През цялата си кариера играх само с номер 8, но не ревнувам от Стоичков, той е голям играч, казва футболистът и треньор на "Берое":
Евгени Янчовски е роден на 5 септември 1939 г. в с. Търнава, община Бяла Слатина, Врачанска област. Първо играе футбол в "Ударник" /София/, а като войник - в "Балкан" /Ботевград/ и "Левски" /Карлово/. Футболист на "Берое" от 1960 до 1974 година. Носител на бронзов медал с екипа на "Берое" от сезон 1971/72 г., печели Балканската купа през 1968 и 1969 година. В "А" група има 346 мача.
За националния и олимпийския отбор на България е записал 15 мача. Включен е в състава на националния отбор за световното първенство в Ангрия през 1966 г., но не влиза в игра. Две години по-късно става сребърен медалист на Олимпийските игри в Мексико. Заслужил майстор на спорта.
Треньор по футбол от 1976 година. Ръководил е "Чирпан", "Сливен", "Хасково", "Берое", "Спартак" /Варна/, "Черноморец" /Бургас/, "Твърдица", "Розова долина" /Казанлък/, "Ботев" /Враца/, "Ларнака" /Кипър/. Шампион на България с "Берое" през сезона 1985/1986 година. Женен, с една дъщеря.
- Г-н Янчовски, водим този разговор на 8 февруари, рождения ден на Христо Стоичков. Зная, че и Вие, и той сте играли единствено с номер 8 на гърба през футболните си кариери. Поне малко не ревнувате ли от него своята осмица?
- О, Христо Стоичков е голям футболист, как мога да ревнувам... Но той имаше шанса да е от друго поколение, нас например не ни пускаха да играем в чужбина. Дори и играч като Георги Аспарухов не пуснаха. Колкото до мен, аз наистина в цялата си кариера съм играл само с номер 8 на гърба, дори и на тренировка не си давах на друг фланелката. На този пост като халф заиграх от самото начало в родното си село, така и продължих. А брат ми Петко Янчовски, който е със 7 години по-голям от мен, играеше с номер 10. С него се засякохме в "Берое" и играхме заедно 2 години. Можехме и още, но му счупиха крака на един мач за Купата във Варна срещу "Спартак" и той се отказа от футбола.
Най-напред брат ми играеше за "Ударник" /София/ и благодарение на него и мен ме взеха там, когато отидох да уча в София в училище за трудови резерви - щях да ставам монтьор. После ме взеха в казармата, карах школа за механик-водач на танк в Ботевград и заиграх в тамошния "Балкан". После преместиха поделението в Карлово и аз преминах в отбора на този град - "Левски". Играехме в голямата зона, която се простираше чак до Бургас. По това време брат ми вече бе станал офицер от Трудови войски и премина в "Берое". Старозагорци пратиха съгледвачи и за мен и ме уредиха за "Берое" с помощта на генерали в София. В същото време ме искаха и от "Ботев" /Пловдив/, но на косъм от Стара Загора изпревариха.
- Тази година се навършват 30 години, откакто "Берое" под Ваше ръководство като треньор стана за първи и единствен досега път в своята 100-годишна история шампион на страната. Мнозина се питат кога това ще се повтори...
- Мисля, че в момента беройци нямат нагласата да бъдат шампиони. А и конкретно за сегашния шампионат - "Лудогорец" няма да изпусне първото място. Аз сегашната кадрова политика на клуба от Стара Загора не я разбирам - когото освободят, ние го вземаме. Не се налагат момчета от собствената школа, както е в други отбори. Но да призная честно, скоро не съм гледал "Берое" на стадиона. От клубното ръководство водят някаква политика на отчуждаване на нас, ветераните, на хората, които са дали много за футбола в града. Ето, раздадоха ни някакви пропуски за домакинските мачове, но местата са сред публиката. Не държа да съм във ВИП-ложата, но нека отделят там 20-30 места за ветерани, да се срещнем на стадиона, да се поразговорим...
- А през 1986-а, имаше ли шампионска нагласа в "Берое"?
- Имахме добър отбор, но играехме мач за мач. Никой не ни беше поставял задача да сме шампиони или нещо подобно. Бях поел отбора през лятото на 1985 г., целта ни беше красиране в средата на таблицата. В началото на пролетния сезон имахме гостуване на "Етър" /Велико Търново/ - тогава те бяха много силни, с много национали в отбора си. Но бяха наказани с лишаване от домакинство и мачът се игра в Попово в един снежен ден. Бихме ги с 2:1 и като си гледахме по-нататъшната програма - нашата и на основните ни съперници за титлата, си дадохме сметка, че можем да постигнем нещо голямо.
