- Споразумението от Мека – началото на новата архитектура на регионалната сигурност
- То ограничава силно възможностите на Иран да буни региона и така да го управлява
След сключването на „Споразумението от Мека за съвместна отбрана" Саудитска Арабия, Турция и Пакистан се постараха да го представят като допълваща рамка, която не замества мрежата от разнообразни взаимоотношения и интереси между тях. Рияд поясни, че тази стъпка не е за сметка на отношенията ѝ с държавите от Персийския залив, арабските страни и на международно равнище, а Анкара подчерта, че тя не противоречи на ангажиментите към НАТО, докато Исламабад потвърди, че новото споразумение е отделно от споразумението за съвместна стратегическа отбрана със Саудитска Арабия.
Въпреки това споразумението показа нарастващ интерес от страна на големите държави в региона към задълбочаване на партньорствата помежду им, което породи въпроси относно въздействието му върху ролята на САЩ в Близкия изток. Макар последните споразумения в областта на сигурността да се разглеждат като част от процеса на формиране на нова регионална система след години на спадане на доверието в САЩ, редица анализатори считат, че те не означават непременно заместване на САЩ, а по-скоро изграждане на многослойна система за сигурност и укрепване на сдържането.
Експерти считат, че споразумението за съвместна отбрана между Саудитска Арабия, Турция и Пакистан, наричано „ислямско НАТО", отразява дълбоки промени в баланса на силите в Близкия изток, разкрива намаляващата зависимост от американската защита и сочи към възникването на нови регионални споразумения в областта на сигурността извън рамката на „Авраамовите споразумения".
Анализаторската Майра Пат счита, че „моментът на сключването на споразумението от Мека придобива особено значение, тъй като трите държави бяха цел на ирански отмъстителни атаки в целия Близък Изток, след като американските и израелските удари доведоха до смъртта на иранския върховен лидер аятолах Али Хаменей през миналия февруари.
Докато Турция разполага с втората по големина армия в НАТО след САЩ, Саудитска Арабия е втората най-богата на петрол държава в света, а Пакистан е ядрена сила, която също така е играла ролята на посредник между САЩ и Иран през целия период на продължаващия конфликт."
И макар че Тръмп похвали споразумението, описвайки го като пример за това, че тези три държави „най-накрая са в състояние да се защитават по-ефективно", експертите смятат, че договорът представлява значителна промяна в световния ред, с отдалечаване от САЩ.
Галб Далай, водещ научен сътрудник по въпросите на Близкия Изток и Северна Африка в британския изследователски център „Чатъм Хаус", казва, че „макар САЩ да остават незаменим партньор за региона, в същото време те са държава, чиито действия са непредсказуеми и на която не може да се разчита".
Говорейки за „Авраамовите споразумения", за които американският президент е посредничил и които бяха подписани през 2020 г. с цел нормализиране на отношенията между арабските държави и Израел, той пояснява, че „основната слабост на американската визия се състои в това, че в нея няма място за палестинската държава".
И продължава, че „тази визия не предлага никаква концепция за взаимодействие с неарабските страни в региона, а това споразумение сочи към регионално пренареждане в периода след „Авраамовите споразумения" и представлява провал на „визията на Авраам", но въпреки това по своята същност не е враждебно към Израел".
Въпреки това САЩ ще се постараят да представят това споразумение като пример за това как държавите споделят тежестта по своята отбрана и намаляват зависимостта си от Вашингтон, което е в съответствие с исканията на Доналд Тръмп.
ِАнализаторът Хю Ловат казва: „Ясно се вижда, че Турция и Саудитска Арабия са две възходящи средни сили и че тези две амбициозни регионални сили сега се опитват да повлияят на геополитическата система в Близкия изток, за да защитят своите интереси".
