И по какви причини Американският еврейски комитет открива офис във Варшава
Израснал съм в дом, който далеч не е про-полски. На Полша се гледа като на страна, в която антисемитизмът е исторически широко разпространен, а понякога и смъртоносен.
Как стигнах от такъв дом до ръководител на водеща глобална еврейска организация, която е в челните редици на написването на нова глава в полско-еврейските отношения? И как би се почувствало семейство ми относно факта, че в края на март повече от 100 лидери на Американския еврейски комитет (АЕК) от САЩ ще се съберат, за да отпразнуват откриването на най-новия ни офис - АЕК Централна Европа - в столицата на Полша?
Като се опитам да разбера собствената си еволюция, откривам 4 фактора, които оформят пренасочената ми ангажираност спрямо Полша. Първият е Втората световна война. Въпреки че съм роден след нея, до днес войната силно оформя погледа ми върху живота както поради факта, че цялото ми семейство беше погълнато от нея, така и защото тя се превърна в универсална морална приказка, където се сблъскваха категоричните различия между силите на доброто и злото, с безкрайните типологии помежду си.
И как би могъл човек да разбере този катаклизъм, без да се захване с централното място на Полша по време на тези съдбоносни години 1939-1945? Колкото повече изучавах войната, толкова повече започвах да оценявам, че, макар и печално превъзхождана от нацистките германски сили, Полша се бори храбро срещу агресора, далеч повече, отколкото много други европейски народи. Научих също, че дори и след поражението и окупацията полската съпротива, впечатляващо детайлизирана в “Тайната държава” на Ян Карски, няма равна в Европа по организация и ефективност.
И говорейки за Ян Карски, боготворя този герой от войната за усилията му да предупреди до голяма степен безразличния свят за съдбата на европейските евреи в ръцете на Третия райх.
С готовност признавам, че като по-млад не бих могъл съвсем да схвана разликата между формулировките “нацистки лагери на смъртта в Полша” и “полски лагери на смъртта” може би заради тази ранна детска асоциация на Полша с антисемитизма. При първото ми посещение в лагер на смъртта обаче разликата стана пределно ясна.
Не мога да кажа, че съм изгубил следите на антисемитизма, който се спотайва в някои полски квартали по време и дори след войната, ставайки част от по-голяма и по-сложна картина, както е засвидетелствано в могъщия разказ на Ян Грос за трагедията в Йедвабне.
Второ, майка ми и семейството ѝ бяха бежанци от Съветския съюз. Нашият дом беше яростно антикомунистически. И Ялта се превърна в символ на западната капитулация пред съветските проекти в Източна Европа, започвайки с Полша.
Израснал съм с възхищение от полския дух, особено след като полският папа Йоан Павел II умело се противопостави на Кремъл и поддържаше жив полския копнеж за свобода и вяра, до появата на полска почва на “Солидарност” и Комитета за защита на работниците (КОР), раздвижвайки опозиция на тоталитарното управление и постилайки пътя за съдбовните събития от 1989-1991 г.
Трето, вкъщи научих какъв дар е демокрацията - нещо, което би могло да бъде разбрано само от онези, на които е била отказана тази благословия. С излизането на Полша от мрака на съветския контрол от цялото си сърце желаех успеха им като нация, която най-накрая да може да начертае своята собствена съдба, затвърждавайки първенството на индивидуалното, свързвайки се отново със своите европейски и трансатлантически стимули и преоткривайки своето еврейско минало.
И Полша бързо се превърна в история на успеха. Не, преходът не беше лесен и в някои отношения той продължава и до днес, както и в други посткомунистически страни. Да се отървеш от десетилетия на контролирана от държавата икономика, тайна полиция, ширеща се корупция и програмирани умове, отнема години, ако не и поколения, но Полша се прояви по толкова много начини като впечатляващ лидер при очертаването на пътя напред.
И накрая, за моя изненада, се отъждествявам като евреин с нещо доста неуловимо относно Полша.
За много евреи това може да звучи странно. Най-малкото моят дом не беше единственият, който се колебаеше за цялостното място на Полша в еврейската история. И все пак, както успях да открия, има нещо в духа на полската нация, което ми е доста познато. Може би това е най-добре изразено във формирането на две суверенни държави - Полша и Израел, които днес се радват на стратегическо партньорство.
Полша изчезва от картата на света за 123 години - от 1795 до 1918 г., но полският народ никога не губи своя копнеж за държавност, както и политическите, литературните и военните символи на това изгарящо желание.
Полша живее в постоянна тревожност, която не е само абстрактна или теоретична, а исторически базирана поради страх от по-големите си съседи и техните амбиции. Подялби, атаки, окупации и тайни сделки - всичко това е твърде болезнена част от полското миналото.
Полша смята, че нейните интереси може по всяко време да бъдат пожертвани от хищни сили, както се е случвало преди, върху олтара на политическа целесъобразност. И затова поляците схващат по-дълбоко несигурността на живота, значението на държавността и капризите на човешкото поведение. Честно казано, същото може да се каже за Израел и еврейския народ. Всички ние също имаме докторски степени по история - не непременно от големи университети, а по-скоро от опита на самия живот и това, което той ни е подготвил. Ние знаем, че сигурността на Израел е гарантирана само ако приемаме заплахите сериозно и не страдаме от липса на въображение. Знаем, че вечната бдителност е цената за свободата и независимостта.
Затова с очакване и вълнение АЕК открива най-новия си офис именно във Варшава в края на март. В този разхвърлян наш свят, с толкова много заложено на карта, ние разширяваме нашето сътрудничество с народите от Централна Европа - Полша, трите балтийски държави, Чехия, Унгария и Словакия.
А може би най-важното от всичко за мен е това, че моето семейство днес разбира защо пускаме корени в Полша. Това е една нова ера, която прегръщаме. Вместо да позволим да бъдем пленници на историята с нейните паралитични ефекти, ние предпочитаме да се стремим да бъдем автори с освободителни възможности.
*Дейвид Харис, изпълнителен директор на Американския еврейски комитет, в чиято централа във Варшава работеше Елена Поптодорова преди скандала на летище “Шопен”, пред “Жечпосполита”, “Хъфингтън пост” и “Таймс ъв Израел”
