Ако разгледаме бъдещото правителство като основното ястие на деня, което чакаме да бъде сготвено и поднесено, твърде е вероятно то да се появи под формата на пиле със зеле, гарнирано хем с гарнитура, хем с послевкус, идващ от няколко неочаквани вкусови фронта. С две думи - или ще ви боли корем, или ще се чувствате добре. Как иначе, когато има съставки, които не виждаш, ала небцето усеща. Не слагаш люто, ама то люти. Нагарча, ама няма видими горчиви съставки. Това вече е правителствена гурме иновация.
Позитивно погледнато, всички хранителни съставки би трябвало да са равнопоставени, както и хората. Това, че някои са по-апетитни и се промъкват по-често на масата или пък други действат като битолски просяци и са на всяка манджа меродия, е друга тема. В момента сме гладни и ни трябва ястие. Сготвено набързо, с каквото има, но все пак ястие.
Тъй като напоследък загубих нишката на съставянето и развалянето на евентуалното бъдещо правителствено ястие, снощи реших да погледна докъде са стигнали нещата, да не е извряло нещо на котлона, без да разбера. Попаднах пак на симпатичната клоунада "Борисов е мъдър и променен", "България показва европейско лице с тези цивилизовани преговори" и други подобни мисловни подправки, която - колкото и да е симпатична - скоро ще доскучее, ако не роди някакъв финален продукт.
Иначе
родното политическо
пространство така
се е отворило,
че скоро и сирийски бежанци ще привлече за подкрепа, само да е широка.
Аз не вярвам в коалиции, пък и са ме учили, че хубавите и трайни неща трябва да отговарят на двете SS - simple и stupid - потърсих подобни в последващото управление на страната, засега не откривам. Важно уточнение - при stupid да не се търси буквален превод, иначе всичко в България би трябвало да бъде хубаво, трайно и работещо. В следващото управление нищо не е просто и ясно, всичко е сложно и неясно. Това е проблем.
Първото SS нещо в ситуацията е човешкото схващане, че всеки става за властта. Не, не всеки става за властта, нищо, че е парламентарно представен. Властта не е като борбата за човешко равноправие, не на расизма и т.н. За властта стават малцина и това е добре. Борисов греши, като се бори за максимално широка коалиция, пък и обрича на гибел добрия млад Реформаторски блок, който тъкмо влезе в парламента, ама няма повече да има тоз късмет.
Борисов сигурно смята, че като привлече всички, ще бъде успешен. Не, това не е борба тип “дай да вкараме и негрите в управлението”. Успешни са едноличните и смислени управления. Спомням си за оная история с Джеймс “Биг Джим” Фолсъм, в далечната 1954 г., когато той се състезавал за втори мандат като губернатор на Алабама и неуморно обикалял по време на кампанията си. Него ден имал среща с един важен съдия. Било пиково време за расовата дискриминация. Белите и черните били разделени, първите ползвали маса преимущества. Когато колата на Фолсъм спряла пред уговореното място за среща със съдията, се случило нещо необичайно. Фолсъм видял съдията, но видял и двама тъмнокожи, които минавали по тротоара. Отишъл, поздравил ги сърдечно, чак след това се обърнал за поздрав към съдията и го шокирал с думите си: “Всички хора са равни”.
Фолсъм бил висок, як, брилянтен популист, мислел, че трябва да
спечели всички на
своя страна, за да
бъде успешен
Казвали ли му дори Kissing Jim, защото винаги се снимал с красивите момичета по време на предизборните си обиколки. Казвали, че е най-добрият приятел на малките и слабите. Привличането на всички по време на предизборна кампания е едно, привличането на всички по време на управление - нещо съвсем различно.
Поуката от цялата история, ако я разкажа докрай, е, че в кризисни моменти обществото няма спешна необходимост от привличане на всички, а малки здрависвания като това на улицата, защото то е “малък момент на справедливост”. Няма никакво утешение за народа в това, че ще привлечеш някого на своя страна, има утешение, ако направиш нещо, което се класифицира като “малък момент на справедливост”.
На България сега и трябва на първо място “промяна на духа”, после и “промяна на статуквото”. Чета за Фолсъм и си представям Борисов. Ако Жозеф Дол го чака на улицата, Борисов ще слезе, ще се здрависа с общи работници или безработни роми, които се шляят наоколо, чак след това ще отиде да поздрави Дол. После дори би плеснал през ръката Дол, защото хубавите дами се прегръщат първо от Борисов. След това ще прегърне абевисти, фронтисти и реформатори, за да им прошепне, че “всички хора са равни”, давайте да правим кабинет. Да, но хората вече са виждали това здрависване, сега имат нужда от още и още “малки моменти на справедливост”, за да се убедят, че нещо наистина ще се промени.
В едно от брилянтните си есета, за което журналистът Малкълм Гладуел учтиво ми припомни тия дни, Джордж Оруел разказва за Чарлз Дикенс и неговите критики към викторианска Англия. Оруел пише: “Дикенс критикува законите, парламентарното управление, образователната система и т.н., но не предлага с какво би ги заменил. Няма очевиден знак, че той иска настоящото статукво да се промени. Обаче всъщност неговата цел не е толкова промяна на статуквото, колкото
промяна на
човешката природа
Той счита, че трябва да се промени духът, а не структурата.”
Дикенс смятал, че по време на сериозни обществени проблеми страницата може да се обърне само с “малки моменти на справедливост”. Той вярвал, че най-важно е да промениш сърцето, това, в което човек вярва.
Днес в България има системна несправедливост. Единственият начин на политиците да докажат, че са решени на промяна, е да покажат поне “малки моменти на справедливост”. Засега такива липсват.
