Такъв лайф стрийминг се прави за първи път
у нас, но рокът заслужава. Той е философия,
верую, естетика и даде смисъл на цялото ми
съществуване, казва създателят на “Тангра”
- Г-н Марков, защо анонсирате “Легендите” като група, която дава нов прочит на историята на българската музика през последните 40 години?
- Защото изпълняваме знакови песни на “Сигнал”, ФСБ, “Тангра”, Д2 и Любо Киров и някои от тях са с 40-годишна история. А новият прочит идва от това, че тези песни се изпълняват от други хора, т.е. песните на “Сигнал” пеем ние, Данчо Караджов пее някои на “Тангра” и т.н. Вярно, придържаме се към оригиналите, но всеки от нас носи нещо различно. Важното е, че се получава хубаво, виждам как хората от втората песен стават на крака и пеят - и млади, и стари.
- Всички в групата сте изявени лидери, кой всъщност води бащина дружина?
- Още от началото се наложи дълбоко професионален дух помежду ни и по естествен път си разпределихме функциите. И като цяло общият резултат е налице.
- Идеята е ваша, но не повлия ли и създадената преди това супергрупа “Фондацията”?
- Не мога да кажа, че не съм се повлиял от “Фондацията”, но тя се стреми към акустична версия на песните от репертоара си, докато при нас е здраво рок свирене. И преди 2 години си казах, че на сцената на поп и рок музиката има място за още един проект. Тази колаборация между музиканти не сме я измислили ние и в нея няма нищо оригинално, проблемът бе да се намерят хората и песните. Но създаването на всяка група минава през няколко етапа - след като тя се сформира, музикантите трябва да се сработят, а после да започнат и музикално да се усещат.
- Имате ли вече истории с публиката?
- Още на втория концерт във Варна момиче от Добрич донесе торта, която бе направила като сцена, на която сме шестимата. Бе намерила снимки на всеки, поставила ги бе и в рамчици. Имаше и посвещение. И всичко това тя носеше от друг град, правела го е с мисъл за нас, без да я познаваме. Беше трогателно.
А в Бургас охраната изтърва дечица на по 8-10 години, които започнаха да пеят и танцуват на сцената. На концерта в София пък хора около нас плачеха.
- Не мислите ли, че “Легендите” са далечно завръщане на “Тангра”.
- В някаква степен - да. Но “Тангра” е цял проект, тъй като през годините в групата са участвали 28 музиканти.
- Кой състав на “Тангра” бе най-успешен?
- Зависи какво е мерилото за успеха. Чочо Владовски изпя легендарни песни като “Богатство”, “Нашият град”, “Любовта, без която не можем”, “Завръщане”... Със Стенли пък излезе съвсем друга музика, друг стил, друго въздействие и други реакции - “Оловният войник”, “Жулиета”, “Бъди, какъвто си”... Поне половината от песните в албумите на тези две формации станаха хитове.
- Къде е “Нашият град”? Александър Петров имал ли е нещо конкретно, като е писал стиховете?
- Питали са ни безброй пъти след концерти: “Тази песен я направихте за нашия град, нали?” Отговарях: “Да, разбира се, че е за вашия град.” Но песента е събирателна за нашите градове, тя затова стигна до сърцата на хората. През 1979 г. взех песента от Борис Карадимчев. Бе записана само на пиано и звучеше съвсем по друг начин, но ми хареса текстът. Започнахме да я свирим по концерти още преди да я запишем. В началото обаче след нея настъпваше гробна тишина и концертът тръгваше надолу. Това започваше да се повтаря по градовете. Известно време я спряхме и дори мислехме изобщо да не я свирим. Но ни поканиха по “Всяка неделя”, пуснаха песента и настъпи чудото - интересът към нея удари небесата. Вече започвахме концерта с “Нашият град” и после искаха още два пъти да я изпълняваме. За хората тя бе техният град. Това бе искрено и тъжно послание за нашия град, дори доста безнадеждно. И песента се превърна в легендарна.
- Кога разбрахте за себе си, че ще станете музикант?
- Израснал съм в музикално семейство - свиреха на пиано и баба ми, и леля ми, и майка ми. Първите уроци по класическо пиано получих от майка си. Адски го мразех, защото на тази възраст пианото бе свързано със солфеж и постоянно повтаряне на етюди. А и
учителката ме караше,
като свиря с едната
ръка, да сядам
върху другата -
много тягостен спомен. Мразех солфежа, мразех пианото. И за рождения ми ден в 7 клас баба ми купи китара. Майка не бе вече жива...
- Трудно ли бе детството ви, оставате сирак на 13 г.?
