Хората, които извършват насилие от тази ранна възраст, много трудно могат да се променят истински, каза още в интервю за "24 часа" криминалният психолог
Още акценти от интервюто:
- Срамът е свързан със страха, че ще бъдеш отхвърлен, че ще получиш негативни оценки от другите
- За да има превенция, когато прекрачиш границата, наказанието трябва да бъде неотменно и сурово
- Проблемът с насилието при подрастващите не е нов. Но вече ескалира и става прекалено видим, защото социалните норми и пластове в обществото твърде се объркаха и даже и липсват
- Част от родителите на обвинените в убийството на Георги Кузев на Младежкия хълм в Пловдив отказват съдействие на социалните служби и институциите. Как обяснявате този отказ и доколко той е свързан с чувството за срам, тоест “какво ще кажат хората”, доц. Стойчев?
- Когато институциите твърдят, че някой отказва да съдейства за такъв тежък случай, в случая родителите, може и да се помисли, че така се прехвърля известна вина и отговорност върху самите родители - че те не съдействат и по някакъв начин това усложнява цялата процедура.
От друга страна, самите родители може да не съдействат, защото и те също се опитват да прехвърлят отговорност върху институциите - има данни, че един от родителите е давал информация за проблеми на места, където се събират такива радикализирани агресивни младежи и същевременно уж нищо не е станало.
По-скоро трябва да видим защо може тези родители да не съдействат. Причините никога не са само еднозначни. Най-малко три-четири мотивационни фактора може да играят роля в този случай.
- Кои са те?
- На първо място, това е да защитят децата си с това, че не съдействат. Дори когато за някой извършител на тежко или на по-леко престъпление има безспорни доказателства и някои от роднините му и близките му знаят за това, те имат право да се откажат от съдействие, да се откажат дори от предварително дадените си показания пред органите на реда.
Втората причина е да защитят самите себе си - че по някакъв начин цялото време на взаимодействие с децата им е било твърде редуцирано, родителите са отказвали да приемат, че поведението на децата им е по някакъв начин проблемно. Или пък имат някакви асоциални или антисоциални прояви и просто са отричали наличието на такъв проблем. Много често сме склонни да избягваме идентифицирането на проблемите, защото, като го направим, трябва да потърсим решение, съответно да поемем отговорност. И избягването на отговорност от страна на родителите също може да доведе до нежелание за съдействие. Тоест не е имало проблем и сега няма проблем. Изнасят се причините за поведението навън, като се натоварват институциите с отговорност за това.
И третата причина вече може да е свързана с преживяването на чувство за срам или с чувство на вина. Но тук трябва да направим много важно уточнение по отношение на тези емоции, които регулират човешкото поведение. В процеса на адаптация на човек към дадена обществена система или пък при реализация на определено поведение чувството за вина и чувството за срам имат регулативни функции, но те са различни.
Вината обикновено е свързана с насока и определяне на характеристики на собственото поведение като погрешно. И когато изпитваме чувство за вина, можем да предприемем някакви действия, за да коригираме допуснатата грешка - да се извиним, да направим нещо друго, с което да изкупим вината си към даден човек или група от хора. Когато става дума за извършители на тежки престъпления, които изтърпяват наказание за това, преценката за това дали се е поправил е именно дали преживява чувство за вина. Тоест да прецени, че е постъпил погрешно, че е нанесъл вреда и да има желание за изкупление.
От своя страна срамът е много трудно преодолима емоция, тъй като е насочен към собствената идентичност. Това е свързано с желанието да се скрием, да се изолираме, да нямаме отношения с другите хора, тъй като смятаме, че ние самите сме лоши хора. Тоест, ако направим лоша постъпка, например в случая с родителите - не са се отнасяли достатъчно добре с децата си, не са им обръщали внимание, не са им давали достатъчно топлота, емоционална подкрепа, те могат да се срамуват, защото си казват: “Аз съм лош родител, провалих се в най-важната мисия в живота си”. Срамът е свързан със страха, че ще бъдеш отхвърлен, че ще получиш негативни оценки от другите. И това кара човек да е дистанциран в отношенията и да се крие в собственото си его.
Ако гледаме срама като емоция, която оказва някакъв ефект върху поведението, той може да ни накара не само да се дистанцираме от другите, но и да проявяваме агресия, когато някой поиска от нас съдействие. И за да избегнем това, че трябва да афишираме личните си опасения, че сме се провалили като личности, ние ще реагираме агресивно. Обикновено изнасянето на проблемите върху другите, тоест проектирането им, е един от най-честите защитни механизми на хората, които са се провалили в един или друг аспект от поведението.
