За какво ходиш на театър, ако през цялото време екранът на смартфона ти осветява лицето? Ами, благодаря ти!
ТРЯБВА да се ръкопляска, и то продължително след края на едно представление в театъра. Традицията по света е да се ръкопляска колкото се може по-дълго, само че седнал.
В България ръкопляскаме много малко. Това е обидно! Отгоре на всичко ставаме на крака, преди да са светнали лампите в салона. Представлението се случва на загасени лампи, логично е, докато в салона осветлението е загасено, да си останем по местата.
Един поклон също се режисира и е част от представлението. Не може да го нарушаваш така. В моето поколение възхитата колко съм доволен от спектакъла се изразяваше в продължително ръкопляскане седнал. Не както сега - 2 минути, и е достатъчно, че си се изправил на крака. След това - бързо до гардероба за дрехите и да си ходим вкъщи. И докато е още тъмно в залата.
Неуважително е. Хората на сцената са отделили час и половина от енергията си, справили са се с едни текстове, научили са си мизансцените. Елементарно е възхищението да се изрази с продължителността на ръкопляскането, а не със ставането прав. Когато се включи осветлението в залата и съвсем очевидно сме приключили вече с цялото представление - да, заповядайте, станете на крака. Но изчакайте този момент, дайте достатъчно време на актьорите да се поклонят на спокойствие.
По същия начин е с едни концерти на филхармонията, които водя. Те са образователни. Проблемът е, че когато се свири цялото музикално произведение от няколко части, между тях има паузи. Никъде по света не е прието да се ръкопляска в тези паузи. Това обаче се случи на един от концертите. Диригентът се възмути, обърна се, погледна публиката и каза: “Уважаеми, произведението е от три части” и продължи да свири. На втората пауза публиката пак изръкопляска. Тогава се принудих да им кажа, че се ръкопляска, само когато диригентът се обърне с лице към публиката. Това е начинът да покажеш уважение към труда на артист.
От турне в САЩ донесох на известните си колеги Владо Карамазов, Юлиан Вергов и Захари Бахаров флаер от театър в Ню Йорк, в който гледах представление на “Бродуей”. В него артистите умоляват публиката да не си гледат в телефоните по време на представлението, защото екраните ги осветяват и това вреди на концентрацията им.
За какво ходиш на театър, ако през цялото време ти свети лицето. И аз от сцената го виждам това. Ами, благодаря ти! Похарчил си си тъпо парите, пречиш на околните, пречиш и на мен като актьор. Има известна разлика, когато правиш нещо в дома си и когато си на театрално представление. При живия спектакъл трябва да се съобразиш не само с актьорите на сцената, но и с тези, които са в салона.
Това е възпитание, което се предава от родителите на децата. Не училището и обществото са отговорни за него. Мен ако не са ме водили в операта, никога нямаше да знам, че съществува опера. Водили са ме родителите ми. Проблемът според мен е, че родителите не знаят и не обичат театъра и не го разбират.
Сега има някаква мода и връщане на публиката в театъра, хората си реагират спонтанно и си мислят, че това е предимство. Но има етикет и той трябва да се спазва. Защото наистина театърът ни е на много високо професионално ниво, да не кажа на световно. Казвам го като бивш министър на културата. Школата ни е много силна. И нашата публика трябва да е горда с това, което има, особено като актьори.
