Захари Карабашлиев е роден във Варна. Завършва българска филология в Шумен. През 1997 г. заминава за САЩ. Учи художествена фотография в университета в Охайо и завършва филмови продуцентски класове в Лос Анджелис. Женен от 19 г. Дъщеря му Сара е на 16 г.
Първият му роман “18% сиво” е сред най-силните заглавия на българския пазар за 2008 г. Получава наградата “Цветето на читателите” от “Хеликон” и Карабашлиев става част от стоте най-любими автори на България в класацията “Голямото четене”. През 2009 г. Захари Карабашлиев издава сборник с разкази “Кратка история на самолета”. За пиесата си “Неделя вечер”, която се играе в театър “София”, авторът спечели най-престижната театрална награда за драматургия у нас “Аскеер”. Най-новата му пиеса “Откат” вече е на сцената на Шуменския театър, а през 2008 г. спечели Голямата награда на конкурса “Нова българска драма”.
- Господин Карабашлиев, знаете ли, че “18% сиво” още е на челно място в книжарниците? Как си обяснявате интереса на хората, които купуват по няколко копия от романа за подарък?
- Мечтаех, разбира се, това да се случи, но такива неща не се планират. Магия е. Работих с любов и стръв и с безкомпромисна редакторка (Пепа Георгиева б.а.) върху този роман, исках да достигне до сърцата на много хора и слава богу, получи се. Това, което чувам от читатели постоянно, е “имам чувството, че тази книга съм я писал аз, четох я на един дъх”. Лятото в един клуб на плажа ме заговориха група момчета и момичета, оказа се, че ме разпознали. Едното ми каза: “Твоята книга ме накара да се чувствам горд, че съм българин.” Аз, който съм толкова далеч от патриотарски изцепки от рода колко сме велики ние, българите, и каква цивилизация сме имали и как заради нас, Китайската стена и не-знам-си-какво и т.н., се развълнувах много от това. И си спомних тогава, че и аз се чувствах по същия начин преди 20 години, когато купувах по 10 бройки от “Балада за Георг Хених” и я подарявах на кого ли не.
- Обект сте на множество сравнения с други автори, като в челото е Керуак с “По пътя”. Защо е нужно на хората непрекъснато да правят паралели и да търсят все повече информация - колко време сте работил върху романа, какъв сок сте пили, докато сте го писали и т.н. Защо хората просто не се отдадат на емоциите, които една книга предизвиква?
- В началото много се дразнех. После осъзнах, че го правят журналисти, които не са чели поне едната от двете книги. На никого от читателите на романа ми не му е минало през ум това сравнение.
То е, като да сравняваш дюли с праскови, защото и двете растат по дървета и имат мъх.
- Според вас човек трябва да излезе от зоната си на комфорт, за да се случат нещата, които го променят. Вие колко пъти сте излизали от тази зона и положително ли оценявате промените?
- Зоната на комфорт е също и зоната на здрача – и в двете е трудно да различиш ясно кое какво е. И в двете си труднозабележим. Истински, дълбоки промени няма как да се случат, ако не напуснеш сам или не бъдеш оритан от тази зона. Адски мъчително е, когато това се случва, но обърнеш ли се назад - това са моментите, които е трябвало да изживееш, за да започнеш следващата глава в живота си.
- Превеждате “18% сиво” на английски и предстои издаването му и на френски език. Кога ще пишем за премиерата ви в Париж?
- Мисля, че в края на 2010 г. ще излезе във Франция. Подписахме договор с добро френско издателство и в момента се превежда от Мари Врина Николов, най-сериозния българист, когото познавам, интелектуалец и литературовед, преводачка на Йовков, Радичков, Вежинов, Пасков, Алек Попов, Теодора Димова... Имам разговори с американски издателства, интерес от Германия също.
- Много хора казват, че са спирали да четат “Кратка история на самолета”, за да си поплачат. Вие плакахте ли, докато писахте разказите в нея?