Преосмисляне на американската роля
В продължение на 46 години „доктрината на Картър" представляваше една от основите на американската политика в региона, като предвиждаше, че всеки опит на външна сила да установи контрол над Персийския залив се счита за посегателство срещу американските интереси и ще бъде посрещнат с всички необходими средства, включително военна сила. Макар че войната с Иран наскоро доказа готовността на Вашингтон за военна намеса, тя породи въпроси относно степента на съгласуваност на решенията му с интересите на регионалните му партньори, особено като се има предвид, че Саудитска Арабия, Турция и Пакистан настояваха за умиротворяване на обстановката и избягване на разширяването на войната.
Досега САЩ не са изразили ясна позиция по отношение на споразумението, но бившият ръководител на отдела за Персийския залив в Пентагона Дейвид де Рош казва пред The Independent Arabia, че САЩ като цяло приветстват регионалните споразумения за сътрудничество в областта на сигурността между своите партньори, стига те да не се превърнат в неефективни структури или да излязат извън първоначалната си цел: „В този случай считам, че Вашингтон ще приветства споразумението, стига то да не заема явно враждебно отношение спрямо Израел".
Докато споразумението от Мека се разглежда като индикатор, че Близкият изток се отдалечава „изцяло от организирана от САЩ система за сигурност", професорът по отбранителни науки в „Кингс Колидж Лондон" Андреас Крейг пояснява, че споразумението не означава непременно, че Саудитска Арабия, Турция и Пакистан се опитват да заменят Съединените щати, а по-скоро работят за изграждане на капацитет за защита на интересите си, особено на фона на неспособността на Вашингтон да предотврати избухването на регионални войни, да контролира Израел или да възпре иранските атаки.
Саудитският изследовател по международни отношения Ияд Ал-Рифаай добавя, че споразумението от Мека е част от процеса на преформулиране на американската роля в региона, а не на нейното премахване. То е отговор на натрупани структурни промени, които преобразуват облика на региона от 2023 г. насам, трите държави не искат след войната с Иран да бъдат просто пасивни участници в договореностите за „деня след това", а да участват активно в очертаването на бъдещето на региона.
Укрепване на възпиращия ефект и споделяне на тежестта
Споразумението от Мека набра инерция благодарение на настоящите регионални обстоятелства, но то не беше спонтанно решение, тъй като беше предшествано от създаването на Тристранната отбранителна комисия и провеждането в Рияд на първото ѝ заседание през август 2023 г. И докато споразумението укрепва сдържането, като разглежда нападението срещу някоя от трите държави като нападение срещу всички тях, по подобие на член 5 от договора на НАТО, процесът, предшестващ нейното подписване, поставя основен акцент върху изграждането на устойчиви самостоятелни отбранителни способности. Това беше изяснено от заместник-министъра на външните работи на Саудитска Арабия Раид Кармли, който подчерта, че споразумението не представлява военен блок или сектантски съюз и не е свързано с ядрени амбиции или надпревара във въоръжаването.
Сътрудничеството в областта на отбранителната промишленост, нейната локализация и научните изследвания представлява крайъгълният камък на споразумението от Мека, според официалните изявления. Например, интересът на Турция към успеха на проекта ѝ за разработване на стелт изтребителите „Каан" се удвои, след като страната беше изключена от американската програма „F-35". Самият проект отразява възможностите за интеграция, тъй като в разработването му участват пакистански специалисти, а Саудитска Арабия проучи възможността да инвестира в него и да локализира части от производството му.
В този контекст турският външен министър Хакан Фидан заяви, че очаква Египет „в следващия етап" да се присъедини към споразумението за съвместна отбрана на Саудитска Арабия, Пакистан и Турция.
В интервю за държавната Анадолска информационна агенция Фидан добави: „Египет вече е наш естествен партньор по всички въпроси. Смятам, че в следващата фаза Египет ще бъде сред нас като част от този съюз. Има някои технически въпроси и веднага щом бъдат решени, нищо не пречи Египет също да стане част от този съюз. Според визията на нашия президент, коалицията не трябва да се ограничава до три държави; трябва да се разширяваме и , ако се наложи, да обединим всички под този чадър".
