Васа Ганчева е родена на 29 април 1946 година в София. Завършва Първа английска гимназия, учи история и теория на театъра и киното в Стокхолм. По покана от Методи Андонов става негов асистент-режисьор. От началото на 70-те г. на м.в. работи в отдел „Информация" на БНТ, но бързо набира скорост със самостоятелни режисьорски изяви в почти всички тв жанрове. През 2007 г. Уляна Пръмова я кани да направи в БНТ авторско предаване, посветено на хората от третата възраст. Превежда активно скандинавска литература и английска драматургия.
- Г-жо Ганчева, как ще живее една жена, на която й вдигат възрастта за пенсия?
- Натрупването на днешната огромна пенсионерска маса се дължи на социалистическата социална политика, според която жените се пенсионираха на 55 г., а мъжете на 60 г. Съвременните международни авторитети са категорични, че човешкият коефициент на полезност чувствително се вдига във възрастов смисъл, животът се удължава. Това прави не само нелогична ниската възраст на пенсиониране, но и днешните пенсионери са градители на съвременната държава, в по-голямата си част те са специалисти, висшисти, грамотни и полезни за обществото хора. Не толкова връхлетялата ги бедност, колкото лишаването от приложение на уменията им ги унижава. За една жена пенсионирането на 63 г. в никакъв случай не е драма, а шанс да продължи житейската си дейност, да се чувства полезна.
- Дали няма да поиска да си почива, или й е нужно още да работи, защото не е осигурила старините си?
- В България осигуряването на старините е ефимерно понятие, тъй като и заплащането на труда, и размерът на пенсиите са сред най-ниските в Европа. Но, разбира се, увеличава се възможността все още да се гради кариера, да има стремеж към по-висок доход, да се сложи нещичко настрани.
- Може ли тя физически и психически да продължава да работи равностойно с хора по на 25г.?
- Ясно е, че разлика от 30-35 години във възрастта крие рискове. Една жена на години по-трудно се равнява със съвременните технологически изисквания. Но тъкмо днешното поколение жени пред пенсия от своя страна притежават житейски, а често и професионален опит, който е безценен и напълно приложим и в модерните времена. Тяхната чувствителност към семейство и деца, придобитите умения са капитал, който интелигентният работодател веднага би впрегнал в полза на което и да е предприятие.
- Има ли нужда от коренна промяна на пенсионната система?
- Тя е в остра зависимост от социалнополитическите условия. Разбира се, че ако икономиката на една държава е отслабнала, тя в никакъв случай не трябва да си го връща върху пенсионерския гръб, както това на няколко пъти се случи у нас. Днешният хал на пенсионерите е плод на недалновидна, дори злоумишлена правителствена дейност, която цялото ни общество допусна да се осъществи. Тарикатски и безмерни приватизации унищожиха пенсионните фондове, зле водената социална политика обедни възрастните и ги прати в безпомощно и унизително състояние.
- Какъв мотив имат хората над 60-70 г. да живеят, че и да продължат да работят за малко пари, несигурни дали ще бъдат лекувани, унизявани от чиновници...
- Възрастните българи все още носят духа на патриархалното. Те отглеждат деца и внуци до гроб. Невъзможността да си купуват сами лекарства, камо ли да поддържат духа си с театър, концерт или нова книга, болката от това, че не са в състояние да зарадват внуци и близки с подаръчета, ги прави много, много нещастни. Затова често те се самоизолират, не общуват, някои с години не излизат от домовете си, обхванати от незаслужен срам. В предаването "Вкусът на живота" по БНТ, което е на живо, полагам усилия да повдигам духа и желанието за живот на хората от златната възраст.
- В него не се ли чуха гласове, че възрастта се вдига прекалено много?
- Дискусията спря, преди да се е разгоряла, когато министър Тотю Младенов се обяви против вдигането на пенсионната възраст засега. Но определено жените предпочитат да поработят повече по чисто финансови причини. Ала за мъжете спряганата възраст от 70 г. е нереална за демографските и жизнените условия у нас.
- Вие самата сте много активна, но дали ви е лесно?
- Фактът, че съм силно ангажирана в професионален и обществен план, поддържа интелектуалната и физическата ми форма. Не бих могла и да си позволя да се отпусна. В живота останах сама - разбира се, че не е леко. Пък и съм динамична натура, натоварването усещам тъкмо тогава, когато внезапно пред мен зейне зона на бездействие.
Била съм на няколко пъти безработна и въпреки сравнително добрия си живот никога не съм се усещала толкова срината психически и физически както тогава. Та какво са 63 години, моля! Хайде де! На работа, разбира се!
- Не бихте ли искали да си позволите околосветско пътешествие?
- Хвана ме натясно… Много ми се иска, естествено. Но за съжаление това далеч не е приоритет на българския възрастен, както е по белия свят. В туристическите сезони особено Европа и някои екзотични страни буквално се наводняват от групи пенсионери, чиито пенсии обаче надхвърлят и сънищата на нашите.
- Кое прави живота ви цветен и интересен?
- Човеколюбието, позитивното мислене, ядовете и радостите, вълненията от онова, което се случва около нас. Новото изпитание около печката, събирането с приятели, отпускането с хубаво питие, смехът. В живота съм засмян човек, но чувството ми за хумор придобива все по-горчивия вкус на пелин, сарказмът все повече измества усмивката.
- Как живеят героите на вашето предаване?
- Всички знаем как живеят нашите пенсионери, но ще обърна внимание върху нещо много важно. Домовете за възрастни хора! Те са абсолютно недостатъчни. Социален патронаж, транспортни облекчения, организиране на мероприятия и екскурзии, създаване на пенсионерски клубове, медицински грижи, но особено старческите домове трябва да са абсолютен общински приоритет. Рамо, и то солидно, разбира се трябва да дава и държавата.
Във "Вкусът на живота" задължително излъчваме репортажи от пенсионерския живот. В тези домове за възрастни с журналистите Емилия Савчева и Петър Тодоров сме се натъквали на изумителни случки. Остане ли самотен, възрастният човек е обречен. Но когато е в общност, той е по-весел, не само денят му е запълнен, но и се осъществяват контакти, пламва любов, има много сватби, сливат се съдби, обединяват се родове. В момента чакат повече от 3200 души за място в тези домове.
- Имаме ли основания да бъдем оптимисти?
- Ами как да нямаме основания! Вайкането, този мрачен силует на прегърбен старец с мрежичка с кисело мляко и половинка хляб трябва да изчезнат! Общуването, паричните облекчения за духовнои физическо разтоварване, подсилване на усещането, че възрастните още са нужни с опита и уменията си, че не са забравени от Бог и държава - това е рецептата в днешните нелеки условия на живот.
- Дайте съвет как да бъдем активни след 60 г.
- Да бъдем повече българи, да съзнаваме, че и политическите, и социалните условия са в ръцете ни, да бъдем бдителни към ограбването, манипулирането и далаверите.
Никакво униние! Животът е хубав на всяка възраст, но трябва възможности хората да се реализират и над 60 г., да крепят здравето си. Всички сме им длъжници!