- Не.
- Как се чувствате на премиерите на книгите си, когато се срещате лично с читателите си?
- Всяка среща с читатели е среща с непознати, които всъщност знаят страшно много за мен. Който е чел двете ми книги, в някаква степен ме познава повече, отколкото, да речем, някой приятел от детинство, който не е. В книгите си аз съм отварял врати в спомените си, които сам не бях посещавал с години, а сега влизат и излизат абсолютно непознати хора. Срещите ми с читатели са обикновено срещи със съучастници, двустранно енергизиращи и много забавни.
- Казвате, че когато пишете, се радвате на усещането за контрол върху самия себе си, а в киното нещата са различни. Как възприемате театъра - пишете сценарии и пиеси, а не участвате в процеса на подготовката и реализацията.
- Не знам в кой исторически момент в България функцията на автора е останала някак периферна към целия процес на поставяне на една пиеса. От автора (у нас често неправилно наричан драматург, но това е друга тема) се очаква да предаде текста си и да не пречи. Навярно вина за това имаме и самите автори, нямам представа, но опитът с американския театър не е такъв. Авторът, ако е жив, разбира се, и ако има какво да каже (а аз, по дяволите, имам какво да кажа), може да е само в полза на крайния продукт.
Добър пример за това са Дейвид Мамет, Сам Шепард, Артър Милър, великият Едуард Олби, който бе толкова въвлечен в поставянето на “Козата” с Явор Гърдев, сега играна в Народния театър... Навсякъде по света работата с автора е бонус за самата пиеса и всички въвлечени в нея. Театърът е колективен “спорт”, той е изпитание за работа с екип. Мисля, че театърът като артформа е в уникално добрата позиция да бъде между киното и литературата, да флиртува и с двете, все по-забавно е да се прави театър.
- “Неделя вечер” се радва на голям успех в театър “София”. Медиите описаха пиесата като светъл лъч в новия театрален сезон. Кажете ни нещо и за новата си пиеса “Откат”, която ще се играе на сцената на Шуменския театър.
- Да, хубави неща се случиха с “Неделя вечер” след година и нещо ходене по мъките. “Откат” пък е пиеса за комуникация, за имитацията на такава, за отсъствието й, за крехкостта й, за взривяването й, за унищожаването й. Това е също текст - тест за езиково-културна толерантност. В него различни речеви модели търсят мястото си, смесват се; преплитат се театър с “действителност”, високо с ниско, чуждо със свое, урбанистично със селско.
“Откат” е пиеса - сборник истории за сцена, с някои от най-човешките неща, които съм писал.
Поставя се от Десислава Боева, а аз за съжаление не съм запознат с работата й. Искрено се надявам целостта на текста да е запазена, а режисьорът да е намерил своето решение в подхода към материала, в пътя към актьорите, а оттам и към сърцата на зрителите.
- Как оценявате присъствието си в интернет и не ви ли дразни анонимността, с която много хора злоупотребяват там?
- Науката е изпреварила със столетия духовното израстване на човешкия род, това е факт. В XXI век човекът използва технологии от бъдещето, лети напред-назад със самолети, изследва Космоса и гради теории за произхода на Вселената, но кой от нас не е виждал интелигентни уж люде да реагират неандерталски по кръстовища и задръствания? А какво да кажем за някой “анонимен” с багаж лоши мисли, комплекси и кахъри, без каквато и да е отговорност и насаме с компютъра? Форумите са пълни с такива. Но като цяло анонимната позитивност в интернет е десетки пъти повече от анонимната злонамереност. Просто злото се набива по-лесно на очи. Facebook е един успешен пример за позитивност в мрежата.
- Четенето придобива ли други измерения за младите? Те четат ли изобщо? Бихте ли дали правата върху книгите си, за да бъдат издадени на диск или за библиотеката на google например?
