Летище. На чекинг гишето дават специална стълбичка, за да може малкото дете да се качи и да види какво правят батковците и каките - принтират билети, проверяват паспорти, опаковат багаж, слагат лепенки, интересни работи. После в самолета - разместване на две семейства по тяхно желание, само и само
семейството
с дете да е на
най-добрите
места
И още, и още. Преди това в кафене на улицата - майка с четири деца идва и споделя играчките си, прави път, освобождава масата, за да могат и други деца да седнат. Още преди това в хотела на закуска - примери, колкото щеш.
Друго летище. Дамата зад гишето е намусена. Добре, нека е намусена. После - скенери за проверка на багажа. Друга дама и пак намусена. Детето спи, но то задължително трябва да мине само. Детето има мъничко сок, но естествено, че трябва да го хвърли. Лента за влизане в самолета. Празно е, няма никого. Но на билета пише секция D.
Още по-намусена
дама
- нищо, че детето спи, но трябва да изчакате, защото на билета пише секция D, а сега влиза примерно секция А. Преди това - намусени физиономии в метрото, че влизаш с количка. Преди това - оставяне с големи кашони, за да ходиш пеша, при неколкократни молби, че си с дете и могат да ти услужат. Преди това...
Първото летище - добре дошли в Исландия. Второто летище - добре дошли в Германия.
Сигурно е епизодичен случай, ала сигурно не е. Сигурно повърхностно съдя за една нация по отношението ѝ към децата, но май не е. И да - тук говорим за отношението на абсолютно непознати - на улицата, в метрото, в магазина, на терминала. Не говорим за детска градина, училище, работно място, където а) навярно познаваш хората, б) плащаш за добро отношение и т.н.
Силата на първите впечатления е велика сила. И тъй като навсякъде по немските медии, съвсем основателно впрочем, излизат куп истории, свързани с Гърция, няма как подсъзнателно да не сравниш скорошното отношение към децата в Гърция със скорошното отношение в Германия. Да, гърците харчат безпаметно, да - мързеливи са, да - образователната им система е навярно нищожна в сравнение с немците, обаче...
Усмивка на немски е “лехелн”, а на гръцки “хамогело”. Разбира се, че едната дума звучи слънчево и наистина усмихнато, става дума за втората. Разбира се, че не съм преднамерен.
Ако направите
социален
експеримент
по някоя
гръцка улица
и се разходите с малко дете, което рита топка, понякога вика силно, друг път проплаква, тича, пада, става, въобще прави онези детски неща, каквито едно дете трябва да прави, вероятността с него да се заговорят и/или заиграят усмихнати хора на всички възрасти е много голяма. Ако направите същото - както наблюдавах последната седмица в Берлин - вероятността (простете за липсата на немска точност) съвсем не е така висока. Вярно, проучването беше само седмица, ала каква седмица.
От години се занимавам с детайлно проучване на живота в градовете, донякъде и заради проучванията на “Дарик” и “24 часа” “Кой е най-добрият град за живеене в България?”, и скромният ми социален експеримент за качеството на живот често поставя на първо място субективните фактори, а чак след това всички обективни. Защото “качество на живот” значи повече усмивки по улиците, а не автобус, който цепи секундата и тръгва навреме. Надявам се, повечето от вас ще се съгласят, колкото и да им е трудно, че това е така. Да - хубаво е да живеете в страна със стриктни правила, прекрасен транспорт, добре развити услуги, диспциплина и ред, отлични университети, медицина на топниво, но още по-хубаво е да живеете някъде, където другите около вас се усмихват. Внимание - под “усмихвам се” разбирам всички малки и големи неща, които правят живота наистина по-добър. Не разбирайте “усмивка” като някакъв изкуствен смях.
Не парите отличават...
