ПОПАДНА ми тия дни въргалящо се из нета мнение как трябва да се върне задължителната военна служба, с други думи - казармата. Подписано е: “на 21 съм. Жена съм. И съм руса”, а заглавието - “За казармата от една блондинка”.
Разбира се, само на една блондинка - образно казано, би ѝ минало през главата да оправдава собствените си любовни неудачи с някаква имагинерна функция на социалистическата държава, наречена “задължителна военна служба”. И понеже не я кефели розовите шорти, обезкосмените ръце и селфитата на съвременните младежи, тя ги праща за две години някъде на найната си, където любим цвят щял да им стане синьото, а играчки - истински пушки и пистолети.
По принцип бих го подминал с лениво поклащане на глава, гонещо за цел прогонване на досадна, но нехапеща муха.
Но за връщането на казармата са и разни чугунени глави, които участват в избори
Които искат да кешират носталгията по миналото в депутатски мандати. Онова минало, когато кравето сирене беше 1,60 лв. за килограм, малката водка - 60 ст., а здравеопазването и образованието - съвсем, ама съвсем безплатни.
И когато момчетата си имаха своя девственост, наречена влизане в казармата. След нея те ставаха мъже, а губенето ѝ се съпровождаше с грандиозни тържества, понякога по-пищни от циганската сватба в Столипиново, която помогна на Пловдив да стане европейска столица на културата. Но по-старото поколение дотолкова беше привикнало с тях, тържествата имам предвид, че не можеше да се примири с липсата им. Даже бащата на един футболист преди няколко години му направи изпращане в казармата на селския стадион, въпреки че задължителната военна служба отдавна бе отменена.
Та след като описаните по-горе са “про” връщането на казармата, аз автоматично съм “анти”. Но има и още нещо - аз съм по принцип срещу задължителната военна служба. Имам предвид такава, която я помня от средата на 80-те - аз съм служил две почти пълни години между началото на октомври 1983 и края на август 1985 г. Имах късмет, че бях приет на уча в чужбина (тогава под чужбина се разбираше Съветския съюз, разбира се). Наборите ми, които не бяха студенти, откараха до края на декември заради сложната вътрешно- и външно- политическа обстановка.
Казармата беше изключително тъпо нещо и това, че правела от момчетата мъже, е невероятна комунистическа глупост. Аз изкарах една нормална военна служба, която открадна от живота ми 700 дни в момента, в който можех да направя много по-велики нещо от това да се науча да приемам и предавам морзовата азбука с 65 знака в минута.
Мен не ме е възпитала казармата, а майка ми, баща ми и донякъде училището. Те са ме направили мъж, а не налудничавите заповеди на ротния командир капитан Бойков, известен още като Овчия, от рода на “Откъм планината - атом!”.
Не и трогателните усилия на старшина Колев с прякор Тото Палтото, който за малко да приеме за чиста монета предложението ни на партийното събрание на танковата бригада да опънем транспарант с надпис “Да живее международното положение”, и който ни даваше нови обувки веднъж на 8 месеца, вместо на 6, за да сгъне някой лев.
Не и благодарение на батальонния командир капитан Игнатов - Торанага Сама или Мравояда, който лично ме водеше при бръснаря бай Тошо Бързия косъм, за да ме острижат нула номер след поредния път, в който му доказвах, че когато Господ е раздавал акъл, военните са били на учение - общо 6 през втората ми година. Единия - след оформянето на прическата ми, която беше изпреварила тези на борчетата от ВИС и СИК с десетина години, ме заведе и при офицера от ВКР (военно контраразузнаване) на поделението. Причината беше, че си позволих да попитам ЗКПЧ-то (заместник-командира по политическата част) защо след като България и всички страни от Варшавския договор се стремят към мир и поддържаме армия, само за да се защитаваме от евентуално нападение на НАТО, в бойния устав (трябваше да го учим наизуст) бяха описани само “Действия на отделението, взвода и ротата в атака”.
Но това са спомени, на които днес се смеем. Но какво да кажат близките на онова турче от I мотострелкова рота, дано ми е простил на оня свят, че не му помня името, което си пръсна черепа с автомата по време на стрелби на полигона в кв. "Анево", малко след като му казаха, че му сменят името. Имаше два пълнителя момчето, а около него бяхме 90 човека, можеше да ни натръшка половината.
Какво да кажат и роднините на циганина, гръмнат в главата по погрешка, докато един младши сержант показваше на девойки пред гарата в Харманли, че неговият “Калашников” е с истински патрони?
Какво да кажат и съпругите и децата на шестимата мъже, загинали при взрива на склада за боеприпаси близо до Карлово през 1985 г.? Или аз и още три момчета, които трябваше да пазим да не би обезумелите от скръб роднини на трима от тях от село Дъбене да се юрнат да отварят закованите ковчези?
Вместо да се напъвате да връщате казармата и да призовавате за това, направето училището каквото трябва. Нека момчетата там да свикнат на дисциплина.
