Евгений Дайнов 10 години е бил в настоятелството на помощното училище в село Миндя. През това време е видял много удивителни неща. Прочетете изводите му сега, след поредната драма с деца, забравени от държавата в Крумовград.
Първият път е случайност. Вторият път е съвпадение. Третият път е конспирация.
Така пише в наръчника на американските тюлени и си е чиста истина. За последните десетина дена имаме:
1. Скандала с фонда за лечение на деца в чужбина, който до такава степен не лекувал деца в чужбина, че върнал 3/4 от парите си;
2. Скандала с варварското отношение на лекари спрямо попадналите в лапите им родилки;
3. Трагедията в Крумовград, когато три деца се взривиха с бомба, подарена им от един чичко.
Общото в трите случая е демонстративната жестокост, с която държавните институции се отнасят към българските деца. Държавата е потопена не само в корупция, но и в конспирация за упражняване на максимална бруталност спрямо изпадналите в слаба позиция свои малки граждани.
Едни институции отказват да ги лекуват и така - нарочно и съзнателно - ги обричат на смърт. Други третират младите майки като военнопленници, за които не важи Женевската конвенция. Апо социалните домове и помощните училища пък царят садизъм, алчност и най-мрачно варварство. В продължение на
10 г. бях председател на първото в страната училищно настоятелство - на помощното училище в село Миндя. През цялото време се борих с институционализираното варварство, вградено в отношението на системата към децата на нацията. Нито общината, нито държавата се интересуваха как живеят тези деца. Цяло десетилетие не само събирах средства за тях, но дебнех персонала. Защото, ако не дебнех и тероризирах разните му там лелки и възпитатели, те правеха онова, което се прави във всички без изключение подобни заведения в страната.
Крадяха консервите и картофите от кухнята, гепваха дарения, източваха мазута за отопление през зимата. Денем, вместо да водят учебен процес, се напиваха в единствената топла стая, а децата скитаха из селото в търсене на топлина и храна.
Нощем, вместо да дежурят над децата, т.нар. възпитатели се напиваха и нехаеха за поверените им млади животи. По-големите деца бяха ползвани като сексиграчки или като безплатна работна сила. Онези, които можеха да четат и пишат, дължаха това на милозливи селяни, които ги прибираха на топло и ги учеха на елементарно четмо и писмо.
И, разбира се, след като всичко живо само пиеше и крадеше, никой не контролираше кой влиза, кой излиза и какво изобщо става. Не бомба- цял танк Т-72 можеш да вкараш и никому няма да направи впечатление. А междувременно стотици семейства чакат да приемат изоставените деца в домовете си, но държавата не им дава. Общинските комисии не се събират с месеци и години. Защо? Ами за да им е гадно: и на кандидат-родителите, и на децата, оставащи по домовете...
Разликата между Европа и варварството е в отношението към човешкия живот. Във варварските страни животът няма значение. В Европа е висша ценност.
Слабите и клети европейци - болните, родилките, децата, възрастните - се опират на държавните институции, чиято мисия е да смекчат суровостта на живота. В България обаче, ако изпаднеш в положението на слаб, всички държавни институции моментално ти правят мечка Отнасят се към теб с демонстративна жестокост, само защото си слаб. Паднал си им в ръцете и ще те разплачат до девето коляно. Всеки, който е слушал разказ на родилка, знае какъв задушаващ бяс обхваща нормалния гражданин, който веднага започва да си представя как смила от бой съответния лекар.
Всеки, който е наблюдавал как гасне от рак близък човек, знае, че онкоболните биват нарочно убивани от системата - бавно, съзнателно и максимално болезнено. Няма изключения.
Всеки, който е гледал как инвалид се движи с количка, се е питал: “Абе, толкова ли е трудно да се скосят тия тротоари?”
Всеки, който е водил възрастния си родител по болници, е виждал отношението на лекарите: “Що ни занимават с тоя дъртак, дето и бездруго му е време да мре?”
Всеки, който е бил жертва на престъпления, е виждал как “органите” категорично се разсейват или се опитват да изкарат жертвата виновна.
И всеки, който минава покрай старчески дом или лудница, вижда как по двора бродят същински скелети. Е, бродят тогава, когато не са вързани за леглата и налагани от персонала. А приличат на скелети, защото от кухнята се краде абсолютно всичко.
Това, приятели, не е Европа, а най-тъмна Азия отпреди сто години. Жестокостта е дълбоко вградена в самата същност на държавната система. Само някаква решителна и напълно безкомпромисна революция може да се справи с държавната бруталност.
Надежда има, тъй като общественото мнение най-сетне отказа да търпи.
Родилките престанаха да мълчат за инквизициите по родилните домове като за някакъв свой личен срам. Онкоболните направиха истински бойна организация, водеща всекидневна война с държавния садизъм. Има доброволчески организации, които - за разлика от държавата - пращат деца на лечение в чужбина с даренията на обикновения гражданин.
И всички посочиха виновните с пръст: лекари, възпитатели, чиновници, персонал по различните концентрационни лагери, неизвестно защо известни като “домове”.
Дори лекарският съюз разбра, че нещо става, но го изтълкува по свой си начин: “Страната явно няма нужда от лекари.” Хайде сега, сълзи и сополи... Много добре знаят, за какво става дума. Само се правят, че не знаят.
Имаме огромна нужда от лекари (чиновници, даскали, възпитатели). Нямаме нужда от хилядите верни последователи на доктор Менгеле и съмишленици на Адолф Айхман. От такива лекари (възпитатели, чиновници, учители) нямаме нужда. Нямаме никаква нужда от хилядите дребни садисти, пъплещи из система, която е направена така, че българите да имат най-краткия и болезнен живот от всички страни в ЕС.
Според великия философ Карл Попър, демокрацията има само едно преимущество: намалява жестокостта в отношенията между хората. Именно намаляването на жестокостта на системата спрямо гражданите трябва да стане главната, ясна и осъзната стратегическа цел на правителството. Защото, ако институциите продължават да се разправят със слабите и болните с обичайната си демонстративна жестокост, за какъв дявол ни трябваше да сменяме правителството?
Евгений Дайнов
