През август 1990 г. повече от 460 българи са блокирани в Кувейт след нахлуването на армията на Саддам Хюсеин. За разлика от гражданите на други страни българите там не дават жертви и не стават заложници на иракчаните. Спасителната операция е водена от управляващия тогава посолството в Кувейт Димитър Димитров. Това е петата част от поредицата “Да изпревариш Саддам”, посветена на 25-годишнината от иракската инвазия в Кувейт. В предишната част стана дума как руснаците подават информация на българското посолство, че ще има газова атака, и хвърлят всички в ужас. Оказва се, че в мисията ни няма противогази за деца, а филтрите на тези, с които разполага, са с изтекла годност. Дипломатът Димитров и хора от посолството продължават да обикалят кувейтската столица на собствен риск и да спасяват българи от опасните зони. След като са извели семейството на представителя на авиокомпания “Балкан”, малко по-късно идва сигнал за двама български треньори, затворени в хотел “Шератон”, превърнат в лагер за заложници.
ПО ТЕМАТА:
Да изпревариш Саддам
2. Да изпревариш Саддам
3. Да изпревариш Саддам
4. Да изпревариш Саддам
Стигаме благополучно до Първия кръг. Внезапно около нас блясват фарове, въоръжени вдигат ръка да спрем. В такава ситуация е по-авторитетно шофьорът да вземе думата, но с пробива се заемам аз. “Шефът на Истихбарат ме чака, бързаме...” - заслепен, извиквам напосоки. Това стига. Не питат за име и къде ме чака. Пропускат ни. Но от редицата светлини се отделят два фара и потеглят след нас. Бронетранспортьор - осемколесен, с картечница, насочена надолу. Усещам мерника с тила си, осветен на задната седалка. Пътят към “Шератон” е преграден от дълга колона душегубки, насочена към кв. “Джахра” и пътя за Ирак. Значи целта ни е полицейското управление. Слизам, правя крачка и изпращам постовия пред оградата да каже на началника, че го чакам. Докато войникът е вътре, заемам позиция срещу входа и зарейвам поглед, не много високо. Когато усещам, че началникът е пред мен, бавно спускам поглед и вдигам изправена ръка на равнището на рамото. Разрешение за прегръдка. Офицерът без отличителни знаци е нисичък, прегръдката се получава по саддамовски - бузата му се отрива в моята яка. Усещам, че напрежението около нас спада, конвоиращият ни БТР се оттегля. Все така небрежно и протяжно изричам, че са ми се обадили за двама души, мои хора: Да не би по погрешка да са при вас? По команда на офицера двама униформени хукват в различни посоки. Пръв се връща войникът, носещ черен чувал за боклук. След малко се появяват и “моите хора”. Обръщам се, двамата са по-възрастни от мен, но аз бащински им се скарвам, назидателно посочвам към офицера и към чувала. От него се изсипва порой лични карти, двамата, по потници, ровят по тротоара за своите. Когато са готови да тръгнем, подавам изпружена ръка, колкото да я докосне онзи отсреща, и възтежко се настанявам до шофьора. Групата пред входа почтително изчаква, докато потеглим.
Представлението се оказа по-успешно от очакваното. На следващия ден ни се обадиха за нови двама треньори, подкарани към хотел за заложници. Пуснали ги веднага щом разбрали, че са българи. Но премеждията на двамата в нашата кола не бяха приключили. На Четвърти кръг фаровете ни осветяват силуетите на ифа и преградили пътя мародери. Насочили са към нас автомати, трябва да спрем. По проверения вече сценарий стъпвам с крак на асфалта и изстрелвам вербален залп. Щом отлепя крак, Емил си знае работата. Обръщам се - треньорите са облещени, не се знае кой е по-шокиран - тиловаците или те. Когато стигаме в посолството, ги оставяме на грижите на милосърдните ни сестри. По- късно Мария сподели, че никога не е виждала позеленели лица като техните. Стоян допълни историята им: двамата живеели далеч, нямали представа какво става в Кувейт, тръгнали към бюрото на “Балкан” в центъра да си купят билети за България. Вкарали ги в “Шератон”, там имало задържани от 22 националности. Нашите се сетили с пръстен да подкупят келнер, който им показал скрит телефон. Успели да позвънят точно преди да ги поведат към автобусите. Единият от треньорите е Иван Цветков. Споменавам името му, защото по Коледа миналата година, когато се видяхме за последен път, той - в отлично здраве и разположение на духа, се съгласи лично да разкаже преживяванията си. Но дали от възрастта, или от нашенско медицинско недоразумение, жизненият му път внезапно прекъсна тази година. Дано почива в мир. С тези редове каня треньора по футбол Ж. К. от Перник - другия от спътниците ни онази нощ, да отпразнуваме втория им, “августовски”, рожден ден, като се извинявам за отсъствието си предишни години. И му благодаря, че в драматичната нощ двамата не забравиха да помогнат на колега по участ. Телефонът на съпругата на датския жив щит, седящ до тях и пъхнал в ръцете им листчето с номера, когато ги сваляли от душегубката, работеше. Съобщихме на ужасената жена, че мъжът й, излязъл да търси храна и пропаднал без вест, е жив и засега здрав, но при иракците.
