Николай Сотиров е роден в Шумен на 31 май 1956 г
Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1980 г.
Снима се в много български и чуждестранни продукции
Любимите му филми са “Крадецът на праскови”, “Козият рог”, “Кръстникът”, “Апокалипсис сега”, “Сибириада”, “Сталкер” и други
Обича Библията и всички книги, от които му е останало поне едно изречение в душата
Предпочита да слуша най-много джаз, рок, етно и класика
Любимите му питиета са “Джак Даниелс”, газирана вода и кафе
Обича на масата му да има риба във всичките й варианти
Ще го видите да пътува винаги и само джип. За да стигне там, където пожелае
Харесва да почива на място, където има много океан, малко хора и много палми
Мечтая за участие във филм, който
да спечели “Оскар”. Бог уважава
силните мечти и ги сбъдва,
казва актьорът в разговор с Пенчо Ковачев
- Тази година беше знакова за вас, влязохте в “Клуб 60”. С какво чувство я изпращате, г-н Сотиров?
- Винаги съм казвал, че се опитвам да живея извън календара. За мене годините са една енигматична цифра и аз не се съобразявам с тях. Не правя рекапитулации, не анализирам всичко дотук, защото смятам, че големите неща ми предстоят. Казвам го съвсем искрено, продължавам диво да вярвам в романтиката на героя, който така или иначе трябва да мине през тази сцена, наречена живот, според приятеля Шекспир.
И напред! Всички
големи неща
предстоят
- Сега играете в моноспектакъла “Откриването”. Как се чувствате на сцената?
- Чудесно. Играем го в “Сити марк арт център”, бившето кино “Левски”. Преди това дълго играх в “Краят на дъгата” на Куилтър, пак спектакъл на Бойко Илиев, заедно с Деница Шопова и Любо Ковачев. И, разбира се, Ангел Заберски-син и Косьо Цеков, които се редуват. Това е спектакъл за последните дни на Джуди Гарланд. Представлението мина с голям успех, игра се на различни сцени - в “Сълза и смях”, “Нов театър” в НДК...
- Защо направихте новия спектакъл “Откриването”?
- Защото е една сакрална изповод за артиста, а правдата на артиста за мене е свещена. Истината на артиста...
- Какво открихте за себе си като артист в “Откриването”?
- Открих, че има едно голямо “персоналите” между героя, който няма име - просто е Мъжът, Актьорът, и Ники Сотиров. Което направи изповедта още по-чиста, по-прозрачна. Един от филмите на Анджей Вайда е като моя абсолютна духовна максима - “Всичко за продан”! Няма какво да крие актьорът. И двамата мои живи богове в киното - Джеръми Айрънс и Ал Пачино, са открили една простичка истина: актьорът трябва да живее пред камерата и на сцената да играе. И в този смисъл спектаклът “Откриването” е едно огромно късче живот.
- И съвестта ли е за продан?
- Съвестта не може да бъде за продан. Защото съвестта е най-големият устой. През всичките тези години се опитвам да живея честно и талантливо и мисля, че достойнството е последното нещо, което ни задържа в тази държава и ни крепи.
- Вие били ли сте на щат в театрална трупа?
- Девет години бях в състава на “Сълза и смях”, след това в театър “Движение” и после направих моя театър “Панданс”, за който мога да кажа, че дълги години беше посланик на българската култура в цяла Латинска Америка, САЩ, през Европа до Япония...
- Питам ви, защото винаги съм имал чувството, че не обичате ограниченията на щатната работа. Вие сте доказано свободен човек...
- Изключително вярно. Аз и заради това никога не съм членувал в партия. Имам своите пристрастия, убеденост към конкретни идеи, но за мене това е зависимост. Не мога, аз съм капиталист в изкуството от 1991 г. и правя това, което искам, а не това, което трябва. Не мога да пея в хор. А и не ми отива.
- 2016 г. ще запомните и с участието си в два филма. Първият е “Мъже” на режисьора Георги Костов, а вие играете и в предишния му филм “11 А”. Каква е връзката между тях?
- Връзката е в много добрата работа с Жоро Костов. Горд съм, че съм негов любим актьор, той изключително много харесва моите интерпретации на всякакви роли. Гледа спектакъла “Откриването” и иска да откупи правата на пиесата и да направи филм по този материал. Хубав проект, дай Боже да стане.