- Тогава май основен съперник на "Берое" беше "Тракия", днешният "Ботев", от Пловдив?
- Накрая завършихме първи с 2 точки пред тях. В оня момент ЦСКА и "Левски" бяха в немилост и се подвизаваха в първенството като "Средец" и "Витоша". Но "Тракия" ги буташе яко Иван Шпатов, тогава главен секретар на Министерския съвет и шеф на Българската федеразия по футбол на обществени начала. В Пловдив ни победиха с 8:1, ама съдията свири 3 дузпи са тях. Какво да ви кажа, дузпа след дузпа, такова нещо не бях виждал. Сега говорят, че съдиите свирели лошо и пристрастно. Днешните са цвете, ако едно време те нарочеше някой съдия, загинал си. Няма камери на стадиона, няма видеонаблюдение, върви после доказвай кое как е било.
- Е, още говорят, че пък от "Левски" полегнали на "Берое" на "Герена"...
- Да, победихме ги с 3:2 в София и няма какво да си кривя душата, те не играха на 100 процента от възможностите си. И треньорът им Кирил Ивков тогава го призна пред мен - било пак заради Иван Шпатов и за да попречат на пловдичани да вземат титлата... Но и ние не стигнахме лесно до нея, тогава много ни режеха. Помня, в Сливен четири кръга преди края завършихме с тамошния отбор 0:0, а според тогавашния правилник нулевото равенстнво не носеше точки. И отборите му бяха намерили цаката: ако видят, че вървят към 0:0, в последните 10 минути си разменяха по един гол, като първи като по правило вкарваха гостите, и точката беше гарантирана.
Само че с нашия мач не беше така. Преди него от партийния комитет ме предупредиха: бил си треньор в Сливен, да не вземаш там нещо да договаряш... Преди самата среща пред стадиона техен ръководител ми вика: спокойно, ще ни биете. И аз си помислих в един момент, че нещо може да е уредено, без да зная... А същият този ръководител надъхвал своите в съблекалнята да ни скочат здрово. Както и да е, ние в този мач дори изпуснахме и дузпа, вратарят Йоргав спаси удар на Кашмеров. И после, след мача, вика: "Що не казахте, щяхме да ви дадем победата".
Ами в Благоевград - загубихме от "Пирин" с 3:2. Но третият гол на домаканите от 3 метра засада. Даже и нашите, и техните футболсти бяха спрели да играят, но нали съдията не свири, те си вкараха гола. Тогава моите играчи наеха страничния съдия, а аз отидох да ги успокоя и върна на игрището, като им казах да не правят глупости, че ще ни накажат. Добре, но дежурният делегат вписал в протокола, че аз съм предизвикал скандала, а това не беше вярно. Дори по телевизията казали, че Янчовски се е главозамаял и за малко да ме накажат да не водя повече отбора, а-ха и да ме извадят от футбола. Написах аз едно писмо до федерацията, за да се защитя. Отивам в София при Петър Сучков, който беше заместник на Шпатов. "Щом е написано в протокола, нищо не мога да направя", бе категоричен той. Илизам аз отчаян в коридора и внезапно срещам там председателят на "Пирин", не помня името. Разказвам му какво става, чак той се възмути и влезе при Сучков, за да му каже истината и да се застъпи за мен - това ме спаси.
И като играч бях такъв - държах на истината, карал съм се, но не помня да са ме гонили от терена. Бях твърд, но не и груб футболист. Дори през 1965 г. заедно с Тодор Диев и Георги Аспарухов заслужих Купата по спортменство, която се присъждаше от вестник "Земеделско знаме".
Винаги съм разчитал на собствената си игра, бях много подвижен, никога не съм стоял на едно място да чакам топката. Както влизах свеж, така и излизах в края на мача, не се уморявах, а публиката се чудеше два далака ли има този Янчовски. Обичах да изработвам головете, не да вкарвам, бях колективен играч. Бях и режимлия, никога не са ме проверявали дали в 10 часа вечерта съм си легнал, защото знаеха, че вече съм в леглото. След обяд задължително почивах 2 часа, след това можех да тренирам до тъмно. Никога не съм пушил. Това исках после и от моите футболисти.
- А вярно ли е, че и досега не сте си взел премията от 500 лева, която Ви се полагала като треньор на отбора-шампион през 1986 година?
- Вярно е. Тогава по партийна линия за "Берое" отговаряше Димо Тодоров. Каза ми, че нямало пари за всички, нека първо да се изплатяли на футболистите. Думите му бяха: "После и на теб, няма да се лъжем, я!". После обаче работата се проточи, него го смениха, след това и мен - през февруари 1987 г. след загуба от "Славия", така че аз пари за шампионската титла така и не съм видял до ден-днешен.