С всеки изминал ден по телефона зачестява въпросът: Какво ще правим? С делегацията в “Меридиен” и управата на хотела се договаряме гостите да не се местят, иракците не безпокоели отседналите в него. Друго е настроението в “Телекомплект”. Там са 110 души, приютени са повечето жени и деца. Директорът на бюрото ме моли да поговоря с хората, почвали да се отчайват, не му вярвали. Внушителната сграда на компанията е по на юг от посолството, пътят е безопасен. Тръгваме с директора към залата. Едва когато влизаме, се убеждавам, че в нея има хора. Директорът ме изоставя, сяда на първия ред. Пред мен са стотина лица - мъже, жени, деца, с погледи, впити с мен. Гробна тишина, даже децата са като заковани. Трябва да разведря атмосферата, опитвам с хумористично описание на окупацията, без да си кривя душата. Дали съм успял? Има раздвижване, тук-там усмивка, но това не е достатъчно. Двама-трима от място отронват въпроса, който се чете във всеки поглед. Ясно ми е, че в света на телекомуникациите недостиг на информация няма, прекален оптимизъм и пресилени обещания не минават. Повече с вида си, отколкото с думи внушавам: “Ще се пазим взаимно. Показахме на иракците, че можем. Намерим ли пролука, тръгваме като един. Багажът да е готов, най-отгоре - припасите за из път. СОМАТ са вече готови”. Оживление, гласовете се отпускат. Изпращат ме погледи, в които май има и надежда.
В СОМАТ действително нещата са различни. Началникът на бюрото и директор на българската част на смесеното българо-кувейтско предприятие е в отпуск, заместникът му в Кувейт е потънал вдънземя, но близо
160-те шофьори и
редови персонал
са кораво племе
Още при първия телефонен контакт уговарям среща в посолството с най-бойките 7-8 души. Пристигат в уречения час, без тюхкане и излишно попържане се залавяме да търсим изход. Вальо Каската, явно пийнал за кураж, предлага най-простия. Той ще е начело на колоната, с камиона си ще тарани бариерите на КПП и колоната с пълна газ - след него. В избухналия смях и задевки задавам въпроса: “Да, влизаме - 150 камиона, в Ирак с щурм, после?” Вальо се затруднява с отговора, другите са наясно, че терминалът на СОМАТ край Багдад няма да ги спаси. Решаваме с влизането в Ирак да се заема аз, а от тях - разчетите. Запас на гориво и смазочни материали, парични средства за закупуване на допълнителни количества по пътя, организация и сигнализация в колоната, моторесурс и очакван процент повредени и закъсали коли, промеждутъчни пунктове за почивка. И да помислят за товара - живи хора, с имуществото си. Не до Багдад, до София! Шофьорите не се колебаят: “Ще се справим, нищо не може да ни спре”. Остава нерешим един проблем - 30 паспорта на шофьори, извършвали превози между Кувейт и Ирак, са останали да чакат за виза в посолството на Ирак.
Още щом споменават посолството на Ирак, предлагам да започнат планирането, както сме се разбрали, а за документите да помисля аз. Не храня илюзия, че проблемът може да се реши с канцеларски средства - да изпратя Емил с нота, както в мирно време, в която молим да ни предадат българските паспорти. Не става и с класическа среща в консулската служба на Ирак. Колегата - иракски дипломат, който се осмелява да ми даде съвет по други теми, не знае или не смее дума да обели по въпроса кои иракски ведомства са заели местоработата му още в първия ден на нахлуването. И той, и аз знаем, че за иракското командване посолства в Кувейт и понятието дипломатически имунитет не съществуват.
Единственото, което
може да ми каже, е:
“Не ходи там!”
А какво да правя? Не можем да започнем операция срещу окупаторите с такава пробойна в защитата ни. Иракците раздават доживотни присъди за най-дребна нередност в документите, а ние трябва в автоколона да пресечем два пъти границите им. С 30 шофьори без паспорти?