- Така се стече животът със сестра ни. Майка ни почина, а научноизследователският институт, в който работеше баща ни, се премести от София в Стара Загора. На следващата година почина и баба ми. Татко бе на 6-дневна работна седмица и си идваше само в неделя. Възрастна жена ни готвеше два пъти в седмицата. Трудно, но човек се научава да се оправя сам, да не зависи от никого.
Започнаха първите училищни групи и баща ми изпадна в ужас. Знаех, че като ме види с китарата, много го наранявам. Но в 10-и клас вече бях започнал в група “Бъндараците”, което си бе връх. Направих си бас китара при майстор Горко, беше имитация на легендарния бас на Пол Маккартни. Горко я направи от сандъка на пиано.
- Баща ви как прие, че вече сте в състава на голяма група?
- Никога не го прие. За да не го обидя, кандидатствах в Минно-геоложкия институт и ме приеха. Завърших електро-механика и автоматика.
- И Мишо Белчев е завършил там.
- Той бе две години преди мен, а преди него бе Найден Андреев. В културния клуб на института имаше инструменти, но тогава вече свирех професионално в състава на Емил Димитров “Синьо-белите”. Правехме по 3 концерти на ден при пълни зали. Там се срещнах и с Митко Щерев, който ме научи на много работи.
- Работили сте и при Лили Иванова.
- Да, после отидох в състава “Маковете”. И Лили, и Емил за мен бяха най-истинската школа по професионализъм. И днес Лили продължава и е образец за професионализъм за всички.
- И започва ерата на група “Тангра”.
- С Чочо Влдовски като певец правехме по 2 концерта на ден, а концертите ни се обявяваха за събитие. Това го можеха Лили Иванова, Васил Найденов, “Щурците” и “Сигнал”.
- Защо тогава се разделихте на върха на славата с Чочо Владовски?
- Работата бе адски изтощителна, особено ако стигнеш едно ниво на известност и на слава. Бяхме се изчерпали в този състав, трябваше нещо ново.
- И тогава “Тангра” излиза на сцената в Пловдив с дълги черни палта, а полицията спира концерта...
- Да, в Пловдив наистина го спряха... Но още на първия ни концерт с новата програма в Перник стана скандалът. Какво бе? Посланията в музиката и поведението на новата “Тангра” бяха провокативни, имаше и самоирония.
Преди този злополучен концерт в Перник репетирахме 6 месеца, нямахме пари и чистехме снега пред младежкия дом “Петър Берон”, срещу което ни даваха стаята да репетираме. В Перник излязохме с концепция, обратна на цялата тогавашна мода. Бе времето на дългите коси - ние се остригахме късо, ходеше се с дънкови якета - излязохме в черно-бяло. Аз намерих стари дрехи на дядо ми, сложихме и тесни вратовръзки. Докато всички търсеха цветно осветление на сцената, ние спуснахме над сцената голяма стара улична лампа с 1000-ватова крушка. Всичко бе на принципа на черно-белия контраст.
И след този 6-месечен труд хората в Перник бързо усетиха музиката ни и я приеха неочаквано добре. На другия ден обаче ми се обади Христо Едрин от сп. “Ритми”. Първият пилотен брой бе посветен на “Тангра”, а снимката ни бе на корицата. Но Едрин току що бе излязъл от съвещание на ЦК на ДКМС, на което “разгледаха вашият въпрос и решиха да ви разформироват”. Бе ноември 1983 г. Ден след концерта някоя от отдел “Култура” в Перник
отишла в комсомола
и казала: “Тангра” се
появиха неофашисти”
Иди обяснявай. Ужасно е това чувство да не си виновен, а да си “запечатан”. Не знаеш и срещу кого да се бориш. А концертът си мина нормално - изсвирихме си програмата и си тръгнахме. Нямаше ексцесии, публиката не бе чупила нищо. Отидох в комсомола и казах: “Ама нищо от това няма вярно.” Спаси ни този разговор и фактът, че сп. “Ритми” вече бе отпечатано и тръгваше за разпространение.
- Какво стана после?
- С новата група и музика тръгнахме от нулата. За 5 концерта не взехме хонорари, защото сме “нямали покритие”, т.е. недостатъчни приходи. Идваха хора, които казваха: Вие не сте “Тангра”. Цялата визия бе сменена, звукът, поведението на сцената. А и го нямаше Чочо Владовски, когото телевизията показваше най-много. Едва ли не бяхме мошеници, взели името на групата.
- А защо през 1986 г. заминавате за Скандинавия, та тук сте любимци на народа?