В интервюто Фидан поясни, че други държави са изразили желание да се присъединят към споразумението, но отбеляза, че държавите-учредителки трябва да обсъдят механизма за разширяване, като добави, че някои от желаещите да се присъединят са поискали имената им да не бъдат разкривани. Фидан заяви,че „от изключителна важност е да поемем по-голяма роля в управлението на делата в нашия регион, защото доминиращите външни сили не допринасят за решаването на проблемите в региона, а ги задълбочават", без да споменава конкретна държава по име.
Изследователят от Университета в Бирмингам Омар Карим заяви в интервю за вестник The Independent, че „споразумението изпраща послание към Техеран, че няма да се толерира неговият модел, основан на използването на недържавни организации за дестабилизиране и постигане на регионалните му цели. Той смята, че новото споразумение отслабва иранския аргумент, основан на възражението срещу намесата на сили извън региона, тъй като за Техеран е трудно да оспори споразумение за сигурност, водено от регионални сили.
Израел също представлява общо предизвикателство за трите държави, предвид все по-дръзкото и широкомащабно военно поведение, затова Карим счита, че споразумението може да послужи като възпиращ фактор за действията на Израел в Африканския рог или в Леванта – не от една страна, а от три утвърдени средни сили, които заедно разполагат със значителни възможности и готовност да предприемат действия срещу опитите за отслабване на държавите или подкопаване на суверенитета им чрез недържавни субекти.
Сравнителни предимства и специфични мотиви
Освен общите регионални съображения, споразумението съдържа и специфични мотиви за всяка от страните. Де Рош казва, че Саудитска Арабия търси партньори, разполагащи с промишлена база, за да разнообрази и укрепи отбранителните си способности в отговор на заплахите от Иран и неговите проксита, а Турция се стреми да разшири мрежата си от съюзи на фона на усещането си за европейско отхвърляне и напрежението в отношенията ѝ с НАТО, особено като се има предвид, че правителството на Ердоган гледа на алианса с недоверие и смята, че опитът за преврат е получил подкрепа или насърчаване от някои от неговите членове, начело със Съединените щати. Що се отнася до Пакистан, концепцията за „стратегическата дълбочина", дълбоко вкоренена в неговата доктрина за сигурност, го подтиква да разшири партньорството си с Рияд и Анкара, за да го противопостави на демографското и географското превъзходство на Индия.
Договорът за съвместна отбрана между Саудитска Арабия, Турция и Пакистан проправя пътя към един вид нова регионална система в Близкия Изток, която не се ограничава само до военно-сигурностния аспект, а и въздейства върху международните и регионални условия, политиката, икономиката, технологиите и инфраструктурата, особено сухопътните и морските пътища, в контекста на засилващия се конфликт за контрола над морските коридори и проливи.
Според изследователя Камал Киали има няколко аспекта, които отличават проекта за новата система в Близкия изток от предшестващия го, предложен в началото на 90-те години, като най-важните от тях са:
Първо, че Израел, който беше промотирал този проект в рамките на мирния процес (Конференцията в Мадрид – 1991 г.), е извън настоящия проект и дори го разглежда като нова потенциална заплаха, независимо дали тя идва от всяка една от държавите – Саудитска Арабия, Турция или Пакистан – или от тяхното обединение.
Второ, този блок притежава икономическа, технологична, военна и финансова тежест, както и огромен географски и човешки обхват, което му придава политическо значение в международните и регионалните уравнения.
Трето, този проект се предлага в момент, в който американската администрация се опитва да ограничи израелското вмешателство в региона по редица въпроси, особено в Сирия, Ливан и Палестина, след като се убеди, че Израел ѝ е в тежест – политически, в областта на сигурността, икономически и морално.
Четвърто, тази система се формира в регионална обстановка, в която влиянието на Иран в Близкия изток отслабва, а страната се връща в границите си.
Пето, този проект противоречи на израелските условия или е независим от тях, докато проектът „Новият Близък Изток", както го предложи Шимон Перес с американска подкрепа в началото на 90-те години, предвиждаше Израел да заема централно място във взаимодействията с арабските държави в областта на икономиката, технологиите, околната среда и инфраструктурата.