На следващата сутрин, набрал увереност от успехите при предишни акции, седя до Емил на път за иракското посолство. Сградата ни е позната, отвън и отвътре има вид на средновековна крепост. Четириметрова каменна ограда, завършваща с еднометрови остриета от ковано желязо. Крилата на огромния железен портал безшумно се разгръщат, командвани от невидима наблюдателница. Влизаме, аз се отправям към странична врата зад пристройка на пететажната каменна сграда, а Емил с колата - към паркинга. Изкачвам няколкото стъпала и преди да посегна към обкованата с месинг дървена врата с квадратни стъклени прозорчета, тя се отваря. Виждам широкия гръб на мъж в сако, носещ нещо дълго. Отстъпвам встрани да направя път, не изпускам от очи товара.
Човек? Не - труп!
Увит от краката до
главата в бяло,
с просмукани кървави петна. Край на оптимизма, в устата на звяра съм. Единственият ми шанс да оцелея е да се държа като свой. Сякаш труповете са моя естествена среда, пропускам, без да трепна, и втория носач. Влизам, преди вратата да се затвори. Консулските канцеларии са на третия етаж. Качвам се на първия, под мен е фоайето на посолството - обширно овално помещение, обкръжено от балкони - коридори към стаите, отгоре струи светлина от стъклен покрив. На пода - огромни сандъци, подобни на артилерийски ракли, и купчини противогази, пръснати край тях. Продължавам нагоре. Отварям вратата на първата стая. Млад мустакат иракец в зелена униформа без знаци ме гледа въпросително, а аз оглеждам стаята. По оскъдните мебели няма паспорти. С недоволен израз затварям вратата. Във втората стая - същото.
Не бях влизал при иракския консул, нито Стоян. Къде е стаята с най добро изложение? Отварям вратата. Изглежда, съм уцелил. Обширен светъл кабинет, вляво от вратата масивен шкаф, по-нататък - солидно дървено бюро, зад него мустакат офицер със същия солиден вид. Преди да се съсредоточа върху него, забелязвам зад дивана вдясно от мен висок кашон. Спомням си чувала с документи пред “Шератон”. Трябва да надникна в кашона. Поздравявам с традиционното “Ас-саляму алейкум” и се отправям към дивана. Преди да седна, виждам паспортите, даже български найлонови корици. Сега - офицерът. Не е вчерашен, в щаба си е, на телефон разстояние от всяка справка. Номерата с чуждоземния началник, близък на “вожда” в Багдад, или магически имена на иракски генерали няма да минат. Не знам кой е над него.
В паноптикума на Мухабарата - иракската Държавна сигурност, с неговите Истихбарат - военно контраразузнаване, Амни-л-Аам - полиция и вътрешна сигурност, и още над двадесет служби, всяка следяща другите и всички заедно - потенциалните врагове и жертви на Саддам Хюсеин, и самият Аллах би се объркал.
Ако на всичко отгоре се заровя в кашона с паспортите - край! Ще проваля не само себе си, а и всички българи. Трябва ми път за отстъпление. “Извинявай, че закъснях. Нали тук трябваше да ме чака другарят М.?” - използвам баасисткото обръщение, за да не се препъна в мухабаратски жаргон. Не съм уцелил - офицерът мълчи, челото му се сбръчква въпросително. Правя се на озадачен, обещавам да потърся М. по-късно и си тръгвам. Никой не ме спира. Сърцето ми ще се пръсне, иска ми се да прелетя до паркинга. Заобикалям пристройката и виждам нашия светлосин нисан. Празен! Значи са прибрали Емил. Сега накъде? Стените около мен стигат небето, сигурно ме наблюдават. Остава един път - към колата, сякаш нищо не се е случило. На две крачки от кабината съм, когато виждам Емил. Мъж, висок метър и деветдесет, побрал се между педалите и седалката, под кормилото. Почуквам, той отключва, двамата седим един до друг ни живи, ни умрели. Гледката на окървавения труп, хвърлен в багажник на кола до нашата, е извела партньора ми от равновесие: след като ме е нямало толкова дълго, значи трупът съм бил аз.
