Проф. д.и.н. ИВАН СТОЯНОВ, ВТУ " СВ.СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ"
През февруари 1873 г. на бесилото, "там, край град София", завършва земния си път Васил Иванов Кунчев - Левски. И днес, 137 г. след неговата смърт, той си остава най-живият между живите, най-големият между големите, най-чистият между българите... остава с прозвището, прилягащо единствено нему - Апостола на свободата. И някак неестествено е дори на този ден да се говори за мъртвия Левски, защото апостолите не умират. И някак неприемливо е да се кади с тамян, да се палят свещи, да се четат заупокойни молитви за този, който винаги е в нас, който винаги е с нас, който е в сърцата и душите на млади и стари, на учени и неучени, на бедни и богати... на всички българи в многострадалната ни родина и вън от нея. Поради това ще си позволя да говоря за живия Левски, за вечно живия Апостол на българската свобода.
На 6/18 юли 1837 г. в подножието на гордия Балкан, в Карлово, семейството на Гина и Иван Кунчеви даряват на българския род бъдещия Апостол. Орисан с идеите на Новото време, орисан с идеите на Просвещението, младият карловец, макар и в монашеско расо, ще се отзове на призивите на Раковски и ще попадне в Първа българска легия. И не само това - тук ще се опълчи срещу всепризнатия ръководител на българското революционно дело, тук ще получи бойното си кръщение, ще получи прозвището Левски.
Да захвърлиш монашеското расо навръх Великден, си е чисто светотатство, но осъзнатият дълг към отечеството оправдава подобна постъпка. Жребият е хвърлен. Знаменосецът на Панайот-хитовата чета и легионерът от Втората българска легия ще уведоми народния войвода, че е намислил нещо, от което "ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя - губя само мене си".
Гениалното творение на Васил Левски - ВРО, се оказва най-верният път към разрешаване на Българския въпрос. Като заимства най-прогресивните идеи на европейското революционно движение и принципните постановки на италианските карбонари, Левски изгражда революционната организация с една-единствена цел - да се замени сегашната деспотско-тиранска система с демократска република - народно управление.
В своята дописка до в. "Свобода" той ще събере в няколко реда основните принципи на своето верую: "И ний сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там, дето живее българинът - в България, Тракия и Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, те ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише "Свята и чиста република".
От Търново, в последния ден на декември 1872 г., Апостола тръгва към своята голгота, след като тук окончателно е установена неговата самоличност. Спомените на съвременниците, в които се описват "опитите" за спасяването му, са късен рефрен на гузна съвест. Казаното много години след Освобождението от поп Тодор Луканов, че в предсмъртната си изповед Левски искал да бъде споменаван в молитвите за успокоение на душата му нато йеродякон Игнатий, си е чисто светотатство. Изповедта е едно от тайнствата на християнската религия и оповестяването й е гавра с нормите на християнския морал. Но "изповедникът" се е досетил, че с това си твърдение ще увековечи името си в българската история и че то ще се споменава винаги когато се говори за гибелта, и не само, на Апостола. Досетил се е и го постига в свободна България, но кой знае защо не си е направил труда да разбере и запомни къде е погребан Апостола. А в "позорните" гробища намират вечен покой не хиляди, а единици и поставянето на кръстен знак или какъвто и да е друг върху пресния гроб след месец дори едва ли е била най-опасната работа тогава. И още - пет години (до януари 1878 г.) не са толкова много, че да изтгрият от паметта на един революционен деец спомена за това, ако изобщо е имало такъв. Тук с основание може да се спомене джобното тефтерче на Левски и въздишката, изпусната от него с обръщението "Народе????"
Никой няма да разбере причината за тези четири въпросителни, но той навярно многократно се е сещал за този народ и по-късно - в дългия път от Къкрина до Ловеч, от Ловеч до Търново, от Търново до София, от София до Бесилото. И ако в тефтерчето въпросителните са "само" четири, в съзнанието му те са нараствали лавинообразно, за да се стигне до болезненото признание в разпита му от 9 януари 1873 г.: "Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщата на тепсия", в искреността и истинността на което едва ли можем да се съмняваме.
Ако можеше днес да ни зърнеш, Апостоле! Сигурно щеше да поставиш не четири въпросителни след "народе", а милиони - стига да имаше време и място. Сигурно щеше да се замислиш и над това - дали саможертвата ти не е била напразна, след като идеите ти, от които всички се възхищават, така и не се реализират. Иначе тя, българската, днес се е видяла, но смайва с това, че въпреки всичко я е имало някога - и в по-далечно, и в по-близко минало.