Филмът “Мъже”
е реплика
на “Сексът и градът”,
само че през очите на мъжа. Жоро ми даде да прочета сценария и да му кажа мнението си. Аз го направих в писмен вид и той почти 100 процента се съгласи с мене. Специално му благодаря за моята роля...
- Заинтригувахте ме с темата, предполагам, и читателите на “24 часа” ще искат да научат нещо повече в аванс за българската реплика на един култов американски сериал, а и филм. Повдигнете малко завесата...
- За мен и моя герой е много важна житейската ми позиция, че жената е по-съвършена от мъжа не само физически. И тя трябва да бъде приемана като икона, която стои на пиедестал. Този култ към жената аз се опитвам да го интерпретирам в ролята на Рон Стронг. Във филма всички сме с псевдоними поради други обстоятелства, но не искам да издавам много от филма.
Димо Алексиев, Диляна Попова, Елена Боева и Иво Аръков са в другите главни роли в “Мъже”. Мисля, че се получи един много интересен български филм.
- Кога ще го гледаме?
- Вече всичко зависи от дистрибуцията, от права, рекламна кампания. Но през 2017 г. със сигурност излиза на екран.
- Вие май се превърнахте и в любим герой на актьора Максим Генчев, който през последните години се изявява и като режисьор. След филма му за Левски играете и в новата му продукция “Смартфонът беглец”. Защо приемате поканите му?
- Ние сме много близки приятели с Максим Генчев. От един випуск във ВИТИЗ сме - заедно с Аня Пенчева, Ваня Цветкова, Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Пламен Марков, Пламен Сираков... сигурно пропускам някого. Това приятелство в този звезден клас на проф. Сашо Стоянов остана до ден днешен.
- Кой написа сценария на “Смартфонът беглец”?
- Златина Филипова, която е и продуцент на филма. Това е една много интересна жена, лекар по професия.
- Тя продуцира и филма за “Левски”, нали?
- Да, така е.
- А момчето й, което беше в ролята на Левски като дете, играе ли във филма?
- Разбира се, че играе. Това е нормално - тя да инвестира в неговата филмова кариера. А аз смятам, че той за три години израсна уникално. Симеон вече е мъжле в тревожаната пубертетна възраст, влюбва се, разлюбва като всеки истински мъж... Но е узрял като актьор страшно и това много ме радва.
- Каква е вашата роля в “Смартфонът беглец”?
- Аз съм поп Мартин, а в ролята на Вълчан войвода е Горан Гънчев - един блестящ каскадьор, който все повече се снима като актьор. Небезизвестна е неговата група “Багатур”, те живеят в Стара Загора, а багатур е прабългарско бойно изкуство. Играят и три деца - Симеон Филипов, Матей Генчев и Василена Стоянова са в главните роли. Благодарение на един смартфон те попадат в 18-и век, а
пред храма “Ал.
Невски” се появяват
Вълчан войвода
и поп Мартин -
реални герои от нашата история.
- Имате ли предложения за филмови участия и догодина?
- Да. Предстои ми един американо-италиано-български филм. Вече подписах договора и нямам никакво право да говоря за него. Спазвам специална декларация за конфиденциалност.
в изкуството,
правя това,
което искам
- Вие сте един от българските актьори, които най-често се снимат в чуждестранни продукции. Как ви намериха и защо ви канят?
- Може би харесват визията ми. Знам, че харесват много английския ми. Интересното е, че снимам диаметрални неща в американски филми - от най-закоравелия мръсник и убиец до романтичен герой, цар и т.н. Забавлявам се страшно, снимайки американско кино. Защото разбирам едно нещо - че с моите български колеги сме много достойни артисти.
И нямаме
комплекси
- напротив, ние заставаме до чуждите артисти като равен с равен. Това страшно впечатлява американските актьори - че сме много добре подготвени.
- И все пак - когато застанете до някое известно име, не чувствате ли притеснение?