В своя проект за близкоизточна система Шимон Перес говореше за трите движещи сили на тази система, а именно: израелският гений, капиталът от Персийския залив и египетската работна ръка. А настоящият тристранен проект ще се окаже много по-силен, тъй като разполага с голям човешки ресурс, обширна географска територия, както и финансови, икономически, технологични и военни възможности – с други думи, тези държави разполагат с финансиране (особено Саудитска Арабия), промишлено производство (особено Турция) и ядрено сдържане (Пакистан).
По-подробно казано, този блок обхваща площ от 3,8 милиона квадратни километра, като най-голямата част от нея се пада на Саудитска Арабия (2 148 милиона квадратни километра), и включва 379 милиона души, като Пакистан представлява най-голямата работна сила (255 милиона души), Що се отнася до икономическата мощ на този блок, тя се изразява в брутен вътрешен продукт от 3,8 трилиона долара (при почти равна икономическа мощ на Саудитска Арабия и Турция, докато Пакистан представлява най-слабото звено в икономическо отношение (410 милиарда долара), но притежава две предимства: човешкия ресурс и ядрената мощ).
Притесненията на Израел
В Израел създаването на този блок, въпреки отбранителния му характер, се възприема като предизвикателство и като опит да се попречи на възможността му да установи господство в Близкия изток – нещо, което Нетаняху смяташе, че е на път да постигне след отслабването на влиянието на Иран в страните от Арабския Изток.
В обобщение на израелската позиция Аинат Хокберг-Марум пише: в „Маариф" (8/2026): „Споразумението за сътрудничество в областта на гражданската ядрена енергетика... между САЩ и Саудитска Арабия се счита за драматично събитие и важен пробив в Близкия изток и предизвиква дълбока тревога в Израел... Американското съгласие за обогатяване на уран на територията на Саудитска Арабия... намалява нивото на международния контрол... Според тази теза... обогатяването на уран се счита за легитимен граждански инструмент, което може да подтикне други държави в региона, начело с Турция и Египет, да поискат подобни независими възможности... От гледна точка на администрацията на Тръмп „Споразумение 123", чиято стойност се оценява на десетки милиарди долари, има за цел да развие енергийната инфраструктура и двигателите на икономическия растеж в Саудитска Арабия под американски егида, да намали влиянието на Китай и Русия в региона на Персийския залив и да укрепи стратегическото партньорство между Вашингтон и Рияд... От израелска гледна точка споразумението, което включва и съпътстващи сделки за продажба на съвременни оръжейни системи – от модерни изтребители, през системи за противовъздушна отбрана, до кибер- и разузнавателни способности – разклаща основните предпоставки в концепцията за израелската национална сигурност. Американско-саудитското ядрено споразумение представлява исторически изпитателен момент... То налага на Израел да възприеме проактивно, балансирано и интелигентно лидерство, което разбира новите правила на играта и е способно да изработи нова стратегия в отговор на една по-сложна и опасна регионална реалност.
Израелският анализатор Цви Бреил в статия във вестник „Хаарец" („Турция се стреми да бъде лидер на новата система за сигурност в Близкия изток"), в която заявява: „Турция разполага с втората по големина армия в НАТО, а нейната отбранителна промишленост генерира около 20 милиарда долара годишно... Турция, а не Израел, отново е в центъра на събитията"
та
Възпиращият ефект не започва, когато се стреля, а когато другата страна осъзнае, че стрелбата няма да остане безнаказана. Именно от тази гледна точка трябва да се разглежда иранската тревога. Техеран не се сблъсква непременно с коалиция, която иска война с него, но може да се сблъска с регионална обстановка, в която способността да се справя с противниците на принципа „всяка държава поотделно" става по-трудна, а цената за използването на инструменти за натиск и влияние става по-висока, отколкото е била.
Следователно въпросът не е: „Цели ли коалицията от Мека Иран?", а „Как може това да промени изчисленията на Техеран, когато съвместната отбрана се превърне в съвместна способност за възпиране?"
