Това е трета част от поредицата “Да изпревариш Саддам”, посветена на 25-годишнината от иракската инвазия в Кувейт. През август 1990 г. повече от 460 българи са блокирани в емирството след нахлуването на армията на Саддам Хюсеин. За разлика от гражданите на други страни българите не дават жертви и не стават заложници на иракчаните. Спасителната операция е водена от управляващия тогава посолството в Кувейт Димитър Димитров. В предишните материали той описва как разбрал за инвазията и как българското посолство било превърнато в своеобразна “крепост”. Дипломатът обикаля с колата си окупирания град, докато по улиците се валят трупове и останки от грабежа на плъзналите мародери. С риск за собствения си живот успява да прибере на сигурно в посолството още 4-ма българи - един инженер, до чийто дом е избухнала бомба, и младо семейство с 6-месечно бебе.
Оставям спасеното семейство на грижите на жените и бързам да се върна към пътя от летището. По обед колони автобуси пропълзяват пред мен. Една част тръгват към крайбрежната улица, където, недалеч от микрорайона на посолството, са два хотела, превърнати в концентрационни пунктове за заложници. Други автобуси се отправят към центъра на града. Там е “Шератон”, също концентрационен пункт. След няколко дни щях да посетя два от хотелите,
единия - като
началник, другия
- като арестант...
На летището се бях натъкнал на втората част от злополучните пътници и екипаж на полет BA149 на British Airways. Първите са откарани от летището на 4 август.
Нарушавам последователността, за да спомена съдбата на заложниците на Саддам Хюсеин, в това число групата от BA149 от летището, защото българите в Кувейт имаха всички шансове да я споделят. За разлика от съдбата на сънародниците ни през първата фаза на кризата в Залива описания на перипетиите, преживени там от американци, англичани, французи, германци, японци, индийци, са обилно представени от медиите тогава и досега присъстват в интернет мрежата.
Най-популярен е филмът “Последният полет до Кувейт” (The Last Flight to Kuwait), документален филм, продукция на Blakeway Productions за BBC и Discovery Channel - America. Може да се види в УouТube.
Най-обобщен е докладът на Комисията на ООН по правата на човека: Положението в областта на правата на човека в Кувейт под иракска окупация от 3 март 1992 г. Във филма са споменати, а в доклада - изброени, несгодите, преживени от заложниците: убийства, изнасилване, симулирани екзекуции,
физически и
психически
мъчения,
жажда и глад...
Шест хиляди загинали или осакатени от 47 държави! Според статистика на Комисията на ООН по компенсациите. Не са щадени и гражданите на държави, заели по-благосклонна позиция по иракската агресия, в т. ч. бивши социалистически държави. Българските граждани бяха поставени наравно с гражданите на архивраговете на Саддам: САЩ, Великобритания, Франция, Германия и другите членки на НАТО. Те бяха обект на организирани хайки за заложници, а в домовете им в централната част на града - забранената зона, бяха жертва на “самодейци” - войници и тиловаци. Попадаха под всички официални забрани: за напускане на иракската територия (Кувейт бе анексиран официално на 8 август, но пътищата към Саудитска Арабия бяха затворени окончателно на 4 - 5 авг. 1990 г.), за доближаване до границите без редовни разрешения или изходни визи, за... за... за... Всички нарушения се наказваха с доживотен затвор. Предупрежденията излъчваха иракските радиостанции във всички новинарски емисии. След 14 август към предупрежденията бе добавено съобщение за двама осъдени британци, заловени край брега на Кувейт. Двамата, заедно с няколко десетки други, по-късно бяха освободени и предадени на бившия премиер Едуард Хийт като жест на добра воля. Подобни жестове, даже три, бяха направени към пастора, бивш кандидат-президент на САЩ Джеси Джаксън, към бившия германски канцлер Вили Брант, към бившия генерален секретар на ООН и австрийски президент Курт Валдхайм. Всеки представител на “архивраг”, посетил Багдад, получи между 40 и 80 сънародници за отвеждане в родината. За сравнение - действащият български вицепрезидент, посетил иракската столица заедно с 60-членна делегация, включваща посланика в Кувейт, представители на 4-те водещи партии и на основни политически и икономически ведомства, получи, колко, познайте? Нула! Даже
забрави в Багдад
един член на
делегацията си - за час-час и половина, докато самолетът се върне, за да си го прибере. Да, за смях или за плач, в бурята от негодуване на 1800-те българи в Ирак, сред тях и ние - 15 доброволно или по стечение на обстоятелствата, кандидат живи щитове от Кувейт. А наши хуманитарни случаи имаше достатъчно - нуждаещи се от медицински грижи диабетици. Както и Димитър Русев, който бе в болница след инфаркт, поради преумора в резултат на указанията на МВнР, загрижило се в последния възможен за безопасно пътуване към Багдад ден за “имуществото на мисията” (на посолството, на търговско-икономическата служба, в т. ч. по квартирите на служителите). Всъщност “грижата” беше за съвсем друго нещо...
Обратно към събитията след присъединяване на попълнението - двама млади родители и бебе, към гарнизона на посолството крепост. На 5 август изпратих втората порция от информация до София за ставащото в Кувейт и основното - предложение, основаващо се на запазената способност на летището да оперира, за евакуация по въздух на цивилните чужденци - резултат на международна хуманитарна акция от или под егидата на ООН. Бях чул съобщенията на Би Би Си за бомбардираното, неизползваемо летище, и специално подчертах, че съм огледал пистата и че летището може да се използва пълноценно. По-късно информацията ми бе потвърдена от евакуация в края на декември на американски граждани и дипломати от същото летище, при това с най-голям самолет - “Боинг 747”.