След пълна седмица, прекарана в Берлин, където, разбира се, всичко беше наред, времето беше отлично, цените - по-евтини от Гърция, на моменти и от България, транспортът - точен, храната - хубава, равносметката показа минус единствено при “усмивките” към децата. Напъвам се и не мога да си спомня за немец, който се заигра с моето дете, направи път, усмихна се, подаде ръка. Напротив - спомням си за груби маниери, неучтиви дами и господа (основно дами), забележки и
погледи тип
“ахтунг, ахтунг”,
все едно че някакво глупаво немско правило е нарушено, о, ужас. О, ужас - имате два билета за влизане, носите тежки чанти, ама третият билет - за малко сте го забравили. Нищо - носи, няма какво да ми се молиш, това е Германия, ред и дисциплина. Ама, моля ви се, за 60 секунди само влизам, за да не нося тези тежки неща. Не! Ахтунг! Това е Германия. Не и не!
След само няколко часа в Солун, навярно ще се съгласите, нещата се обръщат наопаки - подаръци в магазина, “усмивки”, закачки, заиграване, млади и стари обичат децата, обичат ги много. Да, наистина ги обичат.
А какво ли обичат самите деца? Сигурно е, че онези - отгледани в Германия - са по-успешни в кариерно отношение, навярно имат повече възможности, навярно са по-големи откриватели, навярно са децата на бъдещето. Но последното изследване на ЮНЕСКО за възприятието на самите деца, за това къде са по-доволни и щастливи от живота, дава други резултати.
Децата са
най-доволни от
живота си в
Гърция,
Холандия,
Исландия, Испания, Финландия. Впрочем и от петте страни имам лични впечатления, че въпросната “усмивка” към децата е факт. Германия, иначе страна-икономически първенец, давана за пример, нищо лошо, та там децата са доволни от своя живот по-мъничко, защото поставят собствената си страна на 22-о място. И както пише “Ди Велт”: условията за живот на децата в Германия (в материално отношение) са отлични, но в същото време 11-15-годишните не се чувстват добре и са
по-нещастни
от останалите
“Трябва да се замислим за това”, обяснява професорът в Хумболт Ханс Бертрам. Фокусът само и само върху резултати, отлични оценки, по-добри и по-добри училища сигурно води напред, но какво остава за хубавото и щастливо детство? Може би води до бедност (ако погледнем икономическите показатели на Исландия и Гърция, сигурно е така).
Водят се редица спорове дали децата днес се държат по-добре от децата преди, но тъй като става дума за моето дете, а и за тези около мен, смея да твърдя, че те са добре възпитани и послушни. Не по немски стриктни и изпълнителни, но послушни. Сега разбирам, че скучните социологически изследвания, на които попадам напоследък за отношението на родители към деца, очевидно са верни. Родителското отношение, както пише журналистката Джудит Уорнър, особено на заможни и амбициозни родители, е следното - големите натискат малките да се представят добре.
Но големите не
натискат малките
да бъдат добри
Високи оценки, високи постижения - да, задължително. Но добро поведение, проява на добрина - не, това сякаш се забравя. Родителството днес сякаш се е вторачило в състезателните качества на децата - непременно на първо място, непременно преди останалите, бутане с лакти, а това едва ли развива доброто у тях. От онези добри хора, които по-късно, като станат големи, ще се “усмихват” на децата по улицата.
Дан Киндлън, детски психолог в Харвард, казва: “Ние сме луди на тема постижения. Днес домашната работа след училище е 50% повече от тази през 80-те години, а ние сме побъркани на тема детето ни да учи в доброто училище, да получава добрите оценки.” За справка - децата в холандските училища, които винаги се нареждат на първо място в добрите класации за най-добре отгледани деца, имат малко домашни.
Сигурно в едни страни всичко е наред, портфейлите са пълни, влаковете тръгват навреме, бизнесът се развива, банките не са обявили фалит. И в тези страни се усмихват на децата, сигурен съм. Но има и едни други страни, в които хората се усмихват малко повече на децата. А тези “усмивки” говорят доста за една нация.
