С Алек Попов, писател и сценарист на най-новия български филм “Мисия Лондон”, разговаря Мила Гешакова:
- Смешен филм ли се получи от романа ви “Мисия Лондон” - навремето бе определен като най-смешната българска книга, г-н Попов?
- Ние се смяхме, докато писахме сценария, пък дали е смешен, ще прецени публиката. Аз съм прекалено вътре в тази история, за да бъда обективен. Ще бъда много щастлив, ако хората се смеят, най-малкото защото всички имаме нужда от това. Жанрово и стилистично филмът като че ли се доближава най-много до попарта.
- Гаранция за успех ли е, че е построен върху много успешен и четен роман?
- Не, само по себе си това не може да бъде гаранция. Литературната основа наистина е много важна, но ако човек не знае как да я използва, може просто да изхаби материала. Още повече, не от всяка книга може да стане филм и това като че ли е най-хубавото на литературата. Всяка история има своя логика, своя стилистика, която трябва да бъде уловена. Това е най-трудното при адаптацията на едно литературно произведение. Не да се преразкаже буквално.
- Във филма се говори за българи в чужбина, донякъде за политика, а подобни теми винаги се асоциират с някаква подигравка, наша несъвместимост със съвременната цивилизация. На какво наблегнахте?
- На интелигентната ирония. Виждате ли, националните комплекси не са само български патент. И най-великите нации ги имат, дори повече, ако това може да бъде някакво утешение. Ако си мислите, че във Великобритания например процесът на деконструкция на имперските “ценности”, носталгии и предразсъдъци е минал много леко, се лъжете. Монти Пайтън, които са едни от пионерите в политическата сатира, са си имали големи проблеми с цензурата. И не само те. Този процес всъщност продължава на различни нива и до днес. На нас също предстои да минем през чистилището на дегероизацията на историята, за да се интегрираме пълноценно в модерната епоха. Иначе се превръщаме в някакви “колекционери на национални обиди”, което е много жалко. Да вземем начина, по който българските институции реагираха на закачката на чешкия художник Давид Черни - като ощипани моми. Единствените, които му се вързаха от цяла Европа! Обикновените български граждани сякаш реагираха много по-адекватно. Имаше за, против - заформи се нещо като дебат. Докато институциите истерично настояваха да се метне оня черен креп върху инсталацията, като че ли цялата държава е закрита. В което имаше известна доза истина, ако се съди по силно критичните доклади на Брюксел по онова време. То много ясно, че е по-лесно да се правиш на ощипана мома, отколкото да сложиш в ред държавата си. Този конфликт на практика ще се възпроизвежда всеки път, когато предмодерната чувствителност се сблъска с постмодерния светоглед на съвременния човек, който преобладава в Европа. Онова, което е “гавра” за едни, за другите е просто “игра”, напълно легитимна интерпретация на факти и събития, над които никой няма монопол. Зад тежката безпомощност на българските институции в подобни ситуации прозира липсата на информация за културните процеси в съвременния свят. За това е виновно затвореното и консервативно българско образование, в което се отделя много малко място за историята на културата и изкуството.
- Сюжетът се завърта около няколко дузини откраднати патици от лондонски парк, които ще бъдат сготвени на прием в българското посолство, за да бъдат поднесени на британската кралица. Какво е внушението?
- Напълно измислена, забавна история. Някои български вестници я обявиха за истинска и дори й посветиха разследващи материали, базирани върху романа. Но няколко години по-късно животът я превърна в реалност - емигранти от Източна Европа наистина нападнаха фауната в кралските паркове и вестници като “Сън” вдигнаха шум до бога. Аз обаче се чудя как така не са се сетили по-рано!? Явно не е имало достатъчно гладни хора. Но после, като отвориха границите, и гладните заприиждаха. Надявам се, че не са почерпили “ноу-хау” от книгата ми.
- Правите и модерен прочит на темата за българската емиграция. Не сте ли жесток?
- В какъв смисъл жесток? Хората, както се казва, “гласуват с краката си”. Това е жестоката истина. И причините не са само икономически, а доста често естетически и културни. Много хора вече не могат да понасят простотията, която им се натрапва като “изконна българска добродетел”, “българщина” и пр., и просто се спасяват, накъдето им видят очите. Простотия, разбира се, има навсякъде, но когато човек е чужденец, не се чувства отговорен за контекста и не се дразни толкова. На един британец, който е избрал да живее в България, чалгата едва ли ще му прави чак такова впечатление - поне в началото. Може би кичът у дома го дразни много повече, особено ако е по-интелигентен. Имам предвид тази безкрайна сапунка около кралското семейство, дирижирана от жълтата преса, или пък цялата така наречена Britishness, включително следобедния чай - понякога на човек му идва в повече. Всичко това обаче може да се стори много забавно на някой българин, живеещ отскоро на острова. Що се отнася за носталгията, тя най-често се проявява на битово равнище, което за мен не е особено интересно. Особена носталгия към българската култура не съм забелязал, ако не броим турнетата на попфолк изпълнителите, които очевидно се радват на голяма популярност сред някои слоеве на нашата емиграция.
- Изкушава ли ви “Мисия Лондон” за още изяви на големия екран?
- Всъщност винаги съм имал интерес към киното и съм участвал в различни проекти като автор или консултант. Предполагам, че адаптацията на следващия ми роман, “Черната кутия”, за кино ще бъде голямо предизвикателство, понеже ще трябва да бъде решена в съвсем друг ключ. Това е една по-екзистенциална история.
- Какво от досегашното типично българско умря и какво е новото, което избуя в тези модерни времена?
- Да си призная, вече не знам кое е “типично българското”! Ще ми се да мисля, че това е комплексът от черти, довели българското общество до разцвет в годините преди т. нар. войни за национално обединение - преди всичко любовта към знанието, уважението към образованието, интересът към новото, стремежът към модерност, плурализмът на идеите и най-високи европейски стандарти в повечето сфери на живота. Тези несъмнени добродетели обаче са съпътствани от духа на парвенющината, непомерните амбиции, политическото късогледство, провинциализма и моралната корупция, довели в крайна сметка страната до катастрофа. Кое се е оказало по-силно, преценете сами. Нищо старо не е забравено, нищо ново не е измислено. Сменят се единствено генерациите и техническите средства. Повечето хора днес не искат да живеят във Велика България. Искат да живеят в Нормална България, което донякъде е прогрес. Лошата новина е, че нормалността не идва наготово, от само себе си, а се постига с цената на много вътрешни усилия.
- Криза е, навсякъде свиват разходи, съкращават кадри. От какво да се откаже българинът, за да оцелее сега?
- От глупостта. Това е непростим лукс в едно бедно общество, защото излиза много скъпо.
ВИЗИТКА
Роден на 16 януари 1966 г.
Завършил е Националната гимназия за древни езици и култура и българска филология в Софийския университет.
Работил е като редактор, уредник в Националния литературен музей.
През 1997-1998 г. е дипломат в Лондон, откъдето черпи сюжета за първия си и най-известен роман - “Мисия Лондон” (2001 г.)
Автор е на седем сборника с разкази, няколко радиопиеси и филмови сценарии.
Получавал е награди за фантастика - "Гравитон", за криминален разказ - "П. Вежинов", за къс разказ - "Рашко Сугарев", за драматургия - "Иван Радоев", за книга - "Хеликон". Книгите му са преведени на повече от 10 езика.
Директор е на Дома на детската книга и главен редактор на списание “Родна реч”.