Отговор не получих. И на следващата ми информация и предложение на другия ден. Затова пък пристигна отговор на поискани от Емил указания. Бях предал молбата му в открит текст, между другото, за негово успокоение. В нея не ставаше дума за застраховка, на мен пък през ум не можеше да ми мине да искам възнаграждение за “военен риск”. Тогава не подозирах, че съществуват такива глезотии. Мислех по шаблона от 1979-а. А се оказа, че имало. При първата възможност, след освобождението на Кувейт и възстановяването на посолството през май 1991 г., посланикът поиска допълнително, “рисково” възнаграждение. Имало много мини. Прав бе човекът - вестниците редовно съобщаваха как градинар хвръкнал в небесата, както си прекопавал градинката. Или - някой стиснат тенисист, заврял се да търси отлетяла топка в храсталака. А при окупация, то се знае - никой не окопава градинки и не играе тенис. Следователно - риск няма.
Изненадаха ме указанията - трябваше да ги предам лично на Емил, в писмен вид. Наглед нищо особено - да продължи работа, да изпълнява указанията, мерките за сигурност. Грижа за човека. А за останалите 463-ма? Нещо не беше наред. Но къде - в София или в Москва? Оказа се на три места - и при руснаците в Кувейт.
В разговор със съветския управляващ през следващите дни за пръв път чух оценка по моя информация: “Това, което подадохте за летището, не се потвърждава. Пистата е бомбардирана. А освен това да не би да подавате открита информация по друг канал?”
Първата фраза не беше въпрос, пропуснах я край ушите си. Спорът беше излишен, оставих изясняването на източника за увереността му за друг случай. В края на август, вече пребазирани в Багдад, поседнахме да полеем многото поводи с моя съсед по жилищен блок в Кувейт - руснак, младши дипломат в съветското посолство в Кувейт. Поведох разговора към летището: Защо твоят шеф бе толкова сигурен, че пистата е бомбардирана?
- Защото аз му докладвах - последва спокойният му отговор.
- А ти откъде разбра?
- Видях я.
- Откъде?
- От хълма до летището.
Смених темата. Летището бе най-високата точка на юг от града. Подобни височини имаше на североизток, по пътя към границата с Ирак, но те бяха на 80 - 100 км от летището, отвъд хоризонта. Ясно - образец за “разузнавателни данни”, копирани от целевата дезинформация на Би Би Си. А аз
си въобразявах,
че СССР има
всевиждащо
спътниково
разузнаване
Оказа се, че моята и съветската информация са се сблъскали не само по въпроса за летището. При втория си мандат в България, когато състудентът ми, съжител по стая в общежитието и добър приятел, А. И. К. ми се похвали, че е минал през поста на началник на отдела за България в съветския МИД и го очаква по-високо назначение в регионална организация, запитах директно: Защо информациите ми от Кувейт през август 90-а не стигаха до София?
- Митя, как да ги пускаме, та те бяха точно обратното на това, което получавахме от нашите хора. И повече да не си стъпил при тези араби, никакъв Близък изток! Докато ти не се прибра в София тогава, стисках палци - да не съобщят, че си застрелян някъде из пясъците.
Деликатно премълчах, че според съветските колеги в Кувейт бих могъл да се задуша и при газова атака. Имаха и такова “сведение”...
Въпросът на управляващия за “другия канал” бе основателен. Още на 5 август бях споделил със Стоян, че трябва да търсим помощта на друго посолство с радиовръзка. Същия следобед той докладва: унгарците ни предлагат връзка през Будапеща. Зарадва ме - посолството им беше близо до нашето. Оставаше да уредим техническите въпроси. Да кълвем - и ние, и те, на английски или на латинизиран български, би било мъчение, загуба на време и източник на недоразумения. Бързо открихме решение.
Тяхната
радиостанция
приемаше и
предаваше информация, записана на жълта телеграфна перфолента. Оставаше да проверим дали някой от захвърлените на стълбите към покрива ни телекси ще даде признаци на живот. Да - имаме нов помощник! Вместо да пиша калиграфски на ръка или на пишеща машина, както досега - на руски, телексът предлагаше запис и корекции на текста върху екран, на български. И без превод, грешки и цензура, за някакви минути, колкото кола да прескочи от посолството ни в Будапеща до унгарското МВнР, информацията летеше в двете посоки - към София или обратно, към нас. Е, за височайше внимание от София ще почакаме още, първо да пробваме връзката. Още същата и всяка следваща нощ повтарях свещенодействието върху телекса. Параграф 1 - успокояващи близките в България изречения, че всички 461, поправка - и двамата родители с бебето, в Кувейт сме здрави, живи и в безопасност. После по същество: обстановка, перспективи, възможности за действие и необходимо съдействие. Едно от следващите предложения за евакуация, поне на жените и децата, бе с кораб, за който индийските колеги ни уведомиха; трябваше съгласие на равнище МВнР. Друго запитване: сръбски граждани с 3 - 4 коли възнамеряват на собствен риск да отпътуват през Багдад за Аман на 9 или 10 август; моля нашето посолство там да провери и ни съобщете за резултата. Работим по план за екстрено изнасяне на българите с камионите на СО МАТ до Багдад при необходимост. И така всяка сутрин - с перфолента в джоба, при унгарските колеги.
Първата лента
занесох в
унгарското
посолство
на 6 август, на зазоряване. Отговорът дойде същата вечер. По радио “София”! В централните новини чухме гласа на началника на отдел “Шести” на МВнР да чете параграф 1 от телеграмата ни. Не беше отговорът, който очаквахме, но поне имахме потвърждение, че връзката работи. Вече в София разбрах, че същият текст е четен и в новините на БНТ. Всяка вечер. Отговор и по връзката през Будапеща нямаше и нямаше. До 12 август...
Прочетете тук първите две части: