Писах за неща видени, преживени и надживени
донякъде. Съжалявам, че някои от персонажите
са още между нас и може да им стане криво, но това е
правото на мемоариста, казва писателят
- Г-н Мишев, удостоиха ви преди дни и с националната литературна награда “Йордан Йовков”. Днес май българинът е далеч от красивия вътрешен свят на Йовковите герои?
- За природата, както е известно, няма красиво и грозно, добро и зло - това са понятия, плод на мислещия човешки мозък. Там са се родили и Йовковите герои Албена, Серафим, Сали Яшар, Вълкадин. От Йовковото сърце е “оцветяването” им, багрите, мелодията на думите. Пред един критик той споделя, че в началото на всеки разказ “чува” музиката, усеща ритъма и тогава се явяват образите... Ако той бе живял в друга среда, мисля си, може би щеше да стане велик композитор. За наш български късмет, ние имаме велик писател, който ни отваря очите за красивото...
- При награждаването казахте: “Трябва да преодолеем егоизма си и да обичаме Бога и ближните си...” За какъв егоизъм става дума?
- Споменах неговия герой, “който говори с Бога” - един от най-хубавите му разкази. Там
става дума за
егоизма, който
създава враждите
между човеците
Необузданият егоизъм. Изтърваната каруца на чувствата, както я нарича писателят. Каруцата, която ни смъква в пропастта, щом не можем да я управляваме. Става дума за алчността, за ламтежа към слава, власт и богатства - да поясня за тези, които отвикнаха да разбират художествените образи и изкуството и утре ще ми звънят да им пояснявам за каква каруца говоря... Може би трябва да добавя и че това е шега: напоследък непрекъснато слушам как някой с виновна усмивка допълва, че това е в “рамките на шегата”.
- Книгата ви “Мир на страха ни” звучи като литературно завещание, а и като разчистване на сметките ви с живота.
- Може така да изглежда отстрани, но нямах такива намерения. Писах за неща видени, преживени и надживени донякъде. Съжалявам, че някои от персонажите са още между нас и може да им стане криво, но това е правото на мемоариста. За отминалите “отвъд” - това са субективните ми усещания за техните дела или творчество, ако някой е на друго мнение, свободен е да го изрази. На много места цитирам публикувани факти, известни на предните поколения. Например редовете на Г. Караславов за родната му майка - изключително скверни слова на син за жената, която го е родила. Обществотго трябва да ги знае, такова напомняне е здравословно, не мислите ли?
- “Мир на страха ни” надхвърля едно животоописание, защото рисува - къде с насмешка, къде с тъга, цяла епоха. Но както започвате, остава усещането, че всичко е сякаш под линия. Ако е така, означава ли, че този литературен похват се явява отрицание на рамкирания от режима живот, а онзи - желаният, е неизживеният и непознат живот над линията, затова над нея зее празнота?
- Навремето съществуваше изразът “партийната линия”, всяко отклонение се наказваше, преследваше и прочее... Имах усещането, че животът ми преминава “под линията”, и накрая май се оказа, че е така. Дори в краткото време, когато бях партиец, отказваха по събранията да ме изслушват докрай. В писателските дискусии ме пресрещаше на входа на салона главният секретар Слав Караславов (извинявам се, че отново споменавам фамилията) и искаше да види написаното ми изказване. Дреболия, ще кажете, но управляващата партия бе издребняла до подобни простотии-дреболии, какво оставаше за философски идеи, държавнически виждания, реформи, концепции. Само един човек имаше право на мнения, идеи, на “ново-хаво”, както се изразяваше Той на писателските ни срещи, за да покаже, че е научил нещо от новата терминология.
И тия тъжни смешки
продължаваха с
десетилетия
- Разбитото селско стопанство, заличаването на българското село и миграцията към града, жилищната криза... А после новата разруха и новата лъжа на прехода... Сякаш това е книга за разбитите илюзии.
- Тези клишета, които проникнаха завинаги в главите на днешните българи, са верни без епитетите “нови” и “нова”.
Няма нова разруха,
тя е старата,
която почна още с образуването на текезесетата - това е началото на края на българското земеделие. Оставете митологията за високите добиви, подмятането на стърнищата и снегозадържането. Бяха ликвидирани стопаните на земята, бе сложен краят на династиите, които знаеха тайните на земята, която поливаха с потта си и проливаха кръвта си по бойните полета за нея. Героите на Йовков, на Елин Пелин, на Каралийчев. Да не говорим за дядо Вазов, който написа марша “Сей, земеделецо, днес му е времето!”... Болшевишката колективизация, която се оказа реанимирано крепостничество на евразийския феодализъм, е причината за разрухата. И ако още не вярвате в тия думи и ги смятате за пещерен комунизъм, погледнете само през западната ни граница. Навремето Тито разтури югозадругите и днес животът по ония земи съществува само благодарение на частното сръбско земеделие...
- Пишете за онова време: “Сега журналистите са комунисти, други няма”. Оттогава ли журналистиката върви след победителите? Като студент по журналистика са ви учили - журналистиката не е изкуство, а партийна работа... Това е било при еднопартийната система. А днес?
- Тогава наистина не можеше да има “други” и почна да ми се прояснява тази истина още след първите семестри. И съвестта ми, да призная,
почна да се обажда -
не троша ли на вятъра
парите на баща си
Но вече накъде? Мисълта за писателско занимание трептеше някъде в пространството, призрачно като сиянието на полюса. И някак незабелязано се заредиха, като при Боне Крайненеца, ред подир ред, леха... Тръгна като при работата с дървеното рало. Борис Димовски, с когото бяхме приятели, ми драсна нещо като екслибрис - едно перо във формата на рало, демек селянин оре с перото. Видя ми се малко претенциозно, но сега си казвам, че има нещо като метафора за хората от този “странен занаят”. Дръж браздата, казваха навремето нашите дядовци, не се заплесвай по щяло и нещяло, все нещо ще се роди, ако си орал и сял, когато е трябвало.
Журналистиката, разбира се, е “друга бира”. Пак се работи със същите 30 букви, но при режим на ограничен суверенитет. Произвеждаш “стока” с малотрайна годност, пазарът трябва бързо да я поеме -
журналистика за
чекмеджето няма...
Спирам дотук, защото и децата знаят какво значат парите, меценатството (някога спомоществувателство, днес спонсорство), да не говорим за Свободата, която е вързана с жива пъпна връв за Независимостта.
- Спомням си срещата ви в Ловеч преди изборите за Велико народно събрание. Вие се обърнахте към хората със “Здравейте, граждани, здравейте свободни ловчалии.” А залата мълчеше. Защото не познаваше свободата ли?
- Залата мълчеше отначало, осмисляйки обръщението, сетне гракна, та трябваше да търся резервен изход, за да избегна линча. Защото това не бяха свободни ловчалии - такива нямаше от септемврийските нощи на 1944 г., когато около Гознишката бара трещяха шмайзери и картечници и по осъдени от “народния съд” градът държеше първенство в страната. Настъпи половинвековно време на режим, който не допускаше опозиция, други мнения, експертност и компетентност. Този дълъг период нанесе дълготрайни мозъчни увреждания, траещи и досега. Вземете протоколите от общинския съвет (ако ви ги дадат) и прочетете ретроградните изказвания на съветниците от всички партии, почти без изключения. Комунистическото мислене е над всичко. И това се вижда по града, спаднал от 50 000 жители на селище със затихващи функции, където апартаменти в панелните блокове се продават по за 3000 лв. Спомням си, че веднага след Десети ноември в града бяха дошли американци с предложение да строят завод за санитарна арматура. Новите градски управници, всъщност замаскирани стари, изгониха чужденците: “Няма да допуснем капиталисти в града!”. На 40 км оттатък севлиевци - прагматици и умни, ги приеха, заводът заработи и за няколко години превърна Севлиево в работещ град с ниска безработица и нов стандарт на живота... Самонадеяност, мегаломания и главно невежество са трите кита, върху които се крепи животът на града, на който уж съм “почетен гражданин” - виртуална титла, все едно че имам нотариален акт за дворно място на Венера. Но това е друга тема и да не я зачекваме засега...
- С каква мотивация и надежда влязохте във Великото народно събрание? И кога стигнахте до истината: “Да те държат на тъмно, е целта на всеки преход... на всяка промяна, кръвна или “нежна”?
- Като променим мащаба, почти същото, за което говоря за един град, се отнася и за останалите 110 000 квадратни километра от двете страни на Балкана. Държавата, управлявана еднопартийно половин век, бе с нарушена имунна система и трябва още толкова време, за да се съвземе (според прогнозата на Бжежински). Изписани са милион страници по въпроса за ликвидирания политически елит, за липсата на подготвени мъже и жени за държавници. Нямам предвид само хората с дипломи от “Кеймбридж” или “Оксфорд” (да си спомним “юпитата”, които оставиха следа като от симпатично мастило!). Говоря за личностите, които отделят поне 4 години от своя живот за безкористно служене на Общността. Техният път тръгва от семейството, от възпитаните родители, минава през интелигентните учители, разкрепостените доценти и професори в институтите, та стигаме до свестните началници в службата. Май че е непостижимо за нашето време, затова трябва търпение и труд.
Възпитанието не е
природен продукт,
нито дар небесен
Но да се върна към “мотивацията и надеждата”. Някога посредствени градски шефове ме питаха: “Кмет на града ли искаш да ставаш?” Не ми вярваха, че нямам лидерски амбиции, че книгите ме интересуваха и нищо повече. Влязох в пленарната зала, за да наблюдавам отблизо новия политически елит, преките впечатления не са излишни за един автор. Картината не беше радостна и не намирах обяснение, докато не попаднах на пасаж от Съмърсет Моъм, писател от началото на миналия век. В своята “Равносметка” той пише: “За управлението на една нация не е необходима голяма интелигентност. Опознах много политици на високи постове и непрестанно недоумявах от посредствеността на техните умове. Зле информирани за най-обикновените неща в живота, твърде рядко откривах остър ум или яркост на въображението. Изглежда, за да управлява една нация, човек се нуждае от специфичен талант, който съществува извън сферата на общите способности.”
Специфичен талант... По нашите земи той расте като бурен и заглушава поетическия, интелигентния...
- Преди дни излезе романът ви “Вилна зона” - героите са пак същите, но дописани със случки в новото време, когато властта вече използва дронове и хеликоптери, за да заснеме кметските имоти преди изборите. Казвате, че това е най-бавният ви роман, писан четири десетилетия.
- Бавен и донякъде забавен - според гледната точка. Когато въображението ти живее известно време с дузина герои, след време любопитството те кара да надникнеш отново по старите места и да видиш какво е станало, докато не си бил там. Това не е някакво откритие - и Вазов пише след “Под игото” “Нова земя” с почти същите действащи лица. Капката роса, както гласи клишето, отразява света, нещо подобно за мен е и вилната зона, където окото и другите сетива могат да забележат отпечатъците на Времето. Как съм ги записал на хартията, това е друг въпрос.
Петте части на
“Вилна зона”
са писани след паузи,
тоналността се е променяла, езикът на героите (пък и на автора) - също. Някой ще каже, че това е литературен микс, друг - тюрлюгювеч, за мен бе необходимост да дам някаква завършеност на пъзела.
- По ваши разкази и новели са направени култови български филми и сериали. Кой е сценарият, който днес бихте дали на киното, за да зареди хората с надежда и усмивка?
- Като не броим двата сериала “Дунав мост” и “Патриархат”, от две-три десетилетия не съм писал сценарий за игрален филм. От една страна, е добре, че се върнах към книгите, от друга - съм имал хрумвания за някой сюжет, който може да се изиграе с актьори, да се запечата на лента. И както става с любовния мерак например, далечните очи се забравят. Киното, за съжаление, се отдалечи от очите на българите, настъпи дълго затъмнение и вече не се виждат червените надписи Exit. Изход няма.
Цяло едно съсловие от режисьори, оператори, звукоинженери, дипломирали се зад граница и у нас, потънаха в зоната на безхаберието на държавата и всеки се втурна да се спасява поединично. Вече трябва да свикнем с мисълта, че няма да има киноизкуство - българско производство. Ще има телевизионни компилации, прекъсвани от реклами, накрая ще останат само рекламите с малки игрални клипове между тях от три до пет минути. Помнете ми думите.
Е, не е болка за умиране. Като гледам новите поколения, не забелязвам драматични нотки в ежедневието им от това, че не гледат хубав филм или не четат книга от български писател. Като имат таблет в ръката, дискотека вечер и мол наблизо, може да се живее без изкуство, без вибрации на душенвните струни. Останалите емоции са за стадиона, за пиленето на гумите по магистралите и за други екстри на постмодерната епоха.