Сепва ме действителността - губим време и шансове да се измъкнем от ада. Порталът мазно ни освобождава и полетяваме към нашите райски палати. Избираме крайбрежната улица, през кръговото движение в началото на Петия кръг и край хотела до морето срещу него. Остава да отминем следващия хотел - SAS, и сме на хвърлей от посолството. Разтоварвам се с шеги, иронизирам тъпите касапи. Изведнъж Емил ритва спирачките, политам напред - към нас са насочени дула на автомати. Извеждат ни от колата и ни побутват с цев в алеята към хотела. Дали сме изглеждали като бегълци, или е поредната хайка за живи щитове? С войниците няма да се разбера, явно действат рутинно, изпълняват заповед. Даже се престарават, забиват оръжието в гърба ни - да побързаме. Поглеждам Емил. Дано не се огъне ненавреме. Пребледнял е, но се държи. На входа стои офицер, тръгва срещу нас. Изчаквам да доближи достатъчно, за да срещне разярения ми поглед, и пристъпвам към поредния си театрален етюд. Стоварвам всички проклятия и имена на иракски командващи върху него и подчинените му - как си позволяват да ни спират и арестуват! Офицерът се заковава, онемял. Обръщаме се - войниците зад нас вече припкат обратно към поста. В колата казвам на Емил да обърне на първия проход в тревната площ между двете платна, за да минем още веднъж през същия пост. Войниците се правят, че не ни виждат. Безпрепятственото ни преминаване в бъдеще е сигурно.
По тялото ми се разлива блажена умора от спадащия адреналин. Победният край лекува най-добре. Но Емил като че не изпитва същото. Влизаме в посолството през задната врата, към кухнята. Отправям се към хладилника. Зад мен се чува закашляне, давене, тежко дишане. Високият ми партньор се е сгънал на две, подпрян на плота. Съпругата му го придържа, посяга за вода.
Чувам хрипове:
“Самоубиец”,
“Повече няма да... заедно - никога!” Излизам през другата врата, оставям ги насаме. След непоносима доза стрес най-добре може да помогне най-близкият човек. Мъжага като Емил ще се съвземе, но посттравматичният синдром е подло нещо - никога не знаеш кога пак ще те повали. Емил остана отговорен член на екипа. Всички технически проблеми и преустройства в сградата опираха до него. В навечерието на отпътуването на основната група без сервизните инструменти монтира подвижна стойка за знаме на нашия нисан, професионално, като оригиналната стойка на посланическата кола. Но след гостуването ни в Мухабарата акциите ми станаха индивидуални. Без шофьор и най-едрият ни калибър - мерцедесът, загуби въздействието си.
Докато се отзовавам на сигнали или търся път за евакуация, се стремя да набирам сведения. Разговорите с кувейтци по улички в микрорайоните са сърдечни, но те следят повече кой от съгражданите им е могъл да премине по нестабилните пясъци в Саудитска Арабия, кой е загинал или заловен и кое семейство в квартала е безпомощно, за да му помагат най-вече с храна. От посолствата, с които имаме връзка, също не идват успокояващи вести, най-често разговаряме за пострадали или иракски заплахи.
След като дни наред никой не е чул нищо за сръбските колеги, се заемам да проверя как са. Посолството на Сърбия е до Първия кръг, в опасната зона. Опасва го висок зид. На зазоряване звъня на масивната порта, След минути през пролуката се показва недоспало лице. Колегата е моя възраст или още по-млад. Пропуска ме и тръгваме през двора, пълен с коли. Още преди да отвори вратата на сградата, се извинява, че няма къде да ме покани. Гледката от входа обяснява защо. Посолството е препълнено с приютени.
Спят по коридорите,
на стълбите, на пода
и по бюрата
в служебните помещения. Колегата ме извежда на прашния балкон пред кабинета си, за не ги събудим. Питам как се справят, можем ли да помогнем с нещо. Той махва с ръка. Съобщили им, че посолството им в Багдад работи по евакуацията. Припасите обаче привършвали, нервите на всички били опънати, отношенията между приютените се влошавали. Някои от тях щели всеки момент на своя глава да тръгнат с колите си през Багдад за Аман. С колегата се срещнахме по-късно в Багдад, преакредитиран съгласно втория иракски ултиматум към дипломатите в Кувейт. Той и вторият сръбски дипломат се бяха подчинили и на първия - за изтегляне на посолствата до 24 август. Нямаше смисъл да питам за съдбата на неорганизираните бегълци.
Посолството на Йордания пък беше блокирано от разноцветна и разнородна тълпа. Всяка педя на пясъка и улиците около него бе заета от стоящи, клечащи или лежащи хора. Хиляди чакаха денонощно за входна виза. Без нея измъкналите се от Ирак попадаха в лагери, всъщност в палатки, разпънати за сянка в километрите нажежена пустиня, разделящи иракския и йорданския граничен пункт. Управляващият посолството се оказа мой познат от йорданското МВнР, запомнил ме с добро от годините на работата ми в Аман. Помогна да ми направят път, за да предам списъка с българите, и на другия ден - за да получа разрешението за пропускане през страната. Минахме без задължителната в подобни случаи дипломатическа кореспонденция. Йорданският отговор се оказа бланка с арабски ръкопис - дешифрирана грама направо от техния Мухабарат.