- Тук нещата започваха да стават трудни и сложни и потърсихме импресарска агенция, за да заминем. Някои наричат това турнета, но то си бе чисто свирене по ресторанти и ние знаехме това още в началото.
Не дойде само Стенли, защото тежкият репертоар от 60-100 песни винаги пада върху певеца, а Стенли не бе сигурен дали ще издържи. Взехме Светослав Славов за певец. Бяхме решили да вземем кредит от агенцията, с която ще работим, за да си купим инструменти. Дадоха ни парите и още в Германия си купихме възможно най-доброто за онова време. Изплатихме инструментите за една година, но това ни костваше много.
Разделяхме си по 200
крони на месец,
колкото струваха
в Норвегия 5 бири
И това ни бяха джобните пари за 30 дни. Храната и хотелът ни бяха платени. Издържахме една година, върнахме си заема и след това нещата ни се промениха към добро.
Тръгнахме като обикновена ресторантска група, но там нагазихме в дълбока вода. Благодарение и на инструментите, и на старанието да бъдем добри преминавахме на по-високо ниво и след 2 години вече свирехме в Холандия, Германия, Белгия, Швейцария, и то по клубове, а не по кръчми. И бяхме сред много добри клубни групи. Дори агенциите пишеха по плакатите, че сме английска група “Тангра”.
- Заради умората от тези безконечни концерти ли “Тангра” се разпада през 1990 г.?
- Тогава нещата в Европа се промениха. Да, свирехме в клубове на Запад, чужда агенция ни осигуряваше договори за 6 месеца и имахме пълната свобода къде да свирим, ако ни повикат - в Германия, Белгия или Холандия. Но през 1990 г. започнаха да искат работни визи за всяко конкретно място, трябваше и договорите ни да са заверени от полицията и от местните бюра по труда, което правеше нещата за нас невъзможни. Такива изисквания нямаше към английските и немските групи. Това бяха първите знаци на Шенген.
- И обратно в България?
- В края на 1989 г. нямаше нищо по магазините и се чудех какво да правя. Тук бе водовъртеж. Опитах късмета си в Париж. Мечтата ми бе да работя в студио и да се науча на новите техники, които навлизаха - цифровия звукозапис. Подадох си автобиографията в сайт със стотици студиа, никой не се обади. Докато чакам, помогнах на познат французин да боядиса апартамента и така станах бояджия. Три месеца по-късно имах дълъг списък с бъдещи клиенти. Чувствах се добре, но ми се обадиха от едно студио: “Видяхме автобиографията ви, започваме нов проект и имаме нужда от помагач.” Бяха канадец и англичанин в Париж. В тяхното изключително добре оборудвано студио видях първите цифрови магнетофони. Зпочнах като момче за всичко - правех кафе, слагах стойки, но веднъж докараха от САЩ суперскъп уред и трябваше да извикат някого да го свърже. Не помня колко кабели съм правил в “Тангра”, предложих им да го направя и след това за тях бях технически гуру. Предложиха ми да работя като втори тонинженер, дори ми изписаха името в няколко проекта.
- В Париж се запознахте със съпругата си?
- История звучи невероятно, явно съдбата се бе намесила. Имах братовчедка в Париж, класическа певица. Беше ми дала ключ за апартамента си и понякога се отбивах у тях. Него ден вървях към дома ѝ, а в отсрещния край на малката уличка към мен идваше хубаво момиче. Бяхме само двамата и вървяхме един към друг. Спряхме пред един и същ вход, качихме се заедно в асансьора и слязохме на един етаж. А накрая и двамата спряхме пред вратата на братовчедка ми. Имах ключ и отворих. Така се запознахме с жена ми Лаура Джош. Тя бе завършила пеене в консерваторията в Орегон и бе работила 5 години в “Котките” - американската продукция в Париж на мюзикъла на Ендрю Лойд Уебър. Работата ѝ бе много изтощителна, имаше 2-3 роли - пееше, танцуваше...
- Кога се върнахте в София?
- Когато всичките ми възможни визи изтекоха. Научих много не само за звукозаписа, а и за продуцентството. Под студиото ни имаше клон на най-голямата английска компания за отдаване под наем на студийна апаратура. Оттам вземаха инструменти продуцентът на Дейвид Бауи, на Стинг и кой ли не. Бяхме се запознали с тях и често си ходехме на гости. Искаха да ми помогнат да отида на курсове по звукозапис в Лондон. Имах билет за София
и в деня, в който
чаках с куфарите
таксито за летището,
се обадиха да отида
за интервю в Лондон
Но нямаше начин. В България вреше и кипеше, случваше се нещо, имаше надежда. Имах много възможности да остана на Запад, не го направих. Още с Лили Иванова правихме турнета в Куба, кацахме в Канада, свирехме в Италия и къде ли не. Винаги съм се връщал. И тогава казах на Лора, че ще се върна в България. Отговорът ѝ бе: Аз също идвам! И след 2 месеца наистина пристигна. Беше най-тежката есен - спираха тока, нямаше хляб и мляко по магазините. Оженихме се на 3 декември 1990 г., дъщеря ни Никол се появи след 6 години.