- Но пък като награда пътувахте до Мексико, за да гледате мачове от световното първенство, което през 1986 г. се проведе в тази страна...
- Заедно с Иван Кючуков от "Ботев" /Пловдив/ и треньорът на младежките национали Борис Ангелов бяхме изпратени в Мексико за втората половина на първенството, тогава видях отблизо Диего Марадона. Гледахме наживо финала между Аржентина и Германия, но преди това бяхме в Гаудалахара за полуфинала между Германия и Франция. Така след 18 години се върнах в този град, където с олимпийския отбор на България победихме отбора на домакините с 3:2 на полуфинала на турнира по време на Олимпийските игри през 1968 година. И така лишихме Мексико от медал. Там Веселинов вкара страшен гол, като този на Костадинов на французите през 1993 година.
- Но пък за злополучния финал на този турнир още се говори...
- На стадион "Ацтека" в Мексико сити се изправихме срещу Унгария. Но за съдия на финала бяха определили един мексиканец, чийто име не помня. /Диего Де Лео - бел. авт./. Още в 20-ата минута им поведохме с гол на Цецо Веселинов, можехме да вкараме и втори, ако Начко Михайлов беше подал на Петър Жеков, който беше сам срещу вратаря им, но той тръгна да финтира... Като разбра накъде отиват нещата, мексиканецът явно реши да ни отмъстни заради загубата на сънародниците си от нас и без причина последователно изгони от терена Васелинов и Кирил Ивков. Начко Михайлов не издържа на тази несправедливост, беше само на 19 години, грабна топката с две ръце и удари с нея съдията по главата. Разбира се, той изгони и него. По онова време още не бяха въвели наказателните картони, съдията изразяваше решенията с думи и жестове. Така останахме с 8 души на терена.
На почивката в съблекалнята влезе шефът на БСФС Трендафил Мартински, за да ни успокои. "Момчета, каза ни той, каквото и да става, вие сте сребърни медалисти. Не правете нищо провокативно на терена, защото те искат да изгонят още някой и за прекратят мача". Така и сторихме - загубихме в крайна сметка с 1:4, но спечелихме среброто. Защото идеята била ние да напуснем, да ни дисквалифицират и Мексико все пак за вземе някакъв медал. Помня, че тогава ме наградиха с Народен орден на труда - сребърен, и с пари, с които си направих вноска за москвич.
Треньор в Мексико ни беше Георги Берков. Тогава, в Мексико, делях една стая в хотела с Михаил Гьонин. Вечерта преди финала той ме помоли да отворя една стъклена бутилка с минерална вода. Аз нямаше с какво друго да я отворя, реших да го направя на бравата от вратата на стаята. Но бутилката се счупи в ръцете ми, отскочи скъкло и ме нарани по веждата. Дори се наложи да ме зашият. И след такава нелепа контузия очаквах да пропусна финала, но Берков ме пусна с думите: "Няма да ти падне окото, я! Ще скачаш, но ще гледаш да не го удариш!".
За този мач трябваше да се сетят от "Литекс", когато извадиха отбора си на мача с "Левски", недоволни от съдията. Каквото и да става, един мач трябва да се доиграе... Но не съм съгласен и с наказанието ловчанлии да бъдат извадени от "А" група - нека ги накажат с глоба, с нещо друго, но така лишават млади футболисти, национали, от възможността да играят редовно и на високо равнище. Казвам го и като човек, преживял в кариерата си подобна несправедливост - през март 1970 г. по решение "свише" за нищо извадиха и моя "Берое" от "А" група след един домакински мач с "Левски".
- Вие попадате в олимпийския отбор, защото не играете на световното първенство в Англия през 1966 г., макар да сте бил картотекиран за него?
- Нали казват, всяко зло за добро. Аз играх през целия квалификационен цикъл, при победите на България над Израел в Тел Авив и над Белгия в София. В знаменития трети мач с белгийците във Флоренция за класиране в Англия през декември 1965 г., когато ги победихме с 2:1, не участвах, тъй като се реши да пуснат биткаджии, по-твърди играми като Добромир Жечев например. Тогава Георги Аспарухов им вкара 2 гола за една минута, те не очакваха, че ще загубят от нас. Бяха ни победили преди това с 5:0 на тяхна земя, бяха силен отбор, излязоха от съблекалнята едни такива - нафукани, чупят стойки, но нашите им се хвърлиха здраво.
