Имало е “Одисея” и “Илиада”, сега има плямпаниада. Чудовищно е!
Стефан Мавродиев е не само един от най-популярните български актьори, но и от най-обичаните. Една от причините са пословичната му всеотдайност и преданост към актьорското изкуство. Това се усеща и от интервюто с него. Тази година той ще закръгли 50 години в професията, след като завършва ВИТИЗ през 1967 г. в класа на Методи Андонов и сред колеги, които стават звезди на театъра и киното. Мавро, както го наричат приятелите му, е “заразен” от театъра още от детството си. След завършването на ВИТИЗ Мавродиев играе във Варна и Пловдив, преди да постъпи в трупата на Младежкия тетър, където остава 40 години. Той е участвал в над 50 роли в киното. Лауреат е на наградите на САБ за ролята в “Архангелите не играят флипер”(1982), на СБФД за ролята във филма “24 часа дъжд” (1983), за ролите във филмите “Петък вечер” (1987) и “Магия 82” (1988). Носител на “Икар” и “Аскеер” - беше номиниран през 2015 г. в две категории - за главна и за поддържаща роля. Той е и автор на стихотворения, които е издал в няколко книги.
Дъщеря му Ивана живее с майка си Аля в Париж. Омъжена е за българин, има син, кръстен на дядо си Стефан.
- Мавро, разбрах, че закръгляш 40 години на сцената на Младежкия театър. Само и само в него. Не са ли те канили в други театри? Изпадал ли си в двоумение как да постъпиш?
- Дойдох в Младежкия през 1972-а. Преди него бях в Пловдивския и в Сатиричния. Един сезон бях назначен в “Сфумато”. Изкарах го и се върнах в Младежкия. Исках да режисирам “Вуйчо Ваньо”, но с Иван Добчев имахме разминаване в разбиранията си. Аз имах моите категорични разбирания, а той си имаше своите. И без никакви усложнения се разделихме. Така че поставих “Вуйчо Ваньо” в Младежкия.
- Ти ли си консервативен, или има нещо в Младежкия, което ти харесва?
- Когато отидох в него, там имаше една разнообразна трупа и се срещнах с моя приятел режисьор Младен Киселов. Сближих се с Николай Бинев, с Анани Явашев, с Митко Буйнозов. Аз идвах от място, което не ме приемаше. А
в Младежкия ме
приеха с отворени
обятия
И веднага влязох в стопроцентова работа. По-късно настъпиха тежки времена - затвориха театъра и 20 години не направиха ремонт, защото някой беше поискал да присвои сградата на бул. “Дондуков”. Но дойдоха млади артисти, които заслужаваха да се работи с тях и заради тях. И сега има част от тях. Тази среда притажаваше театрална хубост и независимо от трудностите можех да се занимавам с това, което обичах. Създадох свързаности, което при мен има огромно значение. Не мога с лека ръка да махна и да си отида.
- Понеже се привързваш силно ли?
- Не само се привързвам. В този театър, където нямахме сцена, изгоряха костюмите, откраднаха микрофоните, направихме страхотни спектакли. Спомняш ли си “Йестърдей”? Поставих и играех в “Емигранти”. Поставих “Вуйчо Ваньо”. Направихме “Оркестър “Титаник”... Нямаше в София такива представления. Ценя моите колеги, които направиха първите стъпки тук.
Имаме дух на
съзидание, на работа,
а не на вътрешни
боричкания, клюки
и самоизяждане. Това в нашия театър го няма! Тук ме задържа поведението на колегите - тук и навън. Имам едно стихотворение - “Трупа не се прави от трупове, тя се трупа!” Да създадеш една трупа, е най-трудното нещо, да я разтуриш, е най-лесното.
- Вярно ли е, че когато във Варна си ходил в театралния кръжок към Пионерския дом, там е идвал и бившият главен прокурор Филчев?