- Младите четат толкова, колкото и не толкова младите. Аз няма да се уморя да повтарям, че ние, четящите, мислещите, търсещите хора, сме повече, отколкото подозираме, че сме. Аз вярвам в писаното слово – дали то е на камък, говежда кожа, пергамент, хартия или на дисплей. С нетърпение очаквам и окончателното приемане на Книгата на книгите – електронната книга – дали тя ще е Kindle, Sony Reader, или нещо от рода. Ще ми е мъчно за раздялата с книжното тяло, разбира се, но навярно едно време така са тъгували и радетелите на словото, когато са се появили печатниците.
- Какво отношение има късметът за успеха на един писател спрямо таланта му?
- Казват, че питали Наполеон какви иска да са генералите му – смели или брилянтни. Той отговорил – късметлии. Талант без късмет е тъжна работа. Имало е време, когато и аз съм копал дълго и все без резултат. Но в любимата ми книга Еклесиаст пише: “...и не на пъргави се дава сполучлив бяг; нито на храбри – победа, нито на мъдри – хляб; нито на разумни – богатство, нито на изкусни – благосклонност, но времето и случаят помагат на всички тях.” Колко красиво е това, а! “Времето и случаят помагат на всички тях.” Тоест на всеки един от нас ще бъде помогнато.
Ние трябва да правим каквото там правим, а късметът е неизбежен.
- Светът се променя с високи темпове. Пропастта между поколенията става плашещо голяма. Страхувате ли се, че съвсем скоро ние няма да разбираме децата си?
- Не.
- Г-н Карабашлиев, религиозен ли сте? Вярвате ли във висша сила, която е извън нас?
- Вярвам дълбоко във висша сила, която е едновременно извън нас и е вътре в нас. Христос например е бил истински учител, бунтовник, духовен водач, но не само това. Той е и готин пич, който купонясва с отритнатите от обществото, който не се гнуси от простолюдието, който яде и пие вино по време на пости, който дава мило и драго за приятелите си. Исус ненавижда привидната набожност и снобарията, Исус оритва търговците от храма, Исус не се усуква около “книжници и фарисеи”. Исус идва като отрицание на организираната религия и е разпънат от организираната религия. Християнството в повечето си превъплъщения е анти-Христос. Организираната религия ме задушава, усещам я като анти-духовност. Аз искам да общувам с моя, истински Христос, този, когото познавам отлично от четирите евангелия, а не с някаква обезкостена версия, измърморена от непознат човек с брада и патрахил.
- Кое е любимото ви място в България? Обичате ли да ходите конкретно някъде?
- Много са. Обичам Созопол, Търново, Пловдив, Варна, Тетевен, Острец... Но много мила ми е местността на трите воденици - едно много специално за мен място между Варна и Добруджа.
- Разкажете ми за 10 ноември 1989 г. Къде бяхте, какво правехте и как се чувствахте?
- Във втори блок на студентските общежития в Шумен. Пренасяхме май някакви дюшеци от стая в стая. Помня лицето на Тодор Живков.
- Какво помните от деня, в който напуснахте България?
- Помня как пътувахме в някакъв претъпкан автобус в София, бяхме с две войнишки мешки и една раница, беше студено и сиво и когато дойде време да слизаме, дъщеря ни Сара, тогава на три години и половина, извика: “Уф, стигнахме ли най-сетне Америка!”
- Знаете ли кое е първото, което повечето чужденци запомнят на български, защото го чуват твърде често от нас? “Боже, Боже!” Твърде религиозни ли сме, или много мързеливи, за да си помогнем сами?
- Суеверни сме.
- Всички ние се оглеждаме в останалите по един или друг начин. Образът, който виждаме там, често се превръща в нас самите. Вие в кого се оглеждате, когато искате да си направите самооценка?
- Труден въпрос. Съпругата ми, дъщеря ми, майка ми, приятелите.