- Според вас колко често става въпрос за поколенчески травми в миналото на самите родители или пък е недоверие към институциите на базата на “това не може да се случи на моето дете”?
- Като принцип в психологията и по-специално криминалната ранното детство определя основни структурни компоненти на формирането и развитието на човешката личност. Практиката и изследванията показват, че хората, които проявяват насилие, повечето пъти са били малтретирани по някакъв начин в ранното си детство, обикновено в семейния кръг. Като това може да е всякакъв вид тормоз - физически, психологически и емоционален. Обикновено са комбинирани, но за да се стигне до такива крайни форми на агресия, при всички положения има някакви проблемни зони в комуникацията, в емоционалната свързаност и във всички тези важни неща, които формират детето в ранната възраст в негативен аспект.
Но ако приемем, че самите родители са създали такава отровна атмосфера в семействата си, най-вероятно самите те са имали такива преживявания в детството. Така може да приемем, че едва ли не се получава порочен кръг. Но това не може да бъде универсален обяснителен модел, тъй като излиза малко като оневинение за нещата, които се случват - че едва ли не са предопределени.
Това не е така, тъй като независимо дали човек е преживял някакъв вид травма в ранното си детство или в по-късен период от живота си, той може да упражни определен самоконтрол върху поведението си, съобразявайки се със законовите и моралните норми. А в случая става дума за пълен разпад на тази система.
- А доколко срамът на родителите и изобщо обществената стигма пречат на реалната превенция, тоест, вместо да се търси помощ навреме, се крие проблемът, докато не ескалира до трагедия, и може ли да се промени това?
- Системата на превенцията може да допринесе за предпазване на обществото от такива поведения на подрастващи или в по-зряла възраст, когато има сработване, ясни правила и система от очаквания, които твърдо да се отстояват от всички институции на всички нива в диагностиката на девиантното поведение и дори до определянето на наказанието, когато се извърши престъпление.
По време на превенцията родителите не може да бъдат търсени като фактори, тъй като тя трябва да се осъществи от система от обществени взаимодействия и законови мерки, които да бъдат неотменни. Прави ми впечатление, че въпреки жестокото и абсолютно неразбираемо от гледна точка на човешкото поведение и морал отношение към жертвата Кузев от страна на тези подрастващи медиите продължават да ги наричат “децата”. Това в известен смисъл влага оневинителен елемент и омаловажаващ характер на това, което те са направили.
- Конкретно в този случай какъв е психичният процес при непълнолетните - нужда от власт, компенсация на несигурност или влияние на онлайн съдържание и идеология?
- Не мисля, че в нападението на този човек става дума за идеологическо влияние и стройна система от възгледи. Предполагам, че и друг път са извършвали подобни деяния, без да се стига до фатален изход. Такъв стил на действия, който са комбинирани не само с насилие, но и с мъчения, с унижение на човека и с други садистични действия, показват формиран модел на поведение, с който те придобиват не само власт и влияние, но и изпитват някакъв вид удоволствие. И това е начинът, по който такъв тип поведение се закрепва - когато ти получаваш някакви положителни емоции и преживявания от това, което правиш, ти искаш да го правиш отново, защото по този начин се чувстваш вътрешно удовлетворен и балансиран. От друга страна, заявката, че се борят с педофили е един от начините за оневиняване и за даване на един просоциален ракурс на тяхното насилие, свързвайки го с определена кауза, която е с обществена значимост. Когато човек извършва насилие, особено когато е срещу друг човек, той изпада в много дълбок когнитивен дисонанс, който го прави вътрешно несигурен и дебалансиран. Изпадайки в такова състояние, човек автоматично има потребността да снижи този дисонанс и трябва да намери обяснение и оправдание за насилието.
А иначе дали се доказват пред някаква друга организирана група с пронацистки идеологически контакти, в която членуват, трябва да бъде подкрепено с определени доказателства, а не просто произволно да се екстраполира.
- “Кръв и чест” ли визирате?
- Да, че едва ли не са повлияни от нея. Възможно е, но самият факт, че тези престъпни младежи филмират деянието и след това се хвалят с него, показва, че едва ли те отговарят на изискванията на някаква групировка. Иначе ще докладват на шефа си, пред когото искат да се докажат, за да се включат в нея. А те всъщност искат да покажат на хората, с които общуват в социалните мрежи, какво са направили.