- Да, но той беше в по-малките групи. Преподаваше ни Алла Герова. Велика жена! Беше дъщеря на Захарчук, който създава софийската пожарна. Имаха дворянски произход, бяха белогвардейци. Тя ни научи да обичаме изкуството. Заниманията бяха на високо ниво. От първи клас до края на гимназията аз бях в тази школа. Баща ми беше учител в румънска Добруджа и играеше в театъра, а майка ми - Филипина Николова Мавродиева, беше певица и една от основателките на операта във Варна. В онова време театърът и операта бяха на едно място. Понеже нямаше на кого да ме оставят, от 4-5-годишен седях на репетициите.
Как да не
прихванеш от
театъра!
Семейството на Краси Спасов живееше срещу театъра, той е малко по-голям от мен и при него също ме оставяха. Много добър приятел от детските години ми остана Марин Янев. А от 7-годишна възраст започнах да се занимавам със Станиславски и Немирович-Данченко в драмсъстава на Пионерския дом. Натам ме насочиха родителите ми. Тази среда ме оформи. А другото, което ми въздейства, беше морето.
- Какво ти дава морето?
-Не само усещане за свобода. Става част от теб, дава ти усещане за безкрайност.
- Прави ли те бунтар?
- Не обичам бунтарите. Те са мрънкачи. Пълно е с бунтари, които говорят глупости. Приличат ми на огромно профсъюзно събрание. Понеже театрите по-рано бяха с многоброен състав, като започва профсъюзно събрание, се събирахме към 180 човека. И започва събранието, по 10-12 часа, кебапчета дават за закуска и нищо полезно не се решава. Защото непрекъснато става някой и започва: “Еди-кой си направил нещо, а друг направил друго нещо, защо така, а не иначе?” И ти се хващаш за главата и ти се иска да се махнеш на минутата - никой не обсъжда онова, за което сме се събрали. Е, като погледна бунтарщината из нашите земи, ми прилича точно на профсъюзно събрание от онези години. Всеки дърпа чергичката към себе си. Тя вече прокъсана, а той дърпа, дърпа и я къса още повече.
Ако говорим за отстояване на неудобни позиции, винаги съм бил на страната на неудобните позиции. Моят театър, Младежкият, мина през иглени уши, за да оцелее. През 90-те години два пъти бяхме на ръба да бъдем унищожени. Нямахме сграда, 20 години се бихме с най-мерзки условия на работа. Това не беше ли нашият бунт? После дойде съпротивата срещу пошлостта, срещу пазара. Защитавахме живота си.
Когато върнеш човека към него самия, да помисли кой е той и да разбере каква помия му изливат, нашата работа е успяла!
Помията на
масовата култура
е страшна!
Тя съсипва човека. И тогава театърът остава малкото островче, което помага срещу дезинформацията и пошлостта. Може да е илюзия, но тази илюзия ме крепи да правя това, което правя цял живот.
- На кого си ученик във ВИТИЗ?
- Проф. Сърчаджиев ме прие, но той беш много зает и Методи Андонов, който беше негов асистент и много млад тогава - на 31 години, ни вкара в този свят. Веднага ни очарова с цялото си поведение, с начина, по който мислеше и говореше. Гледахме го в устата. Той създаде центъра на нашето приятелство. Защото всички станахме близки, имахме общата цел, която ни постави Методи. Той ни вкара в света на изкуството, не просто на театъра. Защото повечето от нас бяха от провинцията.
Ама и да си от София, какво от това. Хабер си нямаш - гледал си като дете театър, имаш обща култура. Аз бях гледал всичко във варненския театър и в операта, ама какво от това! Имаш лаишки представи за същността на театъра, които можеш да приемеш или да не приемеш. Станахме близки приятели и аз с всеки един от колегите имах нещо, което ни сближаваше.
Бяхме толкова различни, че
не се получи никакъв
конфликт, дори в
любовните тайни
Не си спомням да сме се засичали по тази линия. В класа бяха Ламбо, Милен Пенев, Продан Нончев, Илийката Добрев, Киро Кавадарков, Иво Русев, Христо Домусчиев от Плевен, Марин Янев, Стефан Бобадов от Пловдив, Меглена Караламбова, Елена Райнова, Людмила Захариева. Все чудесни артисти с усещане за щастие в това прекрасно следване. Знакът на това щастие определи нашите приятелства, които оцеляха при всички превратности на живота. Останаха с красотата си.
