сабята и честта юнашка? Защо се изпокриха обещалите да се надигат на въстание, ах, само като преминеш през тиха бяла Дунава, та по пътя към връх Вола да изстенеш “И аз за тия хора съм тръгнал да умирам…”?
Дали не е същото, заради което интелигенцията ни днес е половината грантаджийска, половината с 20-годишни обувки… Дали не е онова, за което ти тогава написа бедният роб търпи, и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак окови влачи народа?
Научихме ли се силно да любим и мразим – или все още нещо ни в робска люлка люлее? И ще разберем ли някога какво е то?
Защо сме с толкова превити гръбнаци,
защо раждаме толкова малко юнаци, защо тъй с лекота сме готови да се кланяме пред всякакви чужди калпаци? Защо и днес за толкова много от нас остава символ-верую Търпи, и ще си спасиш душата?...
Дали ни е наистина 5-вековното робство обяснение и оправдание? Ако да – как така беше възможно тогава, в кървищата на робството, нашият народ да роди толкова много и величави герои, израсли и за саможертва, и за най-чиста демократска и държавническа мъдрост, а днес, след 150 години уж свобода не успява да роди водачи, дето виждат по-далеч от партийните си байраци и милеят за друго, освен за личните си бардаци? Че и уж вече “равноправни европейци”,
не можем едни избори да проведем, без да си продадем гласа или подправим протоколите…
Страшни са тия въпроси, поете…
Защо така окепазихме езика свещен, на който ти написа изящни балади?
Защо телевизиите през ден съобщават кой продал брата, убил баща си?
Защо “елитът” ни все тъй прилича на рояк скотове, а ние ги гледаме безропотно, същи слепци с очи? Поради каква наша орисия век и половина след теб пак е кръстът забит във живо тело, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости?
Ако вашият път беше страшен, но славен, нашият днес защо е политически кален и исторически задънен?…
Днес никой не само не умира, ами и дума от висока трибуна не смята за нужно да изрече ни за сиромаха, ни за правда и за свобода.
И по твоето време, и по нашето свестните у нас считат за луди!
Юнакът тегло не търпи – пееше ти. И не търпяхте! И живота си дадохте да ни има след вас. А какво направихме ние? Все тъй вярно е Каравеловото “българино- дълготърпче”… Ще станат 40 години уж демокрация – и все още няма за клети сюрмаси крило! И все тъй не се научихме – за 150 години! – доброму добро да правим, лошия с ножа по глава. И пак се питаме кой ни в таз робска люлка люлее…Че дори не се и питаме вече. Стоим и чакаме “да ни оправят”.
И не, както ти написа, не чакаме и ний ред за свобода. И за свобода никой дума не отваря. Че и май вече нищо от никого и отникъде не чакаме.
Унил е народът. Угнетен и обезверен. Помен не е останал от оня дух, който ти, Паисий, и Апостола разпалихте, Бенковски направи хвърковат, а Вазов възпя...
Има ли надежда – като твоята тогава – за тези, които и днес тежко живеят между глупци неразбрани? Такива ли сме наистина? Това и толкова ли можем? И ако наистина е тъй – с какво ви заслужихме тогава: теб, Апостола, Раковски, Захари, Бенковски и Волов до сабята ти, Вазов и Яворов до перото ти. А ако пък тогава сме ви заслужавали – да ни поведете от рая нация да станем – днес с какво толкова заслужихме тая черна прокуда? Ако тогава вие бягахте от турските заптиета, за да дадете свобода на България, днес българи бягат от свободна България...
Как да се гордеем какви е деца раждала българска майка юнашка и какви е момци хранила нашата земя хубава, като не ражда българската майка, вече съвсем не юнашка, и не храни българската земя, тук-там все още хубава...
Как да дадем сила на тези, които не изповядват вяра, че сме скотско племе? От вас да я вземем тая сила явно не успяваме. Пък който иска да тегли – тежко му нима ще кажа? Гаснем. Като свещ на вятър гаснем... В националната ни съдба и днес зинали са страшни долове. Че и навън като се днес огледаме: светът, привикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи; тежка желязна ръка целува, лъжливи уста слуша със вяра.
И днес, поете, тъй върви светът: лъжа и робство на тая пуста земя царуват!
Ако има как да излазиш от буковата шума под Околчица и да походиш из любимото отечество, колко дни ще изтраеш, преди отчаян да кажеш Аз искам тук да загина!... Че да не гледаш докъде сме се докарали. И да не чуваш как мълчи народът. И глухо и страшно гърмят окови...
...И все пак... туй, що гордо разтупва нашите гърди, все още е силно! Все още са живи българският ген, българският дух и българската свяст.
И аз убедено вярвам, че със собствените си задружни сили можем да бъдем равни на другите европейски народи, както завеща Апостола!
Да живее паметта за Ботев и героите на България!
Да живее Отечеството!
* Публикуваме словото на чл.-кор. проф. д.ю.н. Атанас Семов, произнесено на 1 юни на Тържествената заря-проверка в Калофер.