- Честна дума, не! Уесли Снайпс и Стивън Болдуин сто пъте ме питаха дали не съм учил в школата на Лий Страсбърг. И Жан-Клод ван Дам и Долф Лундгренд са ме питали. И когато им казах, че съм завършил ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”, те опулиха очи: “Какво е това?!” И аз им казвам: “Ами, приятели, ние непрекъснато освен кино правим и театър. А в театъра този перманентен жив контакт с публиката ти дава друга сензитивност. Поддържаш свеж актьорския си инструментариум. Никога българският актьор не живее на стари лаври, защото го завърта колелото и...
Обичам максимата на Боб Фоси, този гениален режисьор, който казва, че животът е безкраен кастинг. Ходим, кастваме български филми, американски филми, сериали и т.н. Аз съм много щастлив от успеха на филма “11 А”. И предстои догодина да излезе нов спектакъл - този път за Джанис Джоплин. Певицата Роберта ще изиграе безсмъртната Джанис. Сценарист и режисьор е Силва Аврамова. Там имам много интересна актьорска задача и с огромно удоволствие очаквам да я направя.
- Къде е и какво прави хубавата ви дъщеря?
- Тя живее в чужбина, лекар е и ще уважа нейното желание за пълно информационно затъмнение. Тя категорично не желае да коментирам нея, кариерата и личния й живот. Има право на това, нали? Независимо че тя живее в чужбина, нашата духовна връзка е страшнстрашно силна. Често се чуваме, все по-често се виждаме. Тя често си е в България, аз пътувам при нея. Пожелавам й да има любов около нея, здраве и много, много щастие. Тя го заслужава.
- А около вас има ли любов?
- Около мене има много любов.
Благодаря на моята
муза Ана Каридова,
която беше блестящ модел. Нейната красота и изумителни човешки качества ме вдъхновяват да продължавам напред. Преди всичко й благодаря, че търпи лудостта ми, защото иначе нямаше да стане.
- Ревнувате ли се?
- Много е странно... За мен свободата е всичко, затова и не съм в театър. И това, че сме заедно, ни дава още повече свобода. Говоря почти за оня абсолют, защото най-важното е когато си свободен,
да знаеш какво
да правиш
със свободата си,
а не като роба Езоп, който не знае какво да прави с нея, когато я получава.
- Ако искате да благодарите на някого за нещо, сега е моментът.
- Искам да благодаря на колегите и приятелите от спектакъла “Откриването”. Благодарен съм на целия екип. На Теодора Стефанова - суперзвездата на “Арабеск”, за която измислих единайсет роли. На младия пианист Антон Пиперов, който е от много театрално семейство - син е на Сава Пиперов и Катя Иванова. Благодаря и на Бойко Илиев, с когото много добре работим заедно. Имаме и нова идея за моноспектакъл, но засега ще го запазим в тайна.
- А извън този спектакъл с какво се занимавате?
- Креатирам с различни приятели телевизионни сериали, работя върху мой филмов проект. В последно време това, което правя с изключително удоволствие, са едни пърформанси. Пак с “Арабеск” и с Боряна Сечанова върху мои текстове и се получава онази много мистична и магична симбиоза между много изкуства. Танц, пантомима, слово, джаз, картини... Те са едни такива бутикови представления.
- Все още ли сте в плен и на музата на изобразителното изкуство?
- През последните години работим заедно с Дидо Вълков - един изключителен художник. Дори сме заедно в огромно ателие. Той си има своя кът, аз си имам мой. Правихме няколко експозиции заедно.
Общото между нас е, че рисуваме чувства. А това винаги докосва човека по някакъв начин. Искам да съм здрав, да не се разочаровам от приятелите си и те да не се разочароват от мене.
- Голямата ви мечта?
- Да работя като актьор, а защо не и като сценарист, защо не като режисьор, в български филм с български оператор и актьори и той
и той да вземе
“Оскар” за
чуждестранен филм Абсолютно вярвам, че това един ден ще се случи. Това е много силна моя мечта, а Бог чува смелите мечти.
- Малко утопично звучи...
- В никакъв случай това не е утопия. Много вярвам в българското кино. Филмът “Съдилището” на Стефан Командарев беше една много достойна номинация и кандидатура за “Оскар”.
Ще ми се наистина държавата да обърне повече внимание на културата, за да не бъде тя на крачка от проституцията. Говоря за всичко в културата, но мен персонално най-много ме засяга киното. Нещата в театъра като че ли са малко по-добре финансово. Но в киното нещата са почти катастрофични...