- Къде се събирахте?
- Навсякъде. Онзи ден Чапкънов (известният скулптор - б.р.)дойде в театъра да гледа “Иванов” и ми подари книга, написана за него.
Спомнихме си как той и други колеги от Художествената академия идваха преди празника на Сава Доброплодни във ВИТИЗ и рисуваха огромни картони, с които облепваха цялата сграда. Чапа рисуваше кучета - всякакви, включително и които се съвкупляват. Правеха от картон руски трактир, хайдушка кръчма. Голям купон падаше, по три дни празнувахме.
Какви щуротии се
вършеха! Красота!
Духът на празника ни обземаше и усещането за празник оставаше в живота ми - празник на представите, на мечтите, на илюзиите... И тези усещания се стремях да предавам в залата. Методи ни внуши да вярваме в мисията ни, в това, че човекът се променя и ние трябва да направим така, че да го променим към неговото по-добро. Това бяха разбиранията ни.
- Кои роли си спомняш най-често?
- За страшно много представления се сещам, и то с подробности. Харесвам “Чинечита” в Театър 199 заради интересните думи за актьорската професия. За съжаление, не сме го играли от месец и половина. След големи паузи е жестоко да влезеш в кондиция. В последно време паузите между едно и също представление в афиша на всички театри стават големи, а ако има дълги текстове, става мъчително.
Истината е, че помня онези роли, които са ми помогнали в пътя - аз съм ги направил, а те са дали идея на някой кинорежисьор да пробва с мен нещо, което е оригинално, интересно.
Първото ми присъствие в театъра, което направи впечатление, е в “Кавказкият тебеширен кръг” , дипломен спектакъл на Методи Андонов във ВИТИЗ и след това той го постави в Сатирата. Аз го изживях като събитие. Спектакълът имаше голям успех и всъщност Методи ме показа на цяла София. В киното започнах с “Вечен календар” на Петър Донев. Също направих впечатление. Дотогава никой не ме знаеше.
Но хората в онези години
ходеха много
на кино и театър, нямаха тази информация, която днес ги залива отвсякъде. В Младежкия започнах със “Ситуация” на Виктор Розов - беше авангардна постановка от 10 вечерта. Нямаше такова нещо в София. Играехме пред лицата на зрителите. Ето ти новите форми в театъра. Аз преоткривах всичко. Ами “Дундо Марое” на сръбския режисьор Белович! Грандиозен спектакъл! Поканиха ни на фестивала в Нови Сад и ние отидохме на стар краставичар краставици да продаваме. Свърши представлението, влизаме ние в техния клуб. А там седнали големите им артисти с театралните им професори и с един, който бил дясната ръка на Тито в културата... И мълчат. Седнахме ние, казахме си “Наздраве”. И избухнаха един през друг: “Не сме си представяли, че така играете!”, “Че вие го правите по-хубаво от нас, бе!”, “Събрахте ни акъла!” Стана два през нощта, а не си тръгват. Възрастни хора, а седят с нас, пият с нас. Имаше много подобни спектакли. Въпросът е, че имаше вълнообразно движение - затишие и избухване на ярък театър.
- Възможно ли е актьорът да се самоусъвършенства в контакт с модерните по света, а и у нас “треньори по психологическо или емоционално усъвършенстване”?
- Не знам до каква степен тези понятия са клишета, които се използват от недобронамерени хора или, направо казано, от мошеници. Сигурно има такива неща, но при актьорите те разкъсват общата тъкан. Когато човек се занимава с изкуство, той непрекъснато се самоусъвършенства. Ако почувства недоимък от нещо, ако почувства, че нещо му убягва, ако почувства, че е кух, тогава цялата му природа се занимава с търсене на изхода, на вариантите, на вътрешната находка, която да го освободи, за да стигне до целта си. Но понякога това търсене завършва със сковаване, с ужас от откритието за собствената същност. Това е битка на артиста със себе си.