- Без “Тангра” как изкара следващите 20 години?
- В началото никой нямаше нужда от музика и бе безнадеждно да се занимавам с нея. Направихме с Кирчо Маричков радио “Тангра”, бе вълнуващ период. Когато отидохме с жена ми в САЩ, направих списък с добрите радиостанции и поисках да ги обиколя. Като исках да говоря с техен мениджър, ми определяха 10 минути. Бях си подготвил въпроси, а те, щом видят, че срещу тях стои някой, който наистина се интересува от нещата, в 90 на сто от случаите разговорите продължаваха до обяд. Някои ми казваха - искам да съм на вашето място, защото при вас се случва нещо ново. Върнах се с пълен куфар информация за програмната схема и управлението на радиата.
По-късно изкарах едногодишен курс в Би Би Си за медиен консултант и година правехме семинари из страните от бившия соц като лектори, което бе част от изпита ни. Междувременно у нас се основа Асоциацията на българските радио- и телевизионни оператори - АБРО, влязох в управитлния съвет, а после 7 години бях председател. Основа се и друга международна организация SEENAPB, базирана в Сараево, в която членуваха над 750 радиа и телевизии. И на нея бях председател 5 години.
- Защо спря радио “Тангра”?
- Предупреждавахме контролните органи – ДКД, КРЦ, НСРТ, да не се допусне пренасищане на ефира. В Лондон има 12 радиостанции и там попитах техния контролен орган защо само толкова. Отговорът бе: Няма да дадем нов лиценз, освен ако не се представи оригинална програмна схема и не докаже своята дейност в полза на обществото. У нас се допусна тотално пренасищане, а приходите от реклама са крайно недостатъчни за многото радиа.
Първият проблем на “Тангра” бе рекламните агенции да ни питат: Рок ли, че кой ви слуша. После се появиха толкова радиостанции, че цените на рекламата паднаха тотално и дори да запълниш цялото време на радиото с реклама, пак не можеш да се издържаш. Допуснаха се и непоправими нарушения на медийното законодателство - собственост върху медия и едновременно и рекламна агенция - крещящ конфликт на интереси.
- Пишете ли книга за тези истории?
- Нямам време, занимавам се с много неща, работя интензивно и в свое студио, правя саунд дизайн. Работя и с американски режисьор и продуцент в документалното кино. С жена ми правим различни проекти, тя пише музика за деца. И от 10 години между тези неща преподавам в Софийския университет продуцентство в електронните медии, а също и звуков монтаж и дизайн. Контактът с младите ме кара да се чувствам жив. Искам да предам опита на хора, които имат нужда от него. Наскоро, когато завършвахме курса, едно момиче ме попита дали може да говори от името на групата и каза: “Искам да знаете, че ние оставаме в България заради такива като вас.” Дълга тишина, след което отвърнах: “Аз съм тук именно заради такива като вас и това, което току-що казахте, е голямата ми награда.
- Бихте ли свирили на политически митинг?
- Ненавиждам лицемерието и непочтеността у политиците.
- В събота вечер е вторият от двата концерта на “Легендите” в “София лайф клуб”.
- Да, концертът ни в зала 1 на НДК надмина очакванията ми, но много хора не можаха да влязат и питаха кога пак ще свирим. Решихме да направим два клубни концерта, в които контактът с публиката е много директен и непосредствен. Другото интересно е, че концертът вечерта на 6-и февруари е първият у нас с лайф стрийминг, т.е. целият ще се излъчва в реално време в интернет за българите по света.
Безкрайно съм щастлив, че навсякъде ни посрещат пълни зали. Не съм очаквал да видя хора да плачат. Ние не случайно оприличихме “Легендите” с “машина на времето" - просто връщаме хората в едно време, в което са били млади, израснали са с тази музика, посланието е останало в сърцата им и най-интересното е, че то се е предало на техните деца, а и внуци.
- Тоест да живее рокът!
- Винаги съм твърдял, че рокът е философия, верую, естетика и начин на живот. Това даде смисъл на цялото ми съществуване.