Заедно с Петър Жеков не влязохме и в Англия, затова имахме с него право да играем за олимпийския отбор на страната. В националния тим треньор ни беше Рудолф Витлачил, голямо име във футбола, 4 години по-рано бе извел Чехословакия на второто място на световното в Чили. Той говореше развален български език. И вечерта преди мача с Португалия ми вика: "Как мислиш, Янчовски, ще играеш ли утре или не?". А аз, какво да мисля... "Ще играеш, да знаеш", казва. На сутринта, на закуска, ме извика при себе си и казва: "Е, Янчовски, няма да играеш". "Ама как така, нали уж щях да игра?". "Така, вика, обадиха се от София да пусна Иван Давидов от "Славия", казва честно Витлачил.
И аз останах в публиката. Тогава по правилник нямаше смени, нямаше и резервна скамейка. Но пък в съблекалнята успях да се доближа до самия Пеле - България тогава беше в една група с Бразилия. Направи ми впечатление, че на ръст беше колкото мен, но по-набит, здравеняк. Тогава загубихме от бразилците с 2:0, головете ни вкараха Пеле и Гаринча от свободни удари и отчетохме това да успех. Макар че преди това същите тези бразилци бяха загубили приятелски мач от Белгия, която ние бяхме отстранили в квалификациите за първенството.
- В предварителния разговор казахте, че по време на лагерите сте делил 2-3 пъти една стая и с Георги Аспарухов...
- С него си приличахме по това, че и двамата бяхме режимлии - той, като видеше бяла възглавница, и веднага заспиваше. Беше много добро момче, тих, скромен, интелигентен. И много честен. Когато "Левски" играеше срещу "Берое", него обикновено го пазеше защитникът Стефан Иванов. Помня, че оня нашумял мач в Стара Загора, след който ни извадиха от "А" група, Гунди получи контузия. Тогава нарочиха Иванов за виновен и за малко да го извадят завинаги от футбола, такива бяха настроенията. Но Аспарухов излезе и публично обяви, че защитникът няма вина, че той сам си е ударил крака в земята и така си извил глезена.
- А какви впечатления остави у Вас знаменитият треньор на киевския "Динамо" и на "сборная" Валерий Лубановски, с чийто клубен отбор "Берое" се срещна през есента на 1986 г. в Турнира за Купата на европейските шампиони, както се наричаше тогава днешната Шампионска лига?
- С него бяхме набори - родени сме през 1939 година. Запознахме през 1985 г., когато "Динамо" дойде на лятна подговка в България и "Берое" ги победи в приятелски мач с 3:1. Вечерта, на банкета, той редуваше смело водка с бира, което не му попречи да събуди на другата сутрин играчите си в 6,30 часа и да проведе наказателна тренировка в 7 часа сутринта, защото предния ден били паднали. Тогава ми каза, че ако "Берое" играе в първенството, както срещу тях, непремено ще стане шампион. И позна. Беше особено впечатлен от играта на нашето дясно крило Йордан Митев и твърдеше, че ако има футболист като него в "Динамо", веднага ще го вземе и в сборния отбор на Съветския съюз.
По ирония на съдбата жребият от Турнира за Купата на европейските шампиони след това ни срещна точно с "Динамо" /Киев/. Признавам, че в първия мач в Стара Загора играхме страхливо - все пак срещу нас бяха 9-10 национали на Съветския съюз, плюс Валерий Лубановски - страшилището на Европа. А и времето беше много горещо - срещата беше от 17 часа. Тогава те вкараха първи гол, аз рискувах, като пуснах контузения Митев. Той изработи дузпа и завършихме 1:1. На реванша в Киев играхме много силно, вакар да загубихме с 0:2. Имаше дузпа срещу Петко Тенев 15 минути преди края, но съдията не я отсъди. Беше чех, но от български произход - баща му бил от Казанлък, но останал като градинар в Чехия. На банкета след мача го попитах, той знаеше няколко български думи, защо не ни даде дузпата, след нея динамовци щяха доста да потреперят. А той си призна, че и с 2:0 да сме водели, пак сме щели да отпаднем, защото той щял да остане още 2 дена в Киев за сметка на домакините. Така беше тогава.
- Като треньор името Ви не се свързва само с "Берое"...
- Да, но преди това да кажа, че през лятото на 1985 г. поех "Берое" с партийно решение, през февруари 1987 г. неочаквано ме освободиха пак с партийно решение - така беше тогава. На 14 февруари 1987 г. загубихме от "Славия" с 5:0, в този мач за първи път пуснах в игра Гошо Гинчев, но мен ме освободиха. В основата на всичко беше Минчо Иванов, който отговаряше в партийния комитет за футбола, аз пък изобщо не бях партиен член.
Но като треньор освен титлата с "Берое" имам и други успехи - трето и пето място в шампионата със "Сливен", вкарах "Черноморец" /Бургас/ в "А" група и го класирах на финал за Купата на България.
