Нужна е реална интеграция, от която етносът да почувства сигурност
София и Анкара постигнаха по една победа и претърпяха по една загуба на изборите за 44-и парламент. България ограничи намесата на Турция и редуцира политическото влияние на етническите турци и мюсюлмани, но проигра тяхното доверие. Турция ги привлича на своя страна, ала обезкърви електорално ДПС и не успя да вкара ДОСТ в парламента.
Какво печелят двете държави, когато губят, и какво губят, като печелят?
Политическата баталия помежду им оформя няколко видими и бъдещи последици. Първо, изборите разединиха двата основни етноса в България. В момента няма здрава основа за прехвърляне на мостове помежду им. Това създава предпоставки за радикални прояви и от двете страни.
Второ, натискът върху българските турци катализира недоверие към институциите в София, а Турция засилва влиянието си над тях. Трето, вмешателството на Анкара чрез ДОСТ създава условия за разединяване на турците в България. И ако последното не е сигурно, видно е как напрежението между България и Турция ескалира. Последно, финансираната от Анкара изселническа организация “Балгьоч” атакува София пред Страсбург чрез собствените ѝ граждани. Възможно е София да спре подкрепата си за Турция в ЕС. Има вероятност да пострада и алъш веришът.
Що се отнася до България - още не е ясен обемът на щетите. Тя някак си изведнъж прогледна и видя нещо, което се случва от 1990 г. насам: съседката ѝ се бърка във вътрешните работи!
Българската реакция към Анкара бе неочаквано безкомпромисна. Същото поведение бе демонстрирано към изселниците и българските турци като цяло. Свикнали да изпълняват решенията на изселническите организации, те не можеха да повярват какво им се случва. Тв кадрите от границата, техническите промени за гласуването в последния момент, опашките в Турция, негативното говорене срещу турци и мюсюлмани вече предизвикват процеси на радикализация. Когато един етнос е подложен на натиск – той се обединява и затваря. Така че българските партии скоро няма да имат шанс сред тези хора. Омаломощаването на ДОСТ и ДПС е пирова победа.
Получи се вечната ирония на живота: най-големите душмани на етническия вот му осигуряват светло бъдеще. Българските турци мъчно ще преглътнат униженията и ще си останат в коловоза на двете (засега) етнически партии. А и те не се представиха зле. Заедно успяха да съберат над 400 хиляди гласа. През 2013-а, когато лидерите им бяха ръка за ръка, имаха по-слаб резултат. Това, че ДПС е с 316 хиляди гласа, не е признак за немощ, както и фактът, че ДОСТ получи над 100 хиляди бюлетини, не е предвестник на бъдещо надмощие.
Става дума за едни и същи хора. Вярно е - активисти на ДПС се обединиха по места с български партии, за да ограничат ДОСТ. Но това е разделение на ниво партийни активисти засега. Всички те са зависими от Турция заради близките им, които живеят там. Тя ще продължи да им влияе. Сигурно е и друго: каквито и различия да имат, ДПС и ДОСТ ще работят заедно, когато става дума за етноса. Справка: албанските партии в Македония.
Не трябва да се правят изводи от факта, че ДОСТ е вън от парламента. Това е дългосрочен проект и Анкара ще го развива. Има поне две обективни причини за това. Първо, според бившия турски премиер Месут Йълмаз в Турция живеят над 3-4 милиона изселници, дошли от България през последния век, които пазят самосъзнание на “български турци”. Успее ли да овладее българския етнически вот, а чрез него и важни институции в София, Ердоган ще влияе и на тези български изселници от предишни години. Това вече е сериозен електорален капитал. Второ, Анкара все по-силно притиска т.нар. външни турци в Европа. България оглавява този списък от държави.
Още повече че у нас съществуват отлични условия за външни влияния върху българските турци и мюсюлмани. Те не приемат държавата за свой защитник. Българските партии се гнусят от гласовете им или по-точно - страхуват се да ги поискат открито заради наказателния вот на част от българските си избиратели.
Тези избиратели имат основание да са недоволни. Тъй като не носят отговорност пред електората си, българските етнически формации безнаказано прокарват олигархични интереси на местно и държавно ниво. Така настройват срещу себе си немалка част от българското общество. Останалото е ясно – щом има подобни настроения, намират се и партии, които да ги използват.
И няма защо да придиряме нито на едните, нито на другите.
Българската държава не си е свършила работата. Тя не е интегрирала своите малцинствени групи. И не само това - през 1989-а предизвика най-мащабното насилствено етническо преселение в Европа след Втората световна война. И ако днес стотици хиляди мюсюлмани живеят в анормална двойственост между България и Турция, “заслугата” е на т.нар. възродителен процес, чиято каша ще сърбаме още дълги години.
Какъв е изходът? Да сложим фактите на масата. Най-многобройната колония от етнически турци в Югоизточна Европа живее в България. През годините нейните правителства регулярно правят възможното да ги отблъснат и те - щат - не щат, са лоялни и към родината майка Турция. Тя очевидно се възползва от това. Вероятно е в следващия парламент да има повече етнически партии. Всичко това е нетърпимо за все повече българи. Една част от тях предлагат радикални действия и се опитват да ги превърнат в държавна политика. Стане ли това, България ще получи същото отношение и от своите мюсюлмани, и от Анкара. И тогава – я камилата, я камиларя.
Какво да се прави наистина? Трябва ли заради бълхата да изгорим юргана?
Има три варианта. Първият е досегашната политика на щрауса: България да си зарие главата в пясъка, за да не вижда какво прави Анкара по време на избори. Вторият вече се прилага и обогатява: налагане на различни нормативни ограничения за изселниците, които ще засегнат и милиони други българи зад граница. Тоест заради бълхата да изгорим юргана. Трето, различните държавни институции и ведомства най-после да започнат да демонстрират, че мюсюлманите са неотменима част от българската държавност.
Не става дума за кухи лозунги. Всеки може да види списъка с новите депутати. Няма мюсюлманско име сред народните избраници на българските партии: ето това е реалното им отношение към другите етноси. Статуквото може да се промени, ако се появят възлови назначения на компетентни етнически турци. Това ще подейства оздравително. Нужна е реална интеграция, от която етносът да почувства сигурност. Така с един куршум ще се ударят две цели. Първо, жадните за алтернатива етнически турци и мюсюлмани ще я получат не от партии посредници, а директно от българската държава.
Второ, ще бъдат отнети важни аргументи на Турция, която тепърва ще обвинява България в отнемане на права на малцинствата.
И трето, както България се отнася към своите етноси у дома, така ще се държат с българите зад граница. Наистина е така: “Волът рие – на гърба му пада”.
Трябва ли да изпитаме всичко това, за да го разберем?