- Ти минавал ли си през такива периоди?
- Разбира се. Всяко ново начинание те кара да влезеш в него и да възкликнеш: “Олеле, майко, какво правим сега!” Но като тръгнеш в морето, трябва да изплуваш и да станеш господар на морето. А не да се оставиш то да ти е господар. Ето това е текста - да стане част от теб. Когато го почувстваш, той започва да извира от теб. Стигне ли се дотам, работата е опечена.
Важното е
вълнението
да не изстине
Изстине ли, започваш да правиш всичко механично. Както е било много хубаво, изчезва, изпразва се, няма го. Ето момента за онова самоусъвършенстване, за което питаш. Но актьорите го правят всеки ден. Толкова много работят, че сами са треньори на себе си.
- Когато има период, в който не се сещат за теб, отчайваш ли се?
- Никога не се отчайвам, а идвам до момента, когато си мисля, че е време да режисирам нещо. По този начин съм правил няколко постановки. За да ги приемат в татъра, зависи от директора. Но аз намирам за моите представления пари. Помага ми винаги един бизнесмен. Когато половин час преди премиерата на “Йестърдей” откраднаха микрофоните, които се слагаха на ушите, ми се стори, че настъпи ад. Добре, че ни донесоха микрофони от Народния театър! И публиката, претъпкала залата, гледа как 40 минути на сцената ние настройваме донесените микрофони за държане с ръка към апаратурата, която имахме. Този човек беше ни подарил микрофоните. Когато изгоря голямата сцена и заиграхме на малката сцена, всички дрехи за нея бяха пак от него. Когато направих “Вуйчо Ваньо”, отново той даде пари. Пак той ми помогна за “Иванов”. Дълбоко съм му благодарен.
- Мислил ли си днешният българин какво иска да гледа в театъра?
- Мислил съм аз какво искам да гледам. Най-силно се интересувам от болезненото, което става в днешния ден. То ме провокира да поставя еди-коя си пиеса - не мога да се занимавам с един текст извън болката на днешния ден. Забелязал ли си, че нещата, които са написани в пиесите - да речем - на Шекспир и Чехов, все едно са написани за днешните хора. Това е така, защото
човекът не се е
променил въобще
Оказва се, че той въобще не мръдва. Около него нещата се променят и могат да го предизвикат, но изваждат от него недобрата, некачествената му страна. Човекът стигна до Космоса, сигурно ще стигне до макрокосмоса, ще овладее и микрокосмоса. Слезе до дълбините на океана, ще търси, ще открива. Много хубаво, нека си открива! Обаче еволюция в етиката няма. Опитите за еволюция на нравите са били революционни, ако си спомняш. И са водили до обратния ефект. И затова тези велики произведения, които аз пипам за сцената, съдържат всичко, което засяга днешния човек. Например в “Иванов” има всичко от днешния ден на България. Въпросът е колегите в театъра да погледнат на тези думи като за своята участ, за своя живот. И то ще се подреди с много труд. Важното е да стигнат до себе си. Това ще означава, че са стигнали до автора.
- Кои са пороците на днешния човек?
- Това са пороците на човека от Содом и Гомор. От пълната разюзданост и свобода на криворазбраната цивилизация до схоластиката, до ада на забраните и постулатите. Махалото се мята по един и същи начин. А човещината я прогонват. Трябва да имаш голям късмет, ако попаднеш на нея. И слава богу, че това все пак се случва. Всичко това го има в театъра. Той връща човека към човешкото. Занимават се с политически, социални, икономически и не знам какви си проблеми. Всичко е такъв формализъм. Имало е “Одисея” и “Илиада”, сега има плямпаниада. Чудовищно е! Интересуват се непрекъснато какво се случва и защо. Ами то вече се е случвало милион пъти, познато е.