- Колко критичен трябва да бъде един човек към себе си ?
- Не толкова самокритичен, колкото съм аз.
- Минаха 100 дни от управлението на кабинета начело с г-н Борисов и той си постави оценка 5. Интересувате ли се от политиката в България, гласувате ли?
- Интересувам се може би повече, отколкото трябва. Гласувал съм на всички избори. Първите 100 дни обаче на този кабинет по една или друга причина за съжаление ми убягнаха. Това, което виждам оттук, е някаква медийна хиперактивност, съчетана с арогантност, които най-спокойно бих преглътнал, ако има налице резултати за България.
Г-н Борисов има сериозен кредит на политическо доверие, дано го използва в правилна посока. България има нужда от действия.
- Можете ли да ми изброите 3 положителни и 3 отрицателни промени в България, най-значимите според вас през последните 20 години?
- Положителни:
1) Присъединяването ни към Европейския съюз и възможността за пътуване
2) Съживяването на предприемаческия дух и частната инициатива
3) Най-яките пици в света можеш да опиташ в България
Отрицателни:
1) Загубата на страха от закона и всички загуби, последвали от това
2) Профанизацията на медиите
3) Упадъкът на варненската боксова школа
- Къде живеете в момента със семейството си и защо избрахте това място?
- Сан Диего, Калифорния. Съпругата ми Силвия го видя в “Джурасик парк 2”, полудя и не миряса, докато не се преместихме тук. Най-мекият климат в Америка, красиво, близо до Лос Анджелис и Мексико, дъщеря ни ходи в чудесна гимназия.
- С какво се занимавате, когато не пишете? Натоварен ли е денят ви?
- С всичко, с каквото всички се занимаваме - четене, писане на имейли, пазаруване, хвърляне на боклука, говорене по телефони, професионални задължения, гледане на филми, театър.
- Ако можете да избирате, кое е преживяното от вас нещо, което бихте пропуснали?
- Когато се напих в осми клас с бадемов аперитив и си изповръщах вътрешностите.
- Има ли единствена любов, или човек може да срещне истинска такава много пъти в живота си?
- Да, има. Навярно ние сме серийно моногамни.
- Светът е в икономическа криза, за която се твърди, че скоро няма да отмине. Страх ли ви е от евентуални катастрофални последствия?
- Не.
- Смятате ли, че хората ще сменят възгледите си, светогледа си след тази криза? Дали всъщност не се докарахме дотук именно заради грешни приоритети?
- Кризите - лични и обществени, са неизбежни. Но кризите не са непременно нещо лошо - в тях се крие най-големият потенциал за промяна. Обществата също като индивидите се движат между еуфория и депресия и при едни амплитудите са по-меки, при други остри, при трети - патологични. Ясно е, че приоритетите ни са били грешни. Кои са правилните обаче?
- Кой недостатък на хората прощавате и кой не бихте могли?
- Прощавам всичко.
- Градивно ли е да мислим, че там някъде има по-добро от това, което вече имаме?
- Ние сме, където сме, и дори това, което мислим, че имаме, всъщност не ни принадлежи.
- Как си представяте един ваш ден след 20 години?
- Ако някой ми бе задал този въпрос преди 20 години, щях ли да знам, че ще съм на терасата в апартамент на хиляди километри от България, с непознат електронен уред в скута си - лаптоп, и ще давам интервю за неизлязъл още вестник? Не. Съзнавам колко полезно е човек да превизуализира бъдещето си, радвам се на хора, които го могат, но, как беше “... животът е това, което се случва, докато сме заети да си правим други планове” (Джон Ленън). Нека празнуваме днешния ден, пък кой знае какво ще ни донесе “утрето”.
- Помолете дъщеря си Сара да ви опише с 5 думи и ми ги напишете!
- Помолих я. Каза: “Пет Думи Не Са Достатъчни.” И продължи да си пише домашното.