- Според вас основната вина за подобен тип престъпления трябва ли да лежи повече и върху родителите, или става дума за социални фактори като училище, интернет, липса на авторитети?
- Проблемът с насилието при подрастващите не е отсега. Просто вече ескалира и става прекалено видим, защото социалните норми и пластове в обществото твърде се объркаха и понякога даже и липсват.
А мигрантската вълна в цяла Европа, включително и в България допринесе за това. С поведението на мигрантите, които не се съобразяват с нормите и правилата на приелите ги държави, се получава един много сериозен потенциален взрив в дадено общество. И младите много лесно може да бъдат завладени от мисли, че с насилие подпомагат обществото.
- Трябва ли родителите да са съдебно отговорни за действията на младежите при такива казуси?
- Когато стане такова тежко престъпление от хора, от които не очакваме, при всички положения не може вината да бъде хвърлена на семейството, на отделен родител или на дадена институция. Очевидно е, че самото общество не функционира по правилния начин, тъй като в обществото и семейството, и институциите, и правораздавателната система трябва да функционират в някакъв синхрон.
Този синхрон е нарушен и няма определени морални норми, които трябва да се спазват, а само се афишират като такива, но не се спазват дори от известни публични личности в обществото.
В крайна сметка подрастващите избират на кого да подражават и на кого искат да приличат. И това вече не е само вина на самите тях или на техните родители. Трябва да се търси подход, който много ясно да разграничава и да дава ясна представа кои са границите, в които човешкото поведение, включително и на подрастващи, може да се разглежда като допустимо и приемливо. И кога санкциите трябва да бъдат безапелационни, без да се мисли “ама как е било в семейството” - че едва ли не са жертва на насилие и т.н. За да има превенция, когато прекрачиш границата, наказанието трябва да бъде неотменно и сурово. Преди малко попитахте дали е възможно да се е гледало неглижиращо към сигналите заради схващането, че “това не може да се случи на моето дете”. Да, възможно е. Хората имат винаги нагласата да смятат, че това няма да се случи, че не е необходимо да сме параноични в отношенията си с другите хора и да се притесняваме. Обикновено хората са даже склонни да пропускат или да отхвърлят ясни сигнали за опасност, които засягат както поведението на техни близки, така и тях самите. Всеки си мисли, че като живее нормално, постъпва добре спрямо другите, на него нищо лошо няма да му се случи. Това е т.нар. теория за справедливия свят - когато си законово послушен гражданин или морален в поведението си, нищо лошо не може да ти се случи. Така ние се дистанцираме от жертвите на някакво насилие, защото си казваме: “Те нещо са направили, затова им се е случило”.
От друга страна, се разграничаваме и от самите насилници по този начин - смятаме, че не приличаме на тях. Тази нагласа трудно може да бъде преодоляна. Това е един защитен механизъм, а защитните механизми в поведението обикновено несъзнателно се включват в човешките взаимоотношения.
- Както винаги в България всяка такава трагедия форсира промени в законодателството. Обсъжда се затягане на Наказателния кодекс спрямо непълнолетни, извършили престъпления. Необходима ли е такава промяна и в каква посока трябва да бъде?
- Щом са решили законодателите, че трябва да направят определени промени, може би виждат някаква празнина, която да ни дава възможност спрямо такива младежи да се подхожда по-категорично. Например във Великобритания от години действат съдилища, които могат да вкарат в затвор или да наложат тежко наказание на деца над 12 години. Тоест, когато има сериозен проблем с един вид престъпност, трябва да се вземат категорични мерки, а не да смятаме, че щом са деца, те не могат да извършват престъпления.
- В Швеция сега свалиха на 14 години носенето на наказателна отговорност.
- Каквото и да си говорим, хората, които извършват насилие дори от тази ранна възраст, много трудно могат да се променят истински. Тези структури са базови, защото създават консистентността на личността. И затова хората, които изтърпяват наказание за тежки престъпления в затвора, докато са там, спазват някакви норми и правила, защото има много ясни регламенти. Знаеш какво да очакваш, какви наказания ще получиш и какви награди, ако спазваш правилата. Като излязат навън, те се връщат отново към обичайното си насилническо поведение, тъй като такива ясни правила няма.