Информацията получаваме главно от радиото и от арабски тв предаватели, които ловим с въртяща се антена. Всеки възрастен в посолството има разписание и място, на което най-добре се чува всяка радиостанция. Иван отговаря за телевизора на горния етаж и дава дежурства наравно с нас, служителите. Когато съм в посолството, тичам между радиоприемниците и телевизора на втория етаж, за да уловя най-важните новини. А те не радват. От 2 до 9 август Съветът за сигурност на ООН приема резолюции 660, 661 и 662. Първата изисква незабавно изтегляне на иракските войски, втората въвежда международни икономически санкции срещу агресора, третата обявява за незаконно анексирането на Кувейт. Ирак ги игнорира. Правителството на Михаил Горбачов се присъединява към мерките срещу окупацията, което е изненада за Саддам Хюсеин. Дали това не е причината за “газовия” шантаж на съветското посолство? Съвсем в стила на диктатора. На 5 август президентът Джордж Буш-старши се заканва: “Агресията няма да мине!” За прогонване на нашественика обаче е необходимо трикратно превъзходство над неговите въоръжени сили. А САЩ засега се ограничават с подготовка за отбрана на Саудитска Арабия. С всеки изминал ден се убеждавам в правотата на прогнозата от първата си информация.
Съботният ден на 11 август преминава в привичната вече напрегната въртележка. Докато не се заслушвам в интервюта по радио “София”. Не вярвам на ушите си. Велики депутати атакуват Саддам Хюсеин! Възмутени, разлютени, със закани и епитети, едни по-литературни, други - грубиянски. Само че никой не заявява, че ще грабне оръжие и ще тръгне да ни освобождава. Явно оставят това на нас, тръпнещите, кое ще дойде първо - проява на грижа или поне съчувствие от демократизираща се България или безпощадни мародери от громената от депутатите окупационна армия. За мен е ясно, че ни чака още по-голямо зло. Иракските служби в посолството в София вече са в бясна надпревара - попаднали са на златна мина за антибългарски “анализи” и инициативи. А за разлика от устатите ни герои във ВНС Саддам е човек на действието особено когато има подръка самар като нас, който да бие, за да се сетят магаретата на какво е способен.
Правя рекапитулация на кореспонденцията със София. В отговор на ежедневните ни предложения и въпроси бяхме получили две неща - указанията за Емил и шифъра за касата на посланика. Кой знае защо листчето с шифъра ми предаде не Стоян, а Емил. Вместо да намерим нещо полезно - план или указания за извънредна ситуация, както очаквах,
касата се оказа пълна
със златни бижута
и скъпоценности
Нито лист хартия! Според правилата тричленна комисия описа съдържанието и я запечатахме. Нямаше съмнение - ако “кореспонденцията” продължаваше в този дух, днес-утре всички щяхме да се озовем в душегубките, ако изобщо останем живи. Нямаше време за губене.
На 12 август телеграмата ми не съдържа дежурния параграф 1. Вместо него изброявам изпратените от Кувейт материали и предложения и подчертавам липсата на реакция. И извода: “Това е свидетелство за безотговорност. От днес отговорността за евакуирането на българските граждани в Кувейт поемам аз”. Определям за начало на изтеглянето от Кувейт 13 август, 6 ч сутринта. Колоната ще водя аз. Следват страниците с графика за придвижване и разчетите за превозните средства, съставени от шофьорите.
Поръчвам на Стоян да разгласява началото на евакуацията - и на път. До унгарското посолство с перфолентата, след това - до СОМАТ. Шофьори се въртят около няколко коли пред жилищния блок. Питам има ли доброволци за 90-километрова разходка до иракската граница. С една от колите да ме следват отдалеч, колкото да съобщят, ако нещо непредвидено се случи с мен. Трябва да проверя пътя, преди колоната да се отправи по него. За зла слука нито една от колите не е в ред. Не им се сърдя, разбирам ги. Сила са, когато са заедно, а под всеки от тях реват стотици конски сили.
След три-четири часа се връщам в посолството. Заварвам чудо - отговор от София, и то по същество. Само че май писан на коляно, без мисъл и без да са прочели рeд от нашите телеграми. И явно без съгласуване с посланика в Багдад.
Продължението четете в следващ брой