Изследователят по турски въпроси Самир Салха счита, в анализ, публикуван от „Асас Медия", че е трудно да се раздели иранската загриженост от бъдещето на мрежата от влияние, която Техеран е изградил в региона. За Иран нейните проксита и съюзници не са били само инструменти за натиск, а част от по-широко уравнение, което ѝ позволява да разпределя рисковете, да управлява конфронтацията от различни разстояния и да повиши цената на всяко пряко нападение срещу нея.
Съюзът от Мека представлява сериозно предизвикателство за този модел, тъй като колкото повече той се развива от отбранителна рамка към система за координация, обучение, обмен на информация и промишлено сътрудничество, толкова по-трудно и скъпо става за Иран да оказва влияние извън границите си, и тя е принудена да отчита по-широки реакции на всяко свое действие в тези области. Това не означава, че иранските прокси сили ще изчезнат или че иранското влияние ще отстъпи за една нощ, но поставя политиките на експанзия и проникване в по-малко гъвкава и по-скъпа среда.
Стратегическа стойност
Най-сериозната заплаха за Иран не е изчезването на прокситата ѝ, а промяната в обстановката, която им е придала такава стратегическа стойност. Ако Техеран е използвал множеството арени, за да разпредели натиска и да отклони конфронтацията от центъра си, то изграждането на взаимосвързани регионални мрежи за възпиране може да обърне уравнението в обратната посока: от използване на арените за разширяване на влиянието към използване на ресурсите за защита на влиянието. И тогава проблемът няма да е в броя на съюзниците и прокситата, а в нарастващите разходи, които Техеран трябва да понесе, за да запази способността си за действие и влияние.
Може би е прекалено рано да се разглежда алиансът от Мека като ядро на напълно оформен регионален алианс, но също така е погрешно да се счита, че това е ограничено споразумение, което свършва на границите на трите държави. Гъвкавостта му позволява развитие на сътрудничеството между членовете му – от съвместна отбрана до обучение, обмен на информация, планиране, сътрудничество в отбранителната промишленост и съвместни учения.
Близкият Изток и регионалният контингент са изправени пред най-значимата и влиятелна геополитическа промяна в съвременната епоха. Споразумението, сключено след интензивни технически и политически преговори и срещи, продължили близо цяла година между трите столици, идва в решаващ момент, в който традиционните стълбове на регионалната сигурност са се разпаднали, а регионът отново търси средства за самозащита чрез усилията на своите всеобхватни централни сили.
Разочарованието от Вашингтон
Запознат източник разкри пред „Асас Медия", че раждането на споразумението от Мека не е било плод на случайност или внезапна прищявка, а е дошло като естествен и заслужен резултат от нарастващите регионални съмнения относно целесъобразността на изпълнението от страна на Съединените щати на техните отговорности по отношение на защитния щит на Близкия изток.
„Асас Медия" цитира същия източник, според който тази напрегната и нажежена обстановка се е отразила ясно и недвусмислено по време на закритата среща, на която се събраха командирите на арабските армии с командващия Централното командване на САЩ (CENTCOM) адмирал Брад Купър в столицата на Бахрейн, Манама, преди няколко седмици.
По време на тази среща адмирал Купър беше подложен на остри и безпрецедентни критики от страна на командирите на армиите на държавите от Персийския залив, както и от командири от Султанат Оман и Сирия. Тези критики се фокусираха върху „тежкото американско неспазване на задълженията" по отношение на защитата на сигурността в региона и осигуряването на защита на жизненоважните водни и търговски коридори от непрестанните атаки, в контраст с безусловната финансова, военна и технологична подкрепа за израелската офанзива, която наруши регионалния суверенитет и даде начало на всеобщи войни.
Арабското послание към адмирал Купър беше ясно и без заобикалки: американският защитен щит е пробит в резултат на пристрастност и тесногръдие, а продължаващото изцяло разчитане на него вече представлява стратегически риск, обгърнат от неизвестности